През цялата ми кариера съм бил воден от убеждението, че уникалната свобода на карикатуриста идва с огромно чувство на отговорност.
След повече от 20 години, в които правех по две карикатури на седмица първо за International Herald Tribune, а след това за New York Times, и след като получих три награди на OPC в тази категория, си мислех че най-сетне аргументът за карикатурата е спечелен (във вестник, който е ноторен с неохотата си към жанра в миналото).
И тогава се случи. През април 2019 г. карикатура за Нетаняху от външен автор, препубликувана в международното издание, доведе до масово възмущение, извинение от страна на Times и свалянето на външната карикатура. Миналата седмица работодателите ми съобщиха, че ще закрият и вътрешния отдел за карикатури през юли.
Оставям молива с въздишка: толкова много години работа на вятъра заради една-единствена карикатура – дори не моя, – която не трябваше да се появява в най-добрия вестник на света.
Притеснявам се, че това не е единствено насочено към карикатурите, а към журналистиката и коментара като цяло. Живеем в свят, в който морализаторски шайки се събират в социалните мрежи и завихрят бури, които оттекват с чутовен гръм в редакциите. Това принуждава издателите да предприемат незабавни контрамерки, не оставяйки никакво поле за размисъл и смислен дебат.
Twitter е място за фурор, не дебати. Най-възмутените гласове водят разговорите, подкрепени от гневни последователи.
През последните години заедно с Фондация „Карикатури за мир“, създадена от френския карикатурист Планту и починалия Кофи Анан – голям защитник на карикатурата – и бидейки на борда на Асоциацията на американските карикатуристи, постоянно предупреждавах за заплахата от тези внезапни (и често организирани) възмущения, които помитат всичко по пътя си.
Ако карикатурите са основна цел, то е заради тяхната природа и представяне: те запечатват мнение, създават пряк път за окото, недостижим за другите жанрове на журналистиката в докосването на ума. Това е тяхната сила и затова са уязвими. Те могат да разкрият нещо по-дълбоко. По-често отколкото не, истинската мишена зад карикатурата е медията, която я публикува.
През 1995 г. бях на 20 и нещо. Преместних се в Ню Йорк с налудната мечта: да убедя New York Times да имат карикатура. Казаха ми: „Нямаме политически карикатури и няма да имаме“. Но аз не се давах. С години правих илюстрации за коментарната секция на вестника и литературните им рецензии, тогава убедих базирания в Париж International Herald Tribune (общ проект на New York Times и Washington Post) да наемат карикатурист в редакцията. И така през 2013 г., когато NYT погълна International Herald Tribune, нещата се случиха: бях на сайта, в социалните мрежи и в международното издание на New York Times. През 2018 г. започнахме да превеждаме карикатурите за версиите на китайски и испански. Последният непокорен връх бе хартиеното издание за САЩ. Но изпълних това, за което престъпих прага на изданието и показах на скептиците, че грешат: New York Times имаше собствени политически карикатури. За кратко в историята им те се осмелиха.
Така заедно с невероятния Кал в Economist изданието се превърна и в едно от малкото места за международни политически карикатури – за американски вестник, който цели да постави смислен отпечатък над световните дела, това бе и логично.
Карикатурите могат да преминават граници. Та кой ще покаже, че цар Ердоган е без дрехи, когато турските карикатуристи не могат? Един от тях, приятелят ни Муса Карт, днес е в затвора. Карикатуристите във Венецуела, Никарагуа и Русия са принудени да се крият.
През последните години някои от най-добрите карикатуристи в САЩ като Ник Робинсън и Роб Роджърс изгубиха работата си, защото издателите сметнаха творбите им за твърде критични към Тръмп. Може би е време да започнем да се притесняваме и даваме отпор.
Политическите карикатури се раждат с демокрацията и биват предизвиквани, когато и свободата е.
Може би е малко странно, но оставам оптимист. Това е ерата на изображението. В свят, в който вниманието не се задържа за повече от няколко мига, силата им никога не е била по-голяма.
Съществува цял свят от възможности и не само за редакционната карикатура, а и за анимираната, за неща като илюстрованите презентации и комиксовия репортаж (за който се радвам, че открехнах вратата в NYT с поредицата „Зад кулисите на смъртното наказание“ през 2016 г. На следващата година друга поредица за сирийските бежанци от Джейк Халпърн и Майкъл Слоан донесе на NYT награда „Пулицър“).
Това също е време, в което медиите трябва да се обновят и достигнат до нова аудитория. И трябва да спрат да се плашат от възмутените шайки. В налудния свят, в който живеем, изкуството на зрителния коментар е по-нужно от всякога. Както и хуморът.
Патрик Шапет,
10 юни 2019 г.
