Дни преди посещението си в Белград по-рано този месец, в интервю пред сръбски вестник – руският президент Владимир Путин отбеляза, че „…когато говорим за ситуацията на Балканите, сериозен дестабилизиращ фактор тук е политиката на Съединените щати и някои западни страни, насочени към засилване на тяхното господство в региона“.
Темата за дестабилизиращото действие на Запада не е нова в руския външнополитически речник, нито е уникална само за Балканите. Това е, така да се каже, универсалното лекарство, което Кремъл хвърля в общественото и медийното пространство всеки път, когато иска да отклони вниманието от собствените си действия за дестабилизация на даден регион или държава.
Най-пресният пример за тази динамика е продължаващата вече пета година война в Украйна. През 2013 и 2014 г. – по време на масовите протести в Киев и други украински градове срещу авторитарния режим на тогавашния проруски президент Янукович, руските медии обвиняваха ЕС, НАТО и САЩ в дестабилизация на Украйна чрез подкрепа на протестиращите.
Тази дезинформационна завеса имаше за цел да отклони и обърка общественото внимание както на Запад, така и в самата Украйна – по този начин намалявайки съпротивителните сили срещу готвената от Русия анексия на полуостров Крим и последвалото нахлуване на руски войски в Източна Украйна.
Днес наблюдаваме в действие същия хибриден външнополитически арсенал – Русия активно работи за дестабилизацията на Балканите чрез опити да се блокират процесите по приеманаето на страните от Западните Балкани в НАТО и ЕС. На среща в Брюксел през 2017 г. председателят на Европейския съвет Доналд Туск подчерта, че „напрежението и разделенията на Балканите излязоха от контрол отчасти поради вредните външни влияния, които дестабилизираха част от балканските държави“.
Фактът, че Туск имаше предвид именно намесата на Русия на Балканите, се потвърди и от британския министър-председател Тереза Мей, която на същата среща отбеляза: „В контекста на скорошния опит за държавен преврат в Черна гора ще призова да направим повече, за да противодействаме на дестабилизиращите руски кампании по дезинформация и да повишим видимостта на ангажимента на Запада към този регион“.
В последните три години опитът за държавен преврат в Черна гора беше първото от няколко явни действия от страна на Москва грубо да се намеси във вътрешната политика на балканските държави. Неуспешният преврат беше планиран за 16 октомври 2016 г., деня на парламентарните избори в Черна гора, като според властите в Подгорица целта е била убийството на премиера Мило Джуканович. Официалното становище на черногорските служби е, че руски националисти, сред които черногорски и сръбски граждани, са организирали престъпна група с цел да нахлуе в парламента, да убие Джуканович и така да извърши преврат, като с това осуети присъединяването на Черна гора към НАТО.
Според американския посланик в Белград „на Балканите се виждат стъпки, чрез които Русия се намесва в политиката“, имайки предвид събитията в Черна гора и определяйки ги като опит на Русия да дестабилизира страната, тъй като не подкерпя нейната политика. През юни 2017 г. Черна гора стана член на НАТО, а няколко месеца по-късно Подгорица официално обвини двама служители на руското разузнаване (ГРУ) в опит за държавен преврат. Двамата и до днес са издирвани от Интерпол, като за единия от тях – Владимир Мойсеев – се знае, че през периода 2013 – 2016 г. многократно е пътувал до Гърция, Грузия и България.
След неуспеха на руските служби в Черна гора тяхна цел стана Република Македония и по-точно настоящото правителство на премира Зоран Заев. Москва подкрепяше националистически партии в Гърция и Македония, чиято цел беше се противопоставят на договора между двете балкански държави, уреждащ 27-годишния спор за името на Македония, и по този начин да се отворят вратите на Скопия към членство в НАТО и ЕС. Стигна се дотам, че премиерът Заев официално се обърна към Кремъл с думите „всички, включително и в Русия, трябва да знаят, че за Република Македония не съществува друга алтернатива извън членството в НАТО и ЕС. Ние сме малка страна с приятели. Нашите перспективи имат по-големи шансове, ако нямаме неприятели. Това го доказахме със съседите си, правим това сега със страните от ЕС и НАТО, искаме да го направим с всички държави по света“.
Ответни реакции срещу руските опити за дестабилизация на региона имаше и в Гърция, където правителството на Ципрас изгони двама руски дипломати и забрани влизането в страна на други двама. Според гръцките власти срещу парично възнаграждение руските дипломати са опитвали да придобият влияние в общини, сред митрополити в гръцката православна йерархия, в Света гора.
Дипломатическите източници от Атина споменаха и за усилия на Русия да се намеси по въпроса за споразумението между Гърция и Република Македония за името и по този начин да засегне негативно ролята на Гърция на Балканите. Важно е да се отбележи, че въпреки официалната подкрепа за членството на Македония в НАТО и ЕС, която изразява българското правителство, руските опити за дестабилизация намериха свой защитник дори в родното министерство на отбраната.
Бившият агент на комунистическата Държавна сигурност и настоящ министър на отбраната Красимир Каракачанов в декларация през декември 2018 г. атакува позициите на правителството на Заев и дори заплаши, че София ще блокира пътя на Македония към НАТО и ЕС: „…няма да приема хора с неясни възгледи и с обърнат прочит на историята да се промъкнат в НАТО и ЕС, на гърба и за сметка на България“. Лидерът на партия ВМРО, която участва в българското правителство чрез коалиция с явно проруската „Атака“ – изказа горната заплаха към Македония в разгара на спора между Скопие и Москва. Заемането на страната на Кремъл от български министър остана обаче без допълнителен коментар от властите в София.
Горните примери показват недвусмислено, че Русия е тази външна сила, която най-силно се стреми към дестабилизация на Балканите, докато в същото време именно Кремъл обвинява Запада в зловредна намеса в региона. Грандиозните провали на руската външна политика в Черна гора и Македония ни показват нещо още по-важно – агресивната съпротива на Кремъл срещу разрастването на НАТО сама по себе си повишава страховете на малките балкански държави, че Русия има империалистически и дестабилизращи цели в региона.
По този начин самите действия на Кремъл са катализатор на балканските усилия за прием в НАТО и ЕС. Същата динамика наблюдаваме и в Украйна. След руската анексия на Крим и последвалата война в Донбас мнозинството украинци са положително настроени към евентуално членство на Киев в НАТО и ЕС.
Както отбелязва полският анализатор Януш Бугайски, контрапродуктивната руска външна политика и произхождащите от нея обвинения към Запада са следствие на все още непреодоляния шок от разпада на СССР и стремежите на путинска Русия отново да бъде голям играч на световната сцена:
„Независимо от представите на Москва разширяването на НАТО не представялва заплаха за нейната сигурност, а пречка за упражняването на господставащото влияние от страна на Русия в посткомунистическите държави. Би било от непосредствен интерес за една демократична Русия да подкрепя включването в НАТО на всички източноевропейски държави, тъй като това би намалило кризите в региона и би позволило на Кремъл да се фокусира върху по-важни вътрешни проблеми. Това обаче би изисквало скъсване с традицията на Русия да се преживява като велика сила.“
Януш Бугайски – „Студен мир. Новият империализъм на Русия“; София 2006 г.
