В стогодишнината от рождението на 35-ия президент на САЩ Джон Кенеди журналистът Джеф Шесол от New York Times разказва за наследството на президента и къде се намират ценностите на Кенеди днес.
В една вечер този месец Музеят за американско изкуство “Смитсониън” беше домакин на празненство за рожден ден. Но почетният гост отсъстваше. Ако президентът Джон Ф. Кенеди беше жив, щеше да навърши сто години този понеделник, 29 май.
Дворът бе пълен с приятели на семейството, участници в президентската кампания на Робърт Ф. Кенеди през 1968 г. и служители на сенатор Едуард М. Кенеди, биографи на Кенеди и, не на последно място, самите Кенеди – включително и Каролин, дъщерята на президента.
Публиката я посреща топло, но като цяло изглеждаше смирена. Държалите реч направиха препратки, тук-таме, към президента Тръмп, който сега стои на бюрото, на което някога е работил Кенеди. Трудно е да се избегне чувството, че наследството на Кенеди – онази Америка, към която той се стремеше и за чието построяване помогна – е в затъмнение.
Трудно е да си представим президент, който по-малко прилича на Кенеди, поне пред публиката, от г-н Тръмп. Но има и още. Вярата на Кенеди в това, което съставителят на неговите речи, Тед Соренсън, нарича “политиката на убеждаването” срещу “политиката на насилствено конфронтиране или хаос” е оспорвана дори в собствената му партия. Това е опасност, която Кенеди предвиждаше и срещу която отправяше предупреждения.
Наследството на Кенеди винаги е било трудно за определяне. То е било преувеличавано, екзалтирано, дискутирано и отричано почти от момента, в който Кенеди беше убит. Голяма част от него принадлежи към сферата на усещанията – повече като форма на Кенеди, отколкото летопис на Кенеди. Неговата вътрешна политика, “Новата граница” [The New Frontier – термин, използван от Кенеди в речта му през 1960 г.: “Днес стоим на ръба на една Нова граница – границата на ’60-те, границата на неизвестните възможности и опасности, границата на неизпълнените надежди и неизпълнените заплахи. Зад тази граница са неизследваната територия на науката и Космоса, неразрешените проблеми на мира и войната, неовладените проблеми на незнанието и предразсъдъците, неотговорените въпроси на бедността и излишъка” – бел. прев.], в по-голямата си част е в застой през последните от неговите хиляда дни в кабинета. Неговият вицепрезидент Линдън Б. Джонсън с право има заслуги за реализирането на много от тези амбиции – закон за гражданските права, Medicare [програма за здравно осигуряване на федералното правителство от 1966г. – бел.пр], образователна реформа, данъчна реформа, адекватна програма за борба с бедността – след смъртта на Кенеди. Не е учудващо, че по-голямата част от фокуса през десетилетията оттогава е над стила на Кенеди: неговия свеж вид от средата на века, неговото остроумие, неговата воля да влияе.
Но това не го представя в целия му блясък. “Аз вярвам, че времената изискват нови изобретения, иновации, въображение, решения”, казва Кенеди през 1960 г. по време на приемствената си реч на Националното събрание на демократите, и това предлага и вдъхновява той. Въпреки, че не се разграничава драматично от либерализма на Франклин Д. Рузвелт и Хари Труман, той му вдъхва нова настойчивост и яснота.
Бившият президент Барак Обама, в реч на 7 май в Президентската библиотека „Джон Ф. Кенеди“ в Бостън, отбеляза, че “за онези от нас, които са на определена възраст, Кенеди – той включва Робърт и Тед – символизираха един сбор от ценности и поведение относно гражданския живот, които го правеха атрактивно призвание. Идеята, че политиката може да бъде благороден и достоен стремеж. Идеята, че нашите проблеми, колкото и да са сериозни, никога не са непреодолими. Вярата в обещанието, че Америка може да прегърне онези, които някога са били ограничавани или изоставени. Отговорността, че всеки от нас трябва да изиграе роля в съдбата на нацията ни и, по право на достойнството да бъдем американци, да изиграе роля в съдбата на света.” Това е също толкова добро определение на завета на Кенеди, колкото и останалите.
Но дали това е и епитафията му? Всеки идеал от списъка на Обама е под заплаха. Благочестивостта на държавната служба например. Когато главата на семейството, Джоузеф П. Кенеди, е работил за своето богатство, той го прави отчасти за да осъществи политическите си амбиции, за себе си и синовете си. “Баща ми винаги казваше, че всички бизнесмени са копелета”, казва Джон Кенеди без ирония. Семейство Тръмп обръщат това понятие, използвайки Белия дом като инструмент за маркетинг, луксозна марка, генерираща печалба.
Също в немилост изпада идеята на Кенеди, че обещанията на Америка принадлежат на всички, дори на най-бедните. С това се гаври бюджетният план на Тръмп, който ще разруши основите, които държат семействата от още по-дълбоко потъване в бедността: Medicaid, студентските заеми, плащанията за инвалидност, купоните за храна. Бюджетът на Тръмп също така ще елиминира и Vista, програма, предложена от Кенеди (и създадена от Джонсън), която набира доброволци за служба в семейства с ниски доходи.
Клетвата на Кенеди за роля на “верни приятели” на съюзниците на Америка отстъпва пред саморазрушителната самодоволност на “Америка на първо място”. Тръмп въплъщава това, срещу което Кенеди възнамерява да отправи предупреждение в Далас, на реч, която подготвя, но никога не успява да държи: демагози, които дават аргументи “цялостно несвързани с реалността”, самозаблуждавайки се, че “силата е въпрос на слогани”.
От своя страна демократите са доказано несигурни – и в някои случаи неохотни – носители на наследството на Кенеди. Със сигурност е вярно, че в партията съществува силна привързаност към ценностите и поведението, което Обама описва. Почти всички демократи споделят вярването на Кенеди, че без ефективно, етично и активно правителство “тъканта на закона и прогреса” ще бъде разкъсана. Много все още чувстват притегляне към самото семейство: партията бавно се влюбва в представителя Джоузеф Кенеди III от Масачузетс, внук на Боби Кенеди, който атакува плановете на републиканците да разтрогнат Obamacare и призовава нацията към по-висшите ѝ идеали с такава морална сила, че някои прогресивни се надяват, че той ще се кандидатира за президент.
Но остава фактът, че най-популярният политик в страната според скорошно проучване на Harvard/Harris е човек, който някога казва, че речта на Кенеди през 1960 г. го кара да чувства “физическо гадене” и води към това да изостави “конвенционалната” политика в полза на “революцията”. Това е Бърни Сандърс, който отхвърля вярването на Кенеди, че политиката е път към практически постижения, не само форма на увещаване.
Кенеди веднъж казва на историка Артър М. Шлесингер-младши, че проблемът на Теодор Рузвелт е, че “той говореше много, но не направи много”. Кенеди държеше велики речи, но нямаше търпение за думите – най-малко за речи, “несвързани с реалността”. Когато той поставяше цели, той обявяваше планове и молеше те да бъдат съдени чрез резултатите им.
Не съществува съмнение относно това къде щеше да стои той в миналогодишния дебат между Сандърс и Хилари Клинтън относно какво означава лидерството: спечелването на една амбиция, както го виждаше Сандърс, или, както твърдеше Клинтън, признание за успех. Няма съмнение и относно това какво би мислил относно призивите на Сандърс за “социализъм” или “революция”. Дори като млад мъж, както един от биографите на Кенеди, Робърт Далек, пише, той е “отблъснат от адвокатите на стриктни идеологии” и заучени отговори на трудни въпроси; той “се гордее със своя реализъм и прагматизъм”.
Възвишеният тон на Кенеди би се продал трудно днес (безстрастната реторика на Боби или Тед Кенеди биха били по-близо до целта). Действително голяма част от демократите – включително новият председател на партията, Том Перез – се опитват да звучат като Сандърс, да имитират неговия морален плам. Не е трудно да се види защо. Не само че Сандърс има най-шумния и настоятелен глас в партия, която шест месеца след изборите остава безпътна и без лидер, но също така неговата острота е ехо на настроенията вляво. Много рядко в американската история политиката е изглеждала толкова манихейска, борба между тъмнината и светлината.
Сандърс и подкрепящите го представят силен – и съществен – аргумент срещу алчността, неравенството и разяждащото влияние на парите в политиката; те подчертават примерите как институциите, политически и финансови, разочароват много американци. Но това, което им липсва, срещу което са дори безразлични, са решенията. Идеи като задължителното държавно здравно осигуряване или безплатното висше образование за всички осигуряват душевно задоволство, но не и съществен път напред – също както популистките атаки срещу “системата”, “институциите” и “богатите”. Това е политика на катарзиса, необходима по свой начин. Но както казва Кенеди през 1960 г., “американското общество очаква от нас повече от възмутено и агресивно хленчене. Времената са твърде тежки, президвикателствата твърде неотложни и залозите твърде високи.”
Трябва да бъдат начертани граници; Доналд Тръмп трябва да срещне съпротива. Но той вероятно няма да бъде победен, докато в политиката отново не се отвори място за идеалисти “без илюзии”, както Кенеди веднъж описва себе си. Демократичната партия ще възвърне силите си, когато се посвети отново, както по времето на Кенеди, на действието и постиженията и изкупителната сила на политиката. Това, което е нужно, не е революция; нужна е реставрация. Кенеди ясно показа, че промяната е трудна; тя изисква жертви и най-вече посвещаване на, не презрение към, бавната, понякога влудяваща машина на самоуправлението.
Не се нуждаем от друг Джон Ф. Кенеди. Но се нуждаем от лидери, които могат да превърнат завета му в свой.
Превод: Йоанна Маринова
Снимка: National Archive/Newsmakers
