SHARE

Александър Сертев. Двайсет международни изложби и биеналета във Варшава, Мюнхен, Оснабрюк, Бърно, Листауел, Лахти, Холивуд, Москва, Монс, Токио, Монтивилие и десетки участия в експозиции на български художници в страната и навън. Франция, Италия, Куба, Египет, Великобритания, САЩ и още множество са неговите запечатани завинаги мигове от света. Една хронология започнала през 1956 година, но страст към фотографията, запалена още в детството, на фона на музиката на световноизвестния струнен квартет „Аврамов“, от баща му Стоян Сертев, цигулар в квартета и ненадминат майстор-фотограф на репродукции на изобразителното изкуство, архитектурни проекти, оперни и театрални постановки. 

История, характер, култура, вдъхновение и професионализъм. Фигура, сякаш щрих през лицето на посредственото. Дълги ярки години живот и творческа работа, от времето в което “всички бяхме равни” дотолкова, че стърчащите бяха косени и покосявани, та до днес, когато дори претендиращите за неподражаемост се страхуват от думата “елит”, защото дълбоко в себе си, познават съдържанието ѝ и то тихо би ги изобличило.

Днес цената стои ниско. В изказа ни, в опростачената интонация и липсата на поведение, в отношенията ни и творческите ни страсти. Цената е такава, за да ни продаде успешно и бързо. И се продаваме. Просто със “спечеленото” не можем да купим това, от което  най-много имаме нужда. Критерии и усет. За черно и бяло. За светлина и сянка. За добро и зло.

Разговорът стана сериозен. Заслужава ли фотографията сериозен тон или по-скоро тя е дори бунт?

Ако приемем, че тя е изкуство, а тя е изкуство, за нея се говори сериозно. Има мнозина, които я отричат и днес. Преди години фотоизложби се правеха от дъжд на вятър. Началниците, които разбираха от всичко, казваха, че натискаш копчето и  готово. Това, че, проявяваш филма, без да знаеш какво има там, копираш и виждаш тридесет и шест  кадъра (толкова е перфорираният филм) без фокус или черни негативи, напълно преекспонирани, или „тънки“ – недоекспонирани, и… започват мъките във фотолабораторията. Няма я унгарската хартия“ Forte“ с нейните градации, има само Фохар – тя не дава разработка в светлите и тъмните нюанси, има студен тон. 

А колегата – живописец си е разчепатил статива с платното, сложил един модел, рисува го с един костюм, преоблича го в други пет и партизанският отряд цъфва пред землянката. Нарисувани като живи, да проговорят. Картината отива в Мало Бучино в кметството и художникът има хляб и сирене за през зимата. В това време Владимир Димитров – Майстора е в немилост и рисува стенвестник за ОФ-то на квартала.

Колкото до фотографа, той не бил художник, снимките преспиват в пликове и кутии във времето и чакат следващия Милениум. Та някой да говори за тях със сериозен тон. Например един, който разбира от всичко, винаги с различна  папийонка, дето преди време гледаше в издателство „Септември“ под лупа дали в пощенските картички, които печатат, няма нещо обидно за БКП-то.

Бунтарите очакваха с надежда да дойде 10-ти ноември. 

Разбира се, шегувам се, имаше много сериозни колеги, майстори на фотографията, чиито творби можем да видим и днес. Ако поискаме!

Кое е художественото в художествената фотография? Всеки днес е готов за снимка, най-вече на себе си. Загубихме ли усет за индиректно преживяване, за важното въобще?

Тя  е плод на творчество, човешко творение. В бърлогата на звяра – фотолабораторията, има арсенал от прости инструменти в помощ на този, който е натиснал спусъка, проявил е успешно също успешно експонираният филм и трябва да „промие“ снимките. ( В това време едни други цивилни фотографи в едни други лаборатории, пак под червена светлина, промиват мозъци). И започва трудното. От опитомения момент, който спи във фотографската лента, трябва да изваеш творба. 

На тел са залепени черни хартийки колкото нокът, кръгли, квадратни, триъгълни. Фотографската хартия лежи в очакване в копирната рамка, осветявана продължително С черната хартийка на тел трябва да засенчиш белите полета умерено, за да не затлачиш снимката. След това с двете ръце засенчваш всичко, с изключение на тъмните части в негатива, които трябва да доизградят бялото в проявителя. Този проявител, няколко вида – за контрасти, средни стойности и светли участъци, изважда всичко, което си заснел. Но търкаш и с топла длан, за да се появи невидимото. Фотографията иска топлина. Накрая, след като копието е проявено и фиксирано, се налага с „избелител“ да просветлиш някои участъци. И фотографията, ако не е изкуство, е майсторлък.

Един голям художник беше казал, че когато човек се чуди какво да прави, се гледа в огледалото и си прави автопортрет. За себе си. Рембранд го е правил за поколенията. Китаецът клечи пред Джокондата и си прави „селфи“. По мостовете на Сена „селфи“-то вилнее и отнема душите на хората. В мобилния притежаваш целия свят, няма нужда там да пишеш, само кажи: – Мара Отварачката! и Мара е твоя. Защото няма как да мечтаеш в тази метална филийка, не става за ядене и пиене, но ти си носиш шишето и сандвича, един като теб на десет часа назад гризе понички отвъд океана. И нехае за важното. В това време сър Саймън Ратъл и Берлинските филхармоници летят към божественото със Седмата на Бетовен. Живот!

Има ли и за Вас нещо, което все още не сте експериментирал, някаква техника или начин на представяне? 

Един голям цигулар – французинът Зино Франческати свиреше с лък, по-дълъг от обичайното. Тео Ушев направи хиляди рисунки с техниката енкаустика – оцветени, разтопени восъци. 

Колкото до мен, не стигнах до бромовия маслен отпечатък, стара, крехка, трудоемка техника. Но търсех и намирах:

*Как да тонирам с уранови соли фотография върху хартия в сепия, охра, синьо, зелено. 

*Как да оцветя в избран от мен цвят само черното в едно фото изображение върху прозрачен филм  „принтон“в произволен формат. Мое откритие!

*Как в домашни условия да превърна едно фотоувеличение в шахматен, пясъчен, линеен или концентричен растер. Мое откритие!

*Как направих първата серия пощенски марки за великия испанец Гойя чрез компютър и предоставих на Българска филателия негативите за размножение на марките. Мое откритие!

*Дигитализирах огромно количество негативи и диапозитиви от архива ни без скенер. Измишльотината, с която го направих, пътува до Щатите и е изумила братята американци. Мое откритие!

*Подредих изложбите си с прости, цветни пинчета. Много важно! Но много лесно!

*Направих няколко изложби с 3D фотографии. Можеш да пренесеш двадесет тона скулптури в едно руло под мишница в самолета до Сандвичевите острови – там сандвичите били безплатни. Или до Владивосток – внимание, там всичко е плаща.

Любопитна ли е публиката за такъв изключителен художествен архив като Вашия? Коя въобще днес е публиката и какво иска според Вас?

Публиката ли? Изложбите ми събират публика. Де да се казвах Слави Трифонов, щях да събера и избиратели за нова партия. Има бирена партия от скромни, анонимни алкохолици, но Фотопартия?

Освен ако обещаем фотосинтетична храна и уиски, което проявява качествата си на светлината на червен фенер.

В архивите ни, на баща ми и моя, се стаяват много, много хиляди кадри, главно черно-бели от забравеното българско изкуство и какво ли не още. Всичко значимо и резилещо е вътре, бъркаш и вадиш на бял свят. Но, „требе ми време“, както казал шопа, като го питали иска ли да ходи на луната. Колкото до любопитството на публиката, мога да ѝ осигуря зрелище от умерен тип, трябва да си носи хляба и ако е много любопитна, рано или късно ще почна да дава акъл.

 “По”- цветен ли е днес светът?

За далтонистите не. За търсещите нови цветове – да. Доколкото до търсенето на нови светове, това е сложна работа. Гагарин, светла му памет беше видял Земята в нова цветност, но нямал фотоапарат! 

Братята след войната плячкосаха заводите на Лайка и Контакс, за да направят модификации на тези фотоапарати, ама от много грабене забравиха да дадат на човека една сапунерка с обективче, с гравирани 12 рубли 60 копейки и филмче Свема са 60 копейки!

Във фото-шопа – Шопа е българският принос в тайнството компютър – има разни инструменти. С тях можеш да направиш от никаква цветна снимка шедьовър. Както беше казал прочутият със своята известност велик скулптор, носител на многобройни награди, че и Орденът на жартиерата,  Вежди Рашидов: „ Ставам сутрин, правя един шедьовър и отивам да си пия кафето с приятели“

И обратното, натискаш Шопа по врата и цветното става черно -бяло.

Ако котката никога не пада по гръб и вижда също толкова прекрасно черно – бяло, колко живота има Фотографията?

Фотографът – далтонист като котката, вижда в черно-бяло. Важно е да не пада по гръб. И да вика „цветно е!“. Ако е придворен фотограф, имаше ги и ще ги има, и да вижда цветно, ще вика на черното, че е бяло. Така е било и така ще бъде.

Колко живота има фотографията? Тя се роди преди двеста години и е безсмъртна. Преживя търпеливо растежа си до наши дни и се промени и размножи във всеки мобилен телефон. Колкото мобилни плюс аналогови плюс цифрови камери, толкова живота. И малобройна армия от майстори, които знаят от А до Я, от А до Z. 

История без край, свидетел на творчески търсения и случайни открития. Горд съм, че успях да се вместя между тези мъже и жени от всички възрасти и раси. Които грешат и се поучават. 

Грешни сме и ни е дадено да грешим. Но и да си припомняме, и да продължаваме. А аз ще продължа докато слънчицето ме огрява. В торбата с грижите винаги има място за фотоапарат.

SHARE
Мирослава Петрова е дългогодишен консултант в областта на строителството и архитектурата. Съосновател на инициативи като “Обещай, че ще гласуваш!”, Читалище.то, “Да запазим Корал”, Софийски дискусионен форум и др. Вярва в автентичната сила на гражданската енергия, от която зависи устойчивото свободно и достойно общество.