Да си жена на 39 години не е лека работа. А когато тази ежедневна тежест се комбинира с грип, придружен с тежка, раздираща кашлица, човек трудно може да остане с приповдигнат дух и все му се иска да се свие на кълбо под одеялото и да ожалва трагичното си съществувание.
В подобен момент, книгата на Йенс Кристиан Грьондал „Тишина през октомври” е четиво, което не само че резонира с окаяното ми състояние, но, противно на очакваното, ме накара да се почувствам по-добре.
Немощна, болна и тъжна, съвсем естествено тръгнах по стъпките на главния герой и поех неговата изискана меланхолия.
Героят на Грьондал е събирателен образ на тъгата. Мъж на средна възраст, изоставен неочаквано от жената, с която е живял почти двайсет години, той обикаля празната къща, която доскоро е делил с нея и двете им деца и бавно си възвръща спомените от изминалите години. Като оставим настрана ироничния факт, че изоставеният мъж изглежда по-романтично и меланхолично от изоставената жена, Грьондал успява да посее в сърцето на читателя съчувствие и нежност към героя.
Самотата на средната възраст не прилича на никоя друга. Самотата на младостта често изглежда илюзорна, а самотата на старостта – естествена и очаквана. Да бъдеш изоставен на средна възраст, обаче, почти винаги изглежда като личностен провал. Неспособност да се впишеш в изискванията на обществото за живот по двама.
Героят на романа има времето и тишината да преразгледа изминалия си живот и битието,в което се е бил настанил толкова комфортно до скоро. Но с напредването на страниците, той напуска удобната ниша на самосъжалението и разкрива, че сам той още преди години своеобразно е „напуснал“ вътрешния кръг на семейната любов, макар и да е останал у дома.
Без обичайното за този тип книги празнословие и сантиментално люшкане в люлката на сълзливото, пред очите ни авторът оголва съжителството на една двойка и внимателно изважда на бял свят тривиалността на живота, която ни сломява постепенно и ни превръща в непознати не само за партньора, но и за самите себе си.
Като романтична приказка, романът започва с началото на една любов. И както при почти всяка двойка, тя бива пометена от ежедневието, работата и грижите по децата.
Независимо на колко години сме, романът разгръща пред нас пътя на съзряване и всички произтичащи от него въпроси за смисъла на съществуването и тривиалността на ежедневието. Романa е изграден като вътрешен монолог и макар да се води от името на единия от героите, е достатъчно изчерпателен и задълбочен, за да служи за образец на философски реализъм.
„Тишина през октомври“ прилича на скандинавската природа. Тиха, привидно еднообразна, но безкрайно притегателна и омагьосваща в комбинацията си от елементи и неминуема тъга. Героите му не са безгрешни и в течение на годините, които преминават през фабулата, правят обичайните жестове на тесногръдие, гордост, глупост или равнодушие, близко до жестокост.
Грьондал, който има зад гърба си повече от десет романа, всеки от които награждаван, е по занятие философ. Въпреки това романът му е толкова емоционално достоверен и реалистичен, че читателят с по-богат житейски опит често се припознава в размислите на героя, а тези читатели, които не са изминали все още пътя до голямата празнота на средната възраст, могат да се доверят на романа и да предвкусят, като фантастичен поглед в бъдещето, собствените си неминуеми страхове и травми.
Препоръчвам с тъга в сърцето
Книгата можете да намерите във виртуалната книжарница на Ozone.bg, които ще я доставят до посочен от вас адрес до един ден.
