„Владетел слаб, глава лукава,
конте плешиво и лентяй,
съгрян от ненадейна слава,
царуваше над моя край.“
– „Евгений Онегин“, Пушкин
Вече почти две десетилетия Путин владее тази земя – надминал годините на Брежнев, от съветските владетели задминат единство от Сталин.
След разпада на Съветския съюз страната му имаше надеждата да се отвори за света, руският народ – невиждал нищо друго освен диктатори и тирани, за първи път да вземе съдбата в свои ръце. Убийствата, службите, репресиите да останат в миналото.
Нищо от това не се случи. Опонентите на Путин са или убити, или в затвора, или в изгнание, или ги очаква една от тези съдби. Журналисти, интелектуалци, борци за свобода – всички посрещат съдбата, която е сполетява техните предшественици по време Съветска и Царска Русия.
Сергей Магнитски, Ана Политковска, Борис Немцов… списъкът е твърде дълъг и никога неспиращ. Само преди дни към него се присъедини Николай Глушков, чийто врат бе прекършен в Лондон, а Сергей Скрипал и дъщеря му са отровени.
Западът допусна непростимата грешка да се отвори за една нереформирана Русия, да допусне руските олигарси в своите пазари и да се опита да си сътрудничи с Владимир Путин и неговата клика.
Днес всички берем плодовете на тази грешка. Както казва Гари Каспаров – „Наместо да либерализират диктатурите, потокът бе в обратната посока – разпространяващ корупцията и пренебрежието към демокрацията“.
Огромна грешка бе и опитът за „рестарт“ на отношенията с Москва по време на администрацията на Барак Обама – опит, който единствено даде време и дързост на кремълския диктатор да затвърди властта си.
Днес олигарсите на Путин са разпрострели своето влияние над Източна Европа, овладели ключови пазари като енергийния, атакуват Европа и Америка с хакерски атаки и пропаганда и, разбира се, своите непосредствени съседи с инвазии и война.
Путин мисли, че по този начин Русия отново е световен фактор, но нито икономиката ѝ е сред първите в света, нито военната ѝ мощ.
Русия не е суперсила. Русия е болният човек на света.
Владимир Путин – подобно на своите предшественици – се страхува повече от всичко за своята власт. Той се страхува от протестите, страхува се опонентите, трябва да затвърди режима си, като фалшифицира изборите, слагайги допълнителни бюлетини и забранявайки на истинските му опоненти да участват на тях.
Неговата единствена легитимация са безбройните „външни врагове“, с които пропагандата насажда страх.
Но най-страдащ от тази диктатура е руският народ. Народът не само на Путин, но и този на Пушкин.
„А злият цар стрели безброй
с отровната стрела намаза
и на съседите си той
изпрати гибел и омраза.“
Анчар, Александър Пушкин
