Преизборна кампания е*. Времето на най-ожесточен популизъм, смели обещания и висока честота на загуба на краткосрочна памет (и от обещаващите политици, и от народа, на когото обещават едно и също преди всеки вот). Един въпрос в интервю с мен обаче не ми дава мира вече няколко дни – „Защо се изгуби уважението към българските учители?“, зададен във връзка с предизборната програма на моята партия. И същността му ме тревожи, не просто защото родителите на съпругата ми имат десетки години общо стаж като учители или защото буквално всички мои близки имат поне един учител в семейството си – не, не е това. Темата за отнетото достойнство на българския учител ме безпокои, защото означава провал на цялото ни общество в запазването на една от малкото институции, в които се кълнем от векове.
Кмета, Попа и Даскала, нали така беше…
Когато обаче кметът е корумпиран, а попът се интересува повече от финансовата (особено руската), отколкото от духовната част на ритуала, то какво да си мислим за даскала? Освен това, за кмета сме си виновни сами – сами си го избираме, можем сами да си го свалим, като „не слуша“. Попът – човек на бога, добър-лош, не се пипа. Даскалът обаче е друго нещо – човек от народа е! Вярно, учил е малко повече, но то сега е лесно да учиш. Даскалът е на нашето ниво, даже и често под нивото ни, защото кой иска да става даскал в днешно време – сигурно не е успял в професията, за която се е подготвял…
Обожавам генерализациите, защото обикновено водят в грешната посока. Горният опит за генерализация обаче е що-годе представителен за начина, по който българското общество мисли за учителите. Много са на брой, значи е лесно да станеш учител, значи не заслужават уважение за труда си. Пишат ниски оценки на децата ни, въпреки че те са най-умните в класа, значи не си разбират от работата. Позволили са си да накажат точно нашето дете, въпреки че е най-послушното в класа си, значи трябва да разрешим случая лично!
Проблемът с отнемането на достойнството на българските учители е в постоянното им използване за разменна монета. Политици си играят със съдбите на над 80 000 български семейства – обещавани увеличения, обещавани реформи, нищо свършено по същество за подготовката на млади кадри в тази „застаряваща“ според всички данни професия. И ако според основите на представителната демокрация, политиците са извадка за цялото ни общество, то какво говори отношението на политиците ни към учителите? Малко по малко, не без помощта на държавата и неглижирането от нейна страна, достойнството на учителите бива потъпквано почти безвъвратно.
В същото това интервю казах, че намаляването на престижа на учителската професия през последните години води до нужда от поемането на много по-голяма отговорност от страна на родителите. Защото възпитанието на децата винаги е било задача на родителите, а не на учителите. И никоя реформа в образованието няма да е ефективна, докато самите ние не научим децата си, че хората, които ни дават познанието, заслужават уважение. Нито едно от тези деца няма да ходи с желание на училище, ако преди това не сме посадили у него идеята, че най-важното, което получава от училището, е любопитството, а не оценките. Няма как същото това дете да уважава учителя си, когато съревнованието със съучениците му е на база на стиснатия детски юмрук, вместо на разгърнатата мисъл – защото вкъщи са го приучили, че при най-малкото спречкване трябва да вземе страха на съученика си или да не се прибира изобщо.
Всъщност, не знам – може би ни харесва да сме нация от гамени вместо нация от гении?
* Авторът е кандидат за народен представител от листата на коалиция „Движение Да България“ на 26 март, но този текст представя неговите лични виждания по темата и не ангажира политическото движение, което подкрепя.
Снимка: EPA/UPG
