Надя Мурад е носител на Нобеловата награда за мир за 2018 г. Тя е на двадесет и пет години.
Как да пишеш мемоар за война, която все още бушува, питат New York Times в своето ревю.
„Последното момиче:
Моята история за пленничеството и борбата ми срещу „Ислямска държава“ съдържа отворени рани и болезнени уроци, докато езидската активистка Надиа Мурад научава как собствената ѝ драма може да се превърне в оръжие срещу самата нея – приспособена за множество политически адженди. През август 2014 г. бойци на „Ислямска държава“ обсаждат селото и Кочо в Северен Ирак. Те убиват почти всички мъже и възрастните жени, включително майката на Мурад и шестимата ѝ братя, и ги погребват в масови гробове. Най-младите жени, сред които и Мурад, са отвлечени и продадени като секс робини. Изнасилвани, измъчвани и прехвърляни от един боец на друг, 21-годишната Мурад открива път за бягство, когато е продадена на джихадист в Мосул, чийто дом не се заключва. Тя бяга в Кюрдистан, преструвайки се за съпруга на сунита Насер, който рискува всичко, за да я спаси.
И точно когато Мурад и читателят очакват вълна от облекчение, историята поема в зловеща посока: Мурад и Насер са задържани от кюрдските власти, които ги карат да свидетелстват за бягството си пред камера. Те искат да чуят, че бойците пешмерга от вражеска кюрдска група, с която са водили гражданска война през 90-те, е изоставила езидите, които е трябвало да пази. Те се заклеват, че никой няма да види записите, но те се появяват в новинарската емисия същата вечер, поставяйки Насер и семейството му в огромна опасност. „Бързо научих, че историята ми – която все още приемах като лична трагедия – може да бъде нечие политическо оръжие“, пише Мурад.
Освободена от плен Мурад остава в хватката на политиката. Публикуването на „Последното момиче“ в този момент в САЩ означава, че трябва да се справи с плаващите пясъци на сензацията; във враждебна атмосфера на ислямофобия, всички мюсюлмани са обвинявани за действията на една група. Въпреки това Мурад и екипът преводачи и писатели, с които тя работи, поставят преграда пред подобни реакции с книга, която има сложен исторически контекст. Вътре виждаме опустошителния завет на американската интервенция, която разбива баатските институции и отглежда поколение иракчани на диета от насилие и почти никакви възможности. В препратките към детството една млада Надиа получава пръстен от един от множеството американски войници, които пристигат в Кочо в средата на миналото десетилетие с изобилие от вещи и празни обещания. По време на войната в Ирак езидите са все по-изолирани от арабските си съседи – сунити, попаднали във вихъра на сектарианизма в зората на „Коалицията на желаещите“.
„Последното момиче“ е и азбучник на древната вяра на езидите, на която Мурад се уповава по време на трудностите: митовете за сътворението, визията за живота отвън и идиосинкретичните обичаи. (Езидите избягват марулята и смятат, че синьото е прекалено свещен цвят и хората не бива да го обличат.) Езидите се молят на Тавуси Мелек, архангел, който по време на сътворението приема формата на паун и дава на сухата земя багрите на своите пера. През вековете различни погрешни интерпретации на мистериозната религия са били причина за геноцид – или точно 73 пъти, както пише Мурад със зловеща точност. Според пагубния мит Тавуси Мелек отказва да се поклони пред Адам и е обречен да гори в ада, ехо на поведението на Сатаната в Корана. Определяйки ги като „кланящи се на дявола“, ИДИЛ легитимизира избиването и поробването на езидите, избирайки именно тях измежду многото малцинства на Ирак и третирайки ги особено жестоко.
„Искам да бъда последното момиче в света с подобна история“, казва Мурад. Въпреки скорошната победа срещу ИДИЛ в Ирак, много езиди все още остават в плен. „Последното момиче“ е трудно смилаем история, която все още не е намерила своя край. Тя е призив към действие, но поставя трагедията на Мурад в по-голямата история на Ирак и американската интервенция, оставяйки читателя с тежки, неотложни въпроси: Какво направихме и какво можем да направим?
