SHARE

Единствените призиви за това комунизмът да бъде “забравен” идват от онези, които са близки на диктатурата и продължават да живеят с нея по един или друг начин. Чудовищата, които е родил българският социализъм, и до днес бродят в “светлото бъдеще” на страната ни, но отсъстват от часовете по история и не се обсъждат широко в общественото пространство, доминирано от лицата на стария режим. Така повечето българи нямат задълбочени познания по темата и за тях последните 70 години от историята са тиха мъгла, в която удобно се крият онези, чиято отговорност никога не бе потърсена.

Това ме провокира да събера най-добрите български книги от последните години, които разглеждат комунизма през различни призми, за да отразят накрая един и същи образ: този на един терор, за който България тепърва ще трябва да отвори очите си.

Третата ни част тръгва от прехода и върви назад към литературата – онази литература, която ни е отнета, и онези автори, от чиито думи сме били насила лишавани.

Първата част може да прочетете тук.

Втората част може да прочетете тук. 

Преходът 

Преходът е легендарен период, за който всеки си мисли, че има хронология, но конкретните знания ни убягват. От втората книга на Илия Троянов, която влиза в тази серия от ревюта, разбираме, че това никак не е случайно явление.

„Кучешки времена: Революцията менте – 1989“, Илия Троянов, изд. „Сиела“, 2012 г.

„Кучешки времена“ излиза още през 1999 г. в Германия на немски език. В тогава преходна България не се намира нито едно издателство, което да издаде книгата. „Преводачката, към която издателството на Илия Троянов се е обърнало, попитала с родна черноока наивност: „Как можете да пишете така за България?“.

Ако някой твърди, че между миналото и настоящето няма връзка, що се отнася до държавността, дългият път минава през обяснението и теорията на политическите науки. Краткият минава през практиката на Троянов. И двата дават отговор на един въпрос: Защо 30 години по-късно България не успява да се измъкне от чистилището на миналото и защо сенките от това минало я управляват?

„В България преодоляването на миналото, в каквато и форма да е то, е обречено на неуспех просто поради причината, че нито в личния, нито в обществения живот това минало не е минало. Обратът от 10 ноември 1989 г. в много отношения беше симулация. И тъй като не е имало погребение, не може да се направи и аутопсия. Докато досиетата на Държавна сигурност се използват като политически инструменти, а не като исторически документи, не може да се изгради онази необходима дистанция, която създава предпоставките за пречистване, освобождаване и опрощаване, именно защото тя прави възможно да се говори за стореното с многото езици, които се допълват и си противоречат“, пише Троянов.

Историята на Троянов е историята на „Партията! Партията с главно П, както на български обикновено само Господ се изписва“. Партията, която осъзнава своята безпомощност в средата на 80-те. Партията, която с инструкциите на СССР решава да направи реасимисация – промяна на режима, без промяна на статуквото (три десетилетия по-късно живеем в доказателството). Партията, за която няма разлика между комунизъм и демокрация. Важна е единствено властта. Революцията менте е разказана на български език десет години след публикацията й на Запад. Едва ли има по-добра оценка за тази книга от отказа тя да бъде публикувана у нас.

Партийната литература

Един режим, който прозира под светлината на изкуството. Или по-точно липсата на свободно такова. Ако сте повече от любители на българската литература, малко по-техническата „Литература на случаите“ е труд, който задължително трябва да присъства в библиотеката ви.

„Литература на случаите: От „Тютюн“ до „Хайка за вълци“. Казуси в литературното поле на НРБ“, Пламен Дойнов, „Сиела“ и „Институт за изследване на близкото минало“, 2017 г.

„8, 11 и 13 февруари 1952 г. – Секциите на белетристите и на критиците в Съюза на българските писатели организират обсъждане на „Тютюн“, на което повечето изказващи се отричат от романа, а почти всички препоръчват преработката му с цел по-точно покриване на нормите на социалистическия реализъм.“ Каква е истината за пренаписването на един роман, днес гледан като класика на българската литература? За неговото „шизофренно“, както се изразява Дойнов, вдъхновение от западноевропейската литература, което е подложено на пресата на соцреализма?

„Книгата стига до читателите в началото на 1954 г. Мълчанието, с което е посрещната от литературната периодика, впечатлява. Сред писатели и литератори трайно се налага мнението, че с „поправките“ авторък е развалил творбата. Но никой не смее да изрече публично, че преработката, препоръчана от всички, но и от генералния секретар и от ЦК на БКП, е провал.“ За Димитър Димов това е краят на кариерата му като романист, който му създава комплекс като автор, от който не успява да се освободи до смъртта си.

„Тютюн“, макар и емблематичен за българската история случай, не е единственият разглеждан в книгата, която е богато изследване на тези практики. Може да прочетете за „Спомен за страха“ на Константин Павлов, който не стига до печат през 1963 г., както и за един от последните литературни скандали на НРБ с „Лице“ на Блага Димитрова. В този случай може дори да консултирате сравнителни версии, които нагледно показват цензурата.

Непознатият Георги Марков

Новото издание на „Жените на Варшава“ с твърди корици, нарисувани от Дамян Дамянов, е толкова красиво, че в случая съвсем спокойно може да бъде причина да я притежавате.

„Жените на Варшава – разкази и новели“, Георги Марков, с предговор от Георги Господинов, издателство „Сиела Норма“, 2017 г.

Книгата изпълнява мисията си: не забравяме колко голям писател е Георги Марков, или си го припомняме, както призовава в предговора Господинов. Творбата на Георги Марков е завършена, след като той бяга от България, като това е нейният напълно завършен и нецензуриран вид.

Разказите и новелите, които се крият в началото на книгата, също са прекрасни, макар и далеч от тематиката, събрала тези книги в това ревю. Що се отнася до „Жените на Варшава“, позволявам си да цитирам част от предговора на Господинов, защото той е достатъчен и всички други думи биха били излишни.

„Има още нещо, което ми се струва в сърцевината на този иначе кратък роман. Това е темата за света, който ни е отказан по времето на социализма. За невъзможната география, която е и география на желанието. За захлопнатите врати, за лишаването от избора да бъдеш там, където мечтаеш да бъдеш. […] Година след „Жените на Варшава“ Георги Марков сам избира да прекрачи оттатък, в забранения свят, отвъд Варшава. Историите, които не спира да разказва в ефира на една „Свободна Европа“, обратно на романа, се оказват спасителни за слушателите и смъртоносни за самия разказвач.“

Нима има нужда от повече причини, за да прочетете тази книга?

Първата част от серията може да прочетете тук. 

Втората част от серията може да прочетете тук. 

 

SHARE
Завършва френска гимназия "Антоан дьо Сент Екзюпери" в Пловдив, след което заминава за САЩ, където живее и работи в продължение на две години. В момента следва хуманитарни науки в Париж, Франция, където е и част от екипа на американската библиотека. (Не обича да пише дълги автобиографии, затова се надява тези три реда да стигнат. )