Кристиана Илиева е QMedia, а QMedia е издателската къща, която стои зад списанията L’Europeo, Amica, Bravacasa, а до неотдавна – Max и Abitare. Кристиана е човек, за когото предизвикателното е вдъхновение, трудностите – нищо неопределяща част от пейзажа, а животът – осъзнаване, че е един, твой, тук и сега. Разговарям с нея в суматохата на отбелязването на 50-тия брой на списание L’Europeo, докато тя, облечена в коктейлна рокля, затваря поредния брой на Amica и събира последните детайли от багажа, преди сама да замине за Созопол, където предстои отварянето за сезона на лятното й хоби – култовия бар на марината La Maison. Мислите си, че сте продобили представа за Кристиана от това кратко представяне? Грешите. Правя уговорката, че разговаряме на „ти“, защото не само се познаваме отдавна, не само се получи един наистина много искрен и истински разговор, но и сме родени на една дата, което ни прави по някакъв начин особено близки…
Защо реши да стартираш с това портфолио?
А защо не? Така като ме питаш и веднага се замислям затова с какво ли портфолио трябва да стартира човек? В моя случай портфолиото на издателството е философия на цял един живот. За някои от хората с които работя също. Но можеше и да не е така. Май извадихме късмет.
Това не е бизнес-идея, това е кауза? По света, обаче, подобни каузи имат и достатъчно публика. Т.е. в тях им и бизнес. И това е нормално. У нас, знаем, пазара е стъкления покрив, който не можеш да надскочиш. Но вие продължавате…
Ако ме питаш кое избирам да бъде бизнес или кауза – по-скоро е съчетание. Каузата е, че публиката може да бъде създадена. Нямам предвид буквалното създаване. Доста по-скромни сме. А това, че често латентното й състояние е вид самозащита. Публиката обича да се барикадира и да живее на собствения си остров. А душата, потребностите, красотата, в различните й форми трябва да бъде нахранена. Така се появи L’Europeo – като храна за ума и духа. Вълнувам се, че днес празнуваме стотния му месец с брой, обърнал очи към звездите. Bravacasa, първото ни списание, тя е за естетиката на обитаването, тук на земята… Amica, ти беше наш герой – за истинския живот – такъв какъвто е… или поне този, който харесваме и се надяваме, че живеем.
А La Maison? Не мога да го нарека „барът“… Но – мястото, което събира морето, хората, Созопол, музиката, бохемската идея..
La Maison e духът от бутилката. Офлайн проект. Искахме да я видим тази публика, читателите на списанията на живо. Това беше моя голяма мечта. Пишеш, печаташ, работиш, инвестираш… Знаеш, че не си лъжица за всяка уста, но коя е тя, извинете. Колко усти има? Колко ума? Съизмерими ли сме, доверяваме ли се едни на други. Тиражите са тиражи, но как се облича нашия читател? Как се весели, как почива, на каква възраст е или пол? Как ти се доверява и дали е готов да сподели най-ценното – личното си време с теб. Едно е да четеш в удобното кресло у дома, съвсем друго е като се срещнете и запознаете на живо. La Maison съчетава всичко.
Изисква визия, постоянство и искреност…
Тази публика бързо разбира дали си честен с нея или не си. Или хайде да го нарека с най-правилната дума, която ми идва наум – дали не си поредния пластмасов герой. Живееш ли го тоя живот или само се правиш, че го живееш. Имаш ли право да бъркаш в раната със солен пръст или не. Тя е изискваща публика. Тя е веща. Въпросът между нас отдавна не е равен на 7-8 лева, за които можеш да ни купиш на някой киоск. Много повече е.
И да се върнем на въпроса за бизнеса. Това все пак добър бизнес ли е?
Когато взимам каквито и да е решения, те винаги се основават на дългосрочната визия или простичко казано – на нашите ценности. Няма как да кажа: “Хайде, днес ще пуснем еди-коя си едрогърда корица, за да продадем много.” Колко много можеш да продадеш в България? И изобщо какво е много? За едни “много” е едно, за други “много” е съвсем друго ниво. Никога не съм се изкушавала с евтини трикове – това просто не е нашият път, не го разбираме, не сме подготвени, ще се изложим, ако интерпретираме злободневната тема, това не е нашето амплоа. Да, толерантни сме, както към почти всичко, защото това е истинския живот и ние сме длъжни да сме толерантни. И сме. Но го правим по-скоро от любов към живота и към процесите. Та да се върна на въпроса ти, да, в този смисъл бизнесът е труден. В една любима книга, предполагам и на теб, “Изворът” на Айн Ранд, един от главните персонажи – мастит издател, циничен и всъщност готин, доколкото си спомням, и той хвърли бас, че ще пусне на първа страница във вестника две трогателни истории. За едно супер кадърно момче, което се бори и успява стъпка по стъпка в живота, и другата – за млада жена, самотна майка, която, за да нахрани детето си, е принудена да проституира. Читателите трябваше да гласуват като платят дребни монети за една от двете истории. “Познайте на кой ще заложа” – викна театрално той… Когато отворили залозите се оказа прав – момчето бе получило 4 стотинки, а историята за несретната майка трицифрено число.
Но вие имате лоялна и качествена аудитория.
Ами да, имаме я. Бяхме последователни към нея. Веднъж една жена ми каза: „Ти си взела най-готините списания.“ Замълчах. Всъщност онемях. Не се сетих какво да кажа. А имах.
Добре, интересно ми е какво, ако не бяха списанията…
То е все едно, ако бях строителен предприемач, дали бих построила апартаменти по 50 кв., с височина до два и двайсет? Това противоречи на съществото ми. Не бих се забъркала в подобна игра на никаква цена. Може би, построените от мен жилища с високи тавани, според моята хуманност ще бъдат по-трудно продаваеми в началото, но съм убедена, че за моя влак ще има пътници. Онзи, който ми повярва и дори да не е сигурен дали купува добре, знам, че не би останал разочарован. Защото когато имаш височина, метафорично или буквално казано – ти имаш гледка, имаш красота и я употребяваш, докато живееш. А животът е един и колкото по-навреме го осъзнаем, толкова по-щастливи ще бъдем. Може би, ако съм инвеститор, няма да направя бърз оборот, но във времето ще бъда устойчива. Може би името ми ще се превърне в критерий за хуманност, което, колкото и парадоксално да звучи, много скоро ще се капитализира. Просто по-трудният път е моят, и доколкото съм аз – той е и по-различен.
Познато ми звучи това… Ти създаде своята собствена ниша и си я зае…
С хората до мен, разбира се. Ужасно екипен играч съм, както и да изглежда отстрани.
Да, хората. Ти си работила с много хора. Как ги припознаваш в каузата, по какъв начин вярваш в тях, по какъв начин се отделяш от тях. Какво искаш от тях?
Да материализират ценностите. Ако приемем думите за вещи – да опредметим красотата. Защото тя е ефимерна работа. Вярвам, че трябва да направим така, че хората да я докосват. Да я желаят. Да събудим страстта в тях. Не зная дали става ясно… Ние сме пишещи хора, думите са нашето богатство, нашето оръдие на труда, инструмент. Така, както зъболекарят има своите оръдия, нашият свредел е не по-кротък от неговия. Хората, с които работя, са много по-ловки, по–подготвени от мен, те са виртуозите, моята роля е … и аз не знам каква е… Знам само, чувала съм, че не съм лесна за работа, но се разбираме, както музикантите в един оркестър. Един свири на контрабас, друг е първа цигулка, трети удря тъпана, някои са щрайх… Ако четем еднакво нотите … е музика… Не е малко.
А ти се получава с хората? Как успяваш да намериш правилния човек за правилната работа?
Защото ти си го измисляш този човек. Ти го взимаш отнякъде, за да го поставиш на неговото правилно място по пътя на неговия живот, независимо дали той го съзнава или не. Никога не съм хедхънтвала хора. Може би, защото това е предпоставка да ми се случи същото. Не съм хедхънтвала, защото търся различното. Уеб дизайнер може да стане главен редактор, актриса да влезе в маркетинговия ни отдел … да, виждам потенциала на хората. Не зная как. Но винаги бягам от клишето. Фотографката, която е на щат при нас1 държеше блендата на друг фотограф.. А всъщност харесах именно нея. Едно момче, с което работихме дълги години, също фотограф, наех директно от училището. Директорката на Юлиус Фучик предложи тримата най-добри ученици на випуска. Единият беше висок и красив, другият не дойде на втората среща – беше се успал, третият беше един такъв слабичък и невзрачен, притеснителен и скромен. Както се досещаш, се обърнах към високия и красивия и казах: “Ти си! Отиваш и снимаш новата автогара на арх. Наско Панов. И ми ги носиш снимките, без да ги пипаш”. Момчето се забави, грешка, и когато ги отворих видях много лоша обработка. По-притеснителното момче донесе снимки с много добро качество и веднага го поканих на работа при нас. Остана десет години – Минко. Покрай Bravacasa стана един от най-добрите фотографи на интериори, което си е ниша. Вече пое по собствения си път. Примерите са десетки, наистина. Понякога виждам талантлив човек и го взимам защото знам, че ще ми потрябва. Какъвто беше случаят с Калина Андролова. Нечовешко перо. Изключителен талант. Имаше пристрастие към политическите коментари и си измислих политически коментари в списание Мах за близо година, защото знаех, че ще пускам L’Europeo. Бях забравила за този случай. Виждам, че някой има качества и започвам да мисля проект за него. А не обратното – макар че и това не е правило, всеки път е различен. Това също е вид инвестиция. В хората. Или Мариян, който бих искала да бъде управител през лятото в La Maison в Созопол. Той никога не се е занимавал с това, но виждам именно звездата в него. Теди (Теодора Николова) – главният редактор на Bravacasa дойде от радио, Лидия (Манолова) – от рекламна агенция, но те всички бяха диаманти. Просто трябваше да се извади блясъка им. Моята заслуга е дотолкова, че те се появяват наистина в правилния момент, на правилното място, в правилната задача. Изключителни професионалисти. Те са фигури в своята сфера. Подписвам се под това. Колкото по-малко човек се е занимавал с дадено нещо, толкова по-интересен ми е той. Той притежава други богатства и ги носи под шапката си, а нашите богатства предстои да му ги разкрием. Вярвам в ДНК-то на един организъм. В гените. В ценностите.
Къде е сърцето ти в този контекст – “кое от децата си” обичаш най много?
Деца са – обичаш си ги.
И все пак… ?
Обичам едно от децата си, например, защото много обича лукса и много го разбира тоя лукс. Другото – защото е умничко, дълбоко, тактично, разбира от човешки състояния, това ме очарова…
Хайде, сега прецизирай…
Като се замислиш, веднага ще познаеш за кое от списанията говоря… Измислям си, за да го обясня по-лесно. Та… в третото обичам способността му да вади най-доброто от живия живот. Харесвам вкуса, отношението му към детайла. Обичам децата си по различен начини. Понякога се страхувам, че не показвам достатъчно любовта си. Готино е това сравнение с децата. Веднага ме накара да си спомня за списание Max и толкова трудния мъжки сегмент. Даже тогава, когато взех решение да го спра, бе абсолютният лидер в нишата. Шегувах се, че Max винаги е бил глезеното дете на издателството. Преди кризата носеше най-малко приходи, когато кризата дойде, го подкрепяхме, но понеже и ти заговори за бизнес, спрях го. За да се оздравим. Деца, деца… сравнението е хубаво, благодаря за което, но до един момент. До момента, в който поглеждаш ексела и казваш – това все пак е бизнес. Или La Maison… Имам чувството, че живота си бих дала за този проект, но дали завинаги бих? Обичам всяко едно от децата си, точно заради особените им качества – както е и в живота. Всичките са страхотни, точно като деца. Едното не си прилича с другото. Нито по характер, нито като усмивка. Различни са, но си ги обичам. Аз съм добър родител, имам опит с тази работа. Единият е добър в начина, по който обитава пространствата, другият в живота, третият в космоса. Но когато седнем на обяд заедно, имаме какво да си кажем, разбираме се, хубаво е.
Как успяваш да извадиш характерите им?
Не знам, Ивет. Експерименти с децата не се правят – а тези списания са мои деца.
Но вие все пак си и приличате…
Да, семейство сме.
Това, че това интервю се случва точно сега не е случайно. Има нещо много символично в тайминга и ще ти кажа защо. Тази седмица е ключова за Европа заради Британския референдум. Във вихъра сме не на студена война, но на студен мир (по думите на президента Плевнелиев).
Много хора говорят за политика. Моля те, не ме вкарвай в коловоз, който не е моя (смее се). Питай ме за добрия живот, в който политиката е задължителна, но е друг вид политика. “Студената война днес е студения мир”… Ужасно добре казано. Какво повече мога да добавя над този изящен афоризъм. Ако искаш повече – питай Дими Стоянович. Ще ти каже повече, ще има какво да каже и аз ще застана зад неговите думи, защото неслучайно е главен редактор на L’Europeo. Как да се впусна в тълкувания на нещо, което е над възможностите ми. Толкова всички разбират от всичко. Аз не мога така.
Да, и в това си най-права всъщност… Искам да сменя темата, но пак оставаме на нея, защото тази вечер отбелязваме 50-тия брой на L’Europeo и аз помня първите му броеве, които бяха посветени именно на Студената война, Пражката пролет, Прехода, ние, днес…
Темите на L’Еuropeo винаги са били вечни теми. Мисля че това е и тайната на неговия успех. Не са злободневни. Броят за Студената война или „Преход“ – харесвам много корицата му. Ани Йованович (фото-редакторът на L’Еuropeo) номинира кадъра с четворката на Бийтълс, която минава по зебрата за корица, а в последния момент Сунай (Джумалъ, графичен дизайнер на списанието) сложи върху зебрата, по която минават Бийтълс-ите хаштаг – символа на новото време или свързаността между хората и посланията… Когато я видях си казах, че Сунай е гений. Представяш ли си? Имаш една единствена дума. Преход. Мост. Крос… Идеята за този брой беше на Любо Дилов и Дими, който тогава направи последното интервю с президента Желев. Грешиш, че „Преход“ е един от първите броеве. Не, беше някъде между 30-40 брой. Често се бъркаме, защото когато четеш L’Europeo, потъваш. Толкова е интересно, че си мислиш, че за теб това е важно в момента. Списанието е извън времето и ти си мислиш и то си е така, че е константа, т.е. величина.
А Брой 50? Какво е брой 50 в сравнение с първите броеве?
Трудно ми е да ти отговоря. Не знам какво да ти кажа. Иска ми се да ти кажа че брой 50 е много по-хубав. И си е точно така. Но замисли се. То е логично – все пак говорим за натрупвания, ние всички се учим от първите. Несравними са нещата. Брой 50 е нещо, което се е развило по един дълго вървян път. И за мен той е несравнимо по-добър от брой първи, пети или десети, макар че аз си имам своя фаворит и той е един от първите.
А сега! Кой е твоят фаворит?
Един от първите, посветен на събитията от 68-ма година. Оставям настрана, че броят се изчерпа и е обект с антикварна стойност, за който дори аз дори бих платила. Документалистика и герои в събития L’Europeo публикува и днес, ще публикува и утре, и завинаги. Ивет, най-добрите, двамата най-добри, единият е тук, тази вечер и сред нас – Георги Господинов и наистина най-красивото, нереално и нечовешки талантливо перо, изписвало някога думи на български – Виктор Пасков, уви – няма как да е сред нас, но знам, че би бил, когато се срещнем и направим парти там горе. Та Виктор Пасков и Георги Господинов влязоха в непримирим публичен двубой за стойността, представяш ли си, за цената на поколенията – на онова, което е преживяло тътена на 68-а, и на роденото в нея, т.е. участта на Георги Господинов. Животът често си прави шеги с нас – броят, абсолютната рожба на Калина Андролова, направен от нея с разумен хлад и много страст, се пренесе полемично в сайта на Новинар на Любен Дилов, но нима някой е знаел, че той ще я наследи. По това време аз със сигурност не знаех.
Знаеш ли, трябва да си призная, че плаках на този текст на Виктор Пасков. На един плаж в Гърция. Загубих се и се намерих едновременно. И все пак, помня когато L’Europeo се появи… чакай какво става…
Ти знаеш много добре какво е да излезеш от ефекта на първия брой. Той винаги е ефект. Винаги е плакат. Той е събитие. За първи брой се работи минимум два месеца. Много хора дават акъл, в повечето случаи това си личи. За мен винаги вторият брой е бил по-важен от първия. И хората до мен са го изпитали на гърба си, ние винаги правим първите два броя с една и съща засилка. Дори подхода ми с La Maison беше същия. Втората година бе много по-важна от първата. Ако съм моден дизайнер и пускам втора колекция, то тя със сигурност ще се опита да се заяви още по категорично.
Да, началото е заявка и обещание. А 50-тия брой? Той е обещание за какво?
Той трябва да е много, много по добър …. колкото е, че и отгоре. И е така. И мисля че така трябва да бъде. Няма как да има петдесети брой, ако списанието не се развива. Това е пазар. Защото ефектът от първия досег отдавна е отминал. От снимките, от типографията, от начина по който ти говори човека отсреща, автора. От първоначалния шок. Защото страхотни хора, много смислени хора, които впоследствие, през годините разбира се, срещах, ми разказваха за този шок. И твърдото решение да започнат колекцията си, забележи, периодично издание, да приберат в библиотеките си. И до днес да не пропускат нито един брой.Само аз знам, че L’Europeo беше ужасно рисков проект, защото нямаше аналог.
Е, как се реши…
Лесно. Със страст. Вярвах, че ги има читателите му. Съдех по себе си, а този инстинкт никога не ме е подвеждал. Когато излезе аз си спомням реповете. Беше нахалство и огромен риск да пуснеш черно-бяло издание за политика, история и култура в страна, за която се говори, че единственото което става, ама много добре ни се получава, е киселото зеле. Риск който не посмях да поема преди да пуснем Bravacasa, Мах и Amica. Някакви мои стратегически решения, които са само в моята глава, но днес когато празнуваме стотния му месец, очевидно са били правилни. Над десет хиляди тираж е сериозно число на разстояние от след сто месеца, повярвай ми.
Винаги съм мислела за теб, красотата и смисъла…Какво и защо се променило отпреди спрямо сега.
Харесва ми това съчетание. Не ме интересува красотата без смисъла и смисъла без красота. Интересуват ме когато са заедно. Вярвам в тази категория, Ивет – красотата е красота. Това много трудно може да се промени. Както ще се съгласим, че хубавата жена е хубава жена. Важи за мъжа, децата, любовта, естетиката, ума… Принципите са вечни. Красотата е смисъл. Смисълът е красота. Хубавото е хубаво. Лошото е лошо във всяка една епоха. Това са вечните принципи. Това е моята битка. Аз се боря за това. Хубавата Елена си е хубавата Елена, не случайно е влязла в митологията – какво можеш да ми разкажеш, че светът помни какво се е случило, как са протекли събитията, помни ли Менелай? Светът я помни защото е била хубава и е имало едни хора, които се борили за нея. Красотата провокира исторически процеси, не е ли това най важното?
Ще сбъркам ли, ако кажа, че си посветена на красотата на смисъла?
Няма да сбъркаш. Красотата не е самоцелна. Ако в нея няма смисъл, тя се обезценява. Смисълът без красота само тревожи. Смисълът просто като смисъл е плашеща величина. Сякаш е зло. Натоварващо е. Но в красотата да търсиш смисъл? Това е моята категория. Харесвам я, познавам я, разпознавам я, интерпретирам я и само тогава се чувствам свободна. Ето за какво аз живея … Ежедневно със списанията, в La Maison, когато съм на морето или в моя личен живот дори на ежедневно, битово ниво – за да функционира моята система нормално, красота и смисъл трябва да живеят заедно в пълна хармония. Сами по себе си и двете са плашещи, но когато са заедно, образуват съвършенство.
В този смисъл – Кристо?
Мерси за този въпрос. Това е абсолютният пример за красота и смисъл в едно цяло. Харесвам скромността му. И духа. И че прави бизнес модел от това. Че ме хвана мен и целия свят за носа и каза ела, заповядай, хвърли си работата, стани от компютъра и ела до това село, за което аз не съм подозирала, че съществува, за да се почувстваш свободен, бидейки естет. Кристо задвижва процеси, хваща хората за носа и им казва “дишай”. Той е символ на свободата, в която аз вярвам и на която съм се посветила. Той притежава свобода, която аз нямам. Манипулация е. Има едни такива хора, на които се възхищаваме и изобщо не ме интересува говори ли български или не, или това, че е роден в България. Шанс е Кристо да направи тази инсталация на няколко часа път от нас. Независимо дали е българин или не. Но аз имам такива интереси. Велико е. Дори бих споделила интимността на момента, на чувството, което преживях, с приятелите ми във фейсбук публично, с надеждата да преживеят и те същото.
Оставайки на вълната Италия, да те пренеса в… Созопол…
Италия за мен е по много от всичко, Созопол е от всичко по малко. И за мен е еднакво красиво. Тук са детските ми спомени от ваканциите, едно място, което е рай, любовно място, и тихо, в същото време социално. Тук преживявам по малко от всичко. И като се замисля колко малко ми трябва, за да получа покой за ума. Да си позволя да преживея отново по стъпките на младите ми години, не знам дали на повечето хора се случва, а трябва, дар е..
Ти?
Какво аз?
Бъдещето?
Не мога да отговоря смирено, а трябва.
L’Europeo днес?
L’Europeo е класа. И читателите му са такива. Различни по възраст, доходи, пол, възраст, цинизъм, прагматизъм, емоционалност. Свързва ги, обаче, будността на духа. Ще помисля за друг израз, но при всички случаи няма автор в света, на който петдесетата му книга да предизвиква още по-голям интерес в сравнение с първата му книга. Да си кажем истината – първият брой е ефект. Петдесетият е класа.
Ти си гражданин на света. Буквално. Защо си тук, в България?
Човек е роден на определено място по някаква причина. Определена култура трябва да те роди. Дали би могъл да e Кристо, ако не е роден и отраснал в това семейство, учил тук и да е бил принуден по някакъв начин никога повече да не се върне. Прокуден от една система, за да съдаде нова система? Съмнявам се. Виж, отиваме в сложна философска теза, според която трябва да имаш големи препятствия, за да добиеш тази мощ, да преодолееш истински, големи препятствия. Тъй че щом съм тук, значи трябва да съм тук.
Какво е за теб да си патриот?
Преди да си партриот, мисля че първо трябва да обичаш себе си. Ако ти не харесваш мястото в което живееш – може би не харесваш себе си, децата си, близките си. Това е все едно да искаш да влезнеш в чужди обувки и да искаш да ги носиш. Да си мечтаеш да си някой друг. Не обичам да нося чужди обувки и никога не съм носила. Караш ме да разсъждавам за неща, които са базови, например – кой си, кой си ти? Ти си точно толкова важен за себе си, колкото заслужаваш. Когато пътувам, не променям навиците си. Правя и се държа по същия начин, по който се държа и тук. Много важно е да знаеш кой си и когато го разбереш, тогава светът не е страшен, а прекрасен и любопитен. Стига, обаче, ти да си наясно със себе си. Така си мисля. Не знам дали е достатъчно.
