България продължава да понася негативите на външните кризи – близкоизточна, турска, украинска, бежанска, мигрантска, гръцка, финансово- икономическа, които силно влияят на инвестиционния климат в региона. За съжаление дълбоките институционални реформи – а от тях зависи и инвестиционната среда – също не се случват. От началото на кризата кредитният рейтинг на България беше на три пъти намаляван от световните рейтингови агенции. В тези условия нивото на преките чужди инвестиции – фактор номер 1 за икономическия растеж – падна четирикратно в сравнение с предкризисното им равнище от 2008 г до около 1,5 млрд. евро годишно. Добрата новина е промяна в тяхната структура. Преди кризата фокусът им беше възвращаемост през вътрешния пазар, основно в недвижими имоти и финансово посредничество. Този тип инвестиции са водени от очакванията за бърз ръст на покупателната способност на населението и конвергенция на цените с развитите страни в Европа. Световната финансова, а след това и икономическа криза сложи край на този икономически модел, а с това започна и промяната в структурата на чуждите инвестиции. Основен източник за тяхната възвращаемост станаха по-динамичните и по-платежоспособни външни пазари, което насърчи инвестиите в производство за износ. Така например, през 2009 г. износът на България като дял от БВП беше около 45%, а през 2014 г. достигна 70%.
Конкурентоспособността на България продължава да се базира на четири фактора – магнит за инвестиции в разходно-ориентирани бизнеси: най-ниска цена на квалифицирания труд, строителството и недвижимите имоти и най- ниски преки данъци в Европейския Съюз. Свидетели сме на бум в откриването на заводи за авточасти в почти цяла южна България, а и в някои големи градове в северна България. Огромен ръст отбелязаха също секторите за аутсорсинг и ИТ услуги. Това са част от примерите защо се удвои делът на износа на стоки и услуги с висока добавена стойност в общия експорт до 15%. Едва ли има по- категоричен контрапункт на ширещия се в медиите мит, че
„в България нищо не се произвежда“.
Въпреки пренасочването на инвестициите към производство , огромната част от българския износ продължава да е на стоки със суровинен характер или в начални фази на суровинна преработка, т.е. с относително ниска добавена стойност. Също така, повечето от нашите износители са включени в световните вериги на доставка с високоспециализирани компоненти, но които им носят малка печалба по причина, че високите маржове остават в собственика на бранда на крайния продукт или търговеца с достъп до крайния клиент. И докато това е планирано при повечето чужди инвестиции, българските износители се нуждаят от нова стратегия как да увеличат своята добавена стойност на продукцията или по-просто: да си увеличат печалбите. Важният акцент тук е да не се хващаме на друг мит:
„висока добавена стойност се прави само с иновации и ноу-хау. „
Алтернативите, при това често по-лесни за реализация, са свързани с по-добро място във веригата на добавената стойност или купуване на търговски марки и имидж на продуктите. Например, една стратегия би била да се движат нагоре по веригата, като придобиват своите клиенти, а с тях търговските им марки и/или достъп до крайни клиенти. Друга стратегия би била да изнасят заключителната част от производствения процес, свързан с пакетирането на продукцията в държави с по-добър имидж от България за съответния продукт (примерно, Франция за козметиката).
Най-важното обаче е друго. Благодарение на новата структура на чуждите инвестиции, българският износ не просто надхвърли 2/3 от БВП, а демонстрира, че българската икономика е витална и се конкурира успешно на световните пазари. Защо обаче остава тягостното впечатление, че „нещо куца” и че едва ли не нямаме пазарна икономика?
Причината може лесно да се открие, ако проследим как се реализира останалата 1/3 от произведеното в България. Около половината от него ( 15% от БВП) също се реализира на пазарен принцип на вътрешния пазар. Но в условията на лоша бизнес среда, практически отсъстващото върховенство на закона, слаби регулатори и процъфтяващи картелни, полузаконни и политически протектирани бизнес практики. Обликът на нашата икономика обаче изцяло се определя от реализацията на последните 15% от БВП – това са обществените поръчки (до които достъп имат почти само български фирми) и производителите на акцизни стоки – горива, електричество, цигари, и алкохол. Там е преплетен интересът на големите политически и икономически играчи. Там не действат пазарните, а рентиерските принципи. Бизнесът финансира политиката, а тя в замяна му осигурява печалба над пазарните нива, т.е. рента. Политическият бизнес определя бизнес политиката, а от това страдат всички играчи в икономиката и особено тези, които продават на вътрешния пазар.
Но най-много страдат данъкоплатците. Както по линия на това, че играчите в рентиерския бизнес не плащат всички дължими данъци, така и заради това, че техните пари през обществените поръчки осигуряват виталността на този модел за сметка на цената и качеството на публичните услуги. А пропо, затова е толкова устойчив най-големия мит: „нямаме пазарна икономика.“
Колаж: vestnik.tavex.bg
