Как княз Александър привлича Великобритания на своя страна за Съединението

Днес се навършват 133 години от Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Един от най-успешните и умели актове на българската дипломация. 

Публикуваме откъс от мемоара “Строителите на съвременна България” на Симеон Радев, който разказва за непосредствените позиции на Великите сили, след като вестта за Съединението стига до тях и представя сложната геополитика в Европа с невероятния лек, семпъл и увлекателен стил на Симеон Радев. 

Когато избухна пловдивската революция, два факта характеризираха политическото положение в Европа: крайно изострюване на англо-руските отношения и господството на Бисмарковия гений над континенталните сили.

Необикновеният човек, който създаде германското единство, бе успял да подчини на своята политика държавите, които имаха най-много основания да му бъдат враждебни: Австрия и Франция, които той бе победил едно по друго; Русия, унизена от него на Берлинския конгрес; Италия, против която той бе подигал тъй заплашително въпроса за светската власт на папата в Рим. На 1879 г. Бисмарк подписа с Андраши в Гщайн съюза между Австрия и Германия. На 1883 г. към тоя съюз се присъедини, тероризирана, и Италия. На 1884 г. през октомври в една среща, която Александър ІІІ има в Скерневиц (Полша) с Вилхелма І и с Франц Йосифа, се създаде между трите консервативни монархии едно подобие на Свещения съюз от 1815 г. На Берлинския конгрес граф Шувалов бе казал на Бисмарка: „Vous avez le cauchemar des coalitions.“ Коалицията се бе създала наистина, но от самия Бисмарк — и в полза на Германия.

Прелъстяването на Франция бе по-трудно, но и тук Бисмарк успя до крайните предели, до които успехът бе възможен за един гениален човек. Когато заседаваше конгресът в Берлин, той каза в един частен разговор на френския делегат Вадингтона: „Защо оставяте вие Тунизия в ръцете на варварите?“ Това бе едно голямо насърчение, от което Франция не закъсня да се възползува. Две години след това наистина тя установяваше в Тунизия едно владичество, едва прикрито под формата на протекторат. Това бе началото на една политика, която трябваше да даде на Франция една великолепна колониална империя. Но за да завърши цикъла на своите далечни завоевания, республиката имаше нужда от благосклонността на Бисмарка в Европа, поради което тя почна да се приближава около Германия.^[1]

Спрямо тая групировка на континенталните сили под високото настойничество на Бисмарка Англия се държеше уединено. Това уединение не бе обаче, както го нарекоха по-късно, великолепно, splendid.

Англия бе поради окупацията на Египет в хладни отношения с Франция и по въпросите на Централна Азия в постоянен конфликт с Русия. Либералното министерство бе направило големи усилия, за да подобри отношенията с Русия. В 1881 г. Гладстон даде заповед на английските войски да се оттеглят от Афганистан и разхлаби малко своя надзор върху руските действия в Туркестан.^[2] Възползувайки се от тая хлабавост на либералния кабинет, русите продължиха своите постепенни завоевателни нашествия. В 1884 г. наистина те влязоха в Мерв: афганците, подбудени от английската дипломация, завзеха Пенджех, разположен в една територия, спорна между Афганистан и Русия. На 18 март 1885 г. генерал Комаров бомбардира Пенджех и изпъди оттам афганците. Това известие предизвика голямо вълнение в Англия. Войната биде избягната с голяма мъка, но рискът остана и между двете държави атмосферата бе сега неприязнена.

Отношенията на Англия и Германия бяха въпреки взаимната антипатия на Бисмарка и Гладстона приятелски. Английското правителство се стараеше да ги уякчи още повече, за да има една опора в борбата си срещу Русия, и с тая цел бе заминал за Берлин лорд Розбъри, личен приятел на Бисмарковия син граф Херберта. Бисмарк обаче не бе насърчителен: той искаше да остане като арбитър над антагонизма на двете велики сили.

В такава международна обстановка избухна пловдивската революция. Дипломацията много трудно можа да се ориентира в това ненадейно събитие.

Първата мисъл на агентите в София бе, че това е една руска интрига. Гръцкият агент Рангабе казваше Цанову на 6 септември: „Очевидно русите преследват двойна цел: или да се постави княз Александър вън от договорите, като приеме поканата на румелийското правителство, или да се компрометира пред българския народ, ако откаже.“^[3] Никой не подозираше още истинските мотиви на свършения факт. Осведомлението на Европа ставаше много бавно, защото превратът се извърши през мъртвия сезон на дипломацията. Повечето от посланиците отсъствуваха от Цариград. Гирс бе в Меран, дето не бе взел даже един секретар; други европейски министри на външните работи бяха на бани. Александър ІІІ бе в Копенхаген. Дорде да стане размяна на мисли между всичките тия фактори на европейската дипломация, трябваше да се минат няколко дена.

Първият дипломатически отзив за революцията дойде от Лондон. Мислейки, че пловдивските събития са дело на руската дипломация, на 7-ми лорд Солзбъри предложи във Виена и в Берлин да се направят строги постъпки пред българското правителство за запазването на Берлинския договор.^[4]

Бисмарк, който гледаше преди всичко да запази европейския концерт, на който той бе капелмайсторът, отговори, че тия постъпки ще имат някакво значение само ако са извършени целокупно от всичките Сили, подписващи тоя договор. Той прибави в своя разговор с английския посланик в Берлин, че е влязъл вече в сношения с Петербург, Виена и Цариград, понеже правителствата в тия три столици били най-вече засегнати от румелийските събития. Граф Калноки забеляза също на сър А. Паджет във Виена, че представленията пред княз Александра трябва да бъдат общоевропейски. С тая формула се предотвратяваше всяка прибързана намеса на единични Сили. Между туй истинската физиономия на станалото събитие не беше известна. Гирс уверяваше наистина, че той е бил изненадан, но при все това оставаха някои подозрения за участие на руските консули в революцията.

На 9 септември великите сили получиха от Пловдив следнята телеграфическа нота на княз Александра:

„Старата Източна Румелия престана да съществува и народът ме прогласи за свой княз. Жителите на българското княжество поискаха от мене единодушно да приема това назначение; като взех предвид моя свещен дълг спрямо моя народ, аз приех чрез прокламация към българския народ. Стигнал в Пловдив и взел в ръцете си управлението, заявявам по най-тържествен начин, че съединението на двете Българии стана без всяка враждебна цел спрямо отоманското императорско правителство, на което признавам суверенните права. Поръчителствувам за спокойствието на двете страни и за сигурността на жителите без разлика на раса и на вероизповедание. Отправям се (към респективните правителства на Силите) с молба да признаете това ново положение и моля да ходатайствувате пред негово величество султана да санкционира съединението за избягване на ненужни кръвопролития, защото народът е решен с кръвта си да защищава свършения факт.“

Тази телеграма князът намислил още във Варна. Тя бе същевременно политична и заплашителна. Пасажът относно сюзеренната власт на султана отваряше пътя за едно разрешение, приемливо за турското честолюбие; а намекът за готовността на населението да се жертвува за защита на извършеното национално дело посочваше още отначало невъзможността да се върне прежното състояние в Румелия без насилствени мерки. Силите не отговориха на тая нота, но тя не остана без значение; една от първите грижи на Европа бе сега да употреби голямо давление в Цариград, за да се предотврати една военна намеса от страна на Турция. Във всички столици наистина палящият въпрос бе: какво ще прави Турция?

Първото известие за пловдивската революция не произведе в Цариград голямо впечатление. Отначало Портата помисли, че се касае за някоя военнополитическа демонстрация, насочена срещу личността на генерал-губернатора. Чак през нощта на 6-и великият везир^[5] узна истинското естество на движението и веднага прати да питат в посолствата какви са възгледите на великите сили върху създаденото в Румелия революционно положение. Посланиците отговориха единодушно, че го осъждат, но друго не можаха да добавят, тъй като и те бяха без инструкции. Султанът прати при управляющия английското посолство сър Уйлям Уайт адмирала Хобарт паша да го попита какво е неговото лично мнение; Уайт не пожела да се изкаже. Султанът изглеждаше повидимому обладан от голямо колебание: от една страна, той виждаше, че ако нахлуят турските войски в Румелия, българите могат да пренесат революционното движение и в Македония, отгдето то щеше да се простре може би и в другите европейски области; от друга страна, неговото бездействие можеше да урони пред очите на ислямския свят престижа му на халиф, който според шериата не трябва да отстъпва без бой ни педя земя.

На 7-ми вечерта се свика в Илдъзкьошк извънреден съвет. Великият везир Кючук Саид паша, Гази Осман паша, героят на плевенската обсада и председателят на Държавния съвет Акиф паша били на мнение, щото турската войска в Одрин да нахлуе в Румелия;^[6] но другите министри били се обявили против това предложение. От бившите министри, тоже свикани на тоя съвет, едни мълчали, други казвали, че трябва да се чака. Разказват^[7], че след като изслушал войнствените съвети, Абдул Хамид най-сетне казал: „В 1876 г. с такива съображения ме заставиха да воювам, а що излезе? Не жънем ли и досега горчивите плодове на това необмислено решение? Но сега не съм вече дете (чоджук), както бях в 1876 г.“

Беше ли впрочем Турция способна да воюва с успех? Когато се прогласи Съединението, тя имаше на румелийската граница всичко 4000 души, а в Одрин гарнизонът не надминаваше 8–9000^[8]. Фон дер Голц разказва, че той отишъл в Илдъза и предложил да му се дадат две дивизии от Цариградския гарнизон, за да въдвори statuquo-то в Румелия. Султанът уж отначало се съгласил и фон дер Голц тръгнал за къщата си в Кади-Кйой да се готви за поход, но подир няколко часа от палата му съобщили, че заповедта е отменена. В тоя обрат няма нищо чудно. Абдул Хамид, геният на който се състоеше от хитрости в пасивното съпротивление и от майсторство в дипломатическите комбинации, Абдул Хамид, който в 1878 г. бе чул от Долма бахче руските топове да гърмят в Сан Стефано, бе решил в душата си да не воюва. Той изглеждаше, че се колебае само за да не го обвини турската маса в малодушие; в действителност той бавеше окончателното си решение, за да имат посланиците време да упражнят върху него един натиск, който да му послужи за оправдание пред ислямския свят.

Натискът последва наистина, енергичен и бърз, от страна на всички Сили, най-напред от страна на Русия. Нелидов заяви на великия везир, че влизането даже на един турски войник в Румелия би имало катастрофални последствия за Портата. Под това заплашване Портата изпрати до великите сили една окръжна нота, в която идеята за военна намеса бе виртуално изоставена. След като напомнюваше правата, които й дава Берлинският договор, да въдвори statuquo-то с военна сила, Турция заявяваше, че се въздържа засега, предвид на опасното положение, в което е хвърлена областта, и молеше великите сили да призоват княза към почитането на неговите обязаности. Нотата бе написана в много умерена форма и не съдържаше никакво порицание по адрес на княза. Това особено внимание на сюзерена към един васал, който бе му заграбил цяла област, се дължеше вероятно на хитрата и пълна с голяма почит телеграма, която княз Александър бе изпратил от Пловдив до султана. То показваше във всеки случай миролюбивото настроение на Абдул Хамида. Промяната, която стана във великото везирство, даде на това негово миролюбие още по-осезателен израз. На мястото на Кючук Саид паша, партизанин на войната, биде назначен Кямал паша, гъвкав и примирителен дипломат, предан на Англия.

Вижда се, че Силите разбраха веднага, какво Турция няма да иска да си възвърне своите права с оръжие. Тяхното безпокойство идеше от едно възможно преливане на революционната вълна в Македония, защото бе известно на всички кабинети, че Австрия нямаше по никой начин да остане хладнокръвна пред едно посегателство на българите върху една провинция, която тя счита за своя изключителна сфера на влияние^[9].

Наистина, щом получи известието за революция в Румелия, Калноки телеграфира на барон Каличе в Цариград и поиска от Портата да вземе веднага мерки за запазването на македонската граница.^[10] Германският посланик, както и Нелидов обърнаха също сериозното внимание на Турция върху необходимостта да бди, за да не се появят смущения в европейските й владения. Калноки предложи, щото и в Пловдив консулите на великите сили да заявят на княз Александър, че Европа няма да допусне едно българско нападение върху Македония.

Княз Александър нямаше нужда от предупреждение: сам той бе казал преди това на един агент, че ако се направи някакъв бунт в Македония, Австрия ще поиска да въдвори там порядъка и нейната намеса ще бъде фатална за независимостта на балканските народи.^[11]

Такова не бе обаче мнението на крайните български патриоти. На 7 септември Д. Петков издаде една извънредна притурка на Македонски глас, с която канеше българите в Македония „да въстанат като един човек“, а на емигрантите казваше: „Вървете вече към границите, кой където може. Оръжие се намира доста в княжеството.“ Позивът трябва да бе упражнил известно действие, тъй като на 11 септември Каравелов се видя принуден да телеграфира на Захари Стоянов в Пловдив: „Македонски доброволци идат в Пловдив да вземат пушки и да заминат в Македония. Вземете най-строги мерки никой доброволец да не замине за Македония.“ Опасността от едно движение в Македония стана достъпна най-сетне и за ума на самите водители на революцията. На 15 септември Захари и Ризов изпратиха до приятелите си в София, Кюстендил, Самоков и Дупница следната окръжна телеграма:

„Има сведения, че македонските части на границата не мирували. Критичността на момента разбирате. Един наш вистрел може да опропасти цялото дело. Затуй братски ви молим, употребете всички усилия, за да избегнете най-малкия скандал. За тая цел днес тръгва там един флигеладютант на княза.“

Тия съображения бяха тъй очевидни, че убедиха и Петкова. Той отговори на Захари:

„Никакви чети няма да минат в Македония. Всички македонски доброволци пристигнаха от Дупница и Кюстендил в София, скоро тръгват за Пловдив. Бъдете спокойни, не ставайте деца.“

Антипатията на Абдул Хамида към една военна намеса; желанието на великите сили да локализират революцията; голямото благоразумие, което показаха българите спрямо Турция — всичките тия обстоятелства се съчетаваха, за да задържат румелийския въпрос на мирната почва на дипломатическите преговори. Тоя резултат, макар и несравнено ценен, бе обаче от отрицателно естество; конфликтът между свършения факт и договорите оставаше все открит и мирът, заварден откъм Турция, можеше да бъде нарушен от други страни. В Гърция наистина почнаха да стават безпокоителни манифестации, а Сърбия бе вече мобилизирана. Трябваше, значи, да се направят от европейската дипломация по-скоро сериозни постъпки, които да затвърдят шансовете на една мирна развязка, като поставят балканските народи под впечатлението на международната законност.

Нуждата от бързи мерки, които да предотвратят една обща криза на Балкана, най-много се чувствуваше в Русия, държавата, която имаше най-много интереси в Изток и която най-малко бе приготвена в тоя момент, за да ги защити успешно. На 12 септември руският посланик пита Бисмарка дали счита за целесъобразно да се съберат посланиците в Цариград — не на формална конференция, но на частно съвещание върху румелийските събития. Бисмарк, съгласен по принцип на всичко, което можеше да задържи единството на европейския концерт, пожела, преди да даде положителен отговор, да пита във Виена. Калноки одобри идеята. На другия ден, на 13 септември, заместникът на Гирса, Влангали, съобщи руското предложение на всичките велики сили. Касаеше се да се споразумеят посланиците в Цариград върху една обща линия на поведение спрямо последствията на пловдивската революция.

Руското предложение съвпадаше по своя дух напълно с инициативата, която самият лорд Солзбъри бе взел още на 7 септември. Оттогава обаче един голям обрат бе станал в разположението на английската дипломация. Управляющият английското консулство в Пловдив бе телеграфирал по изричната молба на временното правителство, че революцията е станала без съгласието на Русия, без нейно знание; че тя е била ускорена от руската вражда спрямо княз Александра и насочена срещу руското влияние. Отзоваването на руските офицери фиксираше окончателно антируската тенденция на българското национално движение.

От всички дипломации в света английската е, която има най-малко предразсъдъци и която с най-голяма бързина създава за новите положения нова тактика. Лорд Солзбъри, който в Берлинския конгрес бе дал идеята за учредяване на една автономна област на юг от Балкана, не показа след революцията никакво авторско честолюбие; той видя веднага в Съединението едно средство не само да се подбие руската хегемония в България, но — което бе много по-важно за него — да се ангажира Русия в една дълга криза на Изток, която да я отвлече от завоевателната й политика в Централна Азия. Решението да се поддържа България се одобри от целия кабинет и когато руският управляющи посолството се представи във Foreign Office със своето предложение, Солзбъри го посрещна с големи резерви.

Той разреши наистина на Уайта да вземе участие в съвещанията на посланиците, но му даде следните инструкции^[12]:

1) да се действува върху султана да не почва никаква военна намеса в Източна Румелия, поне докато не се извърши някакво насилие върху турското население в областта;

2) да се изменят постановленията на Берлинския договор в тая смисъл, че княз Александър да бъде пожизнен генерал-губернатор на Румелия. Инструкциите свършваха с една категорична заповед до Уайта да се противи на всяко предложение за детрониране на княз Александра. Роднинството на княз Александра с английския двор не бе чуждо без съмнение на тая енергия, с която Солзбъри взе защитата на Съединението; кралица Виктория хранеше към младия княз големи симпатии, а Солзбъри, както е установено от всичките последни исторически изследвания, всякога се вслушваше в желанията на своята господарка; не по-малко е вярно обаче, какво поведението на английската дипломация съответствуваше на положителните нейни интереси.

Резервите, които направи лорд Солзбъри, гонеха двояка цел: те не допускаха да се осъществи срещу България единството на европейския концерт, а, от друга страна, като продължаваха преговорите и хабеха по тоя начин първите впечатления от революцията, те разочароваха Турция в надеждите й върху Силите, подготовлявайки я за едно прямо съглашение с княз Александра.

Автор: Симеон Радев 
Из “Строителите на съвременна България”, том I, Царуването на княз Александра 1879–1886, книга пета: Съединението, глава V: Съединението и Великите сили, фрагмент 1-ви. 

Текстът е препубликуван от “Моята билбиотека”, където може да дочетете главата, както и да намерите целия мемоар на Симеон Радев.

Бележки