Твикенхям е типично буржоазно градче в покрайнините на Лондон. Спретнатите редици еднакви къщи, немалките за местните мащаби дворчета, скъпите автомобили показват материалното благополучие и загатват за духовна пустота. Жителите му вероятно не се замислят за огромните страдания на работническата класа, дори когато същата тази класа минава пред китните им къщи на път за стадиона.
В средата на градчето стои груба бетонна постройка – стадион за ръгби, видимо много под установените у нас стандарти за строителство на спортни съоръжения. Именно на този стадион се проведе т.нар. “Концерт” на В.И.Г. “Металика”. Доколкото, разбира се, можем да наречем концерт едно събитие, белязано от пълно отсъствие на мелодическа музика.
Групата е американска, съставена от четирима мъже над петдесетгодишна възраст. Единият от тях е скандинавец, което вероятно обуславя голяма част от мрачната символика. Друг, представител на етническо малцинство, свири на бас китара, видимо с огромни физически усилия. В Съединените щати често най-тежката работа се върши от емигранти.
Представлението започва с видеокадри от уестърн и приповдигната мелодия, наречена “Екстазът на златото”. Веселите, макар загатващи морална нищета и материализъм, тонове на тази първа минута ще бъдат и последните приятни звуци, които ще чуем.
Самата публика се състои предимно от хора на средна възраст, пролетарии, търсещи минута почивка от ежедневния си гнет. Няма да я намерят тук. Ще бъдат подложени на два часа и половина тежка “металическа” музика, раздрънкани китарни звуци напомнящи за звука на металорежещи машини, агресивни барабанни включвания, които създават тревожност у слушателите. Сякаш за да подчертаят унисона с печалната действителност на живота в капиталистическия свят, слушателите клатят главите си като лунатици и ядосано размахват юмруци към сцената. Възможно е сред публиката да има много провокатори, назначени да създават чувство на безпомощност и объркване.
През цялото време музикантите така и не разбират недоволството на публиката и отказват да изсвирят поне една песен за пролетта, морето или цъфналите поля.
Тематиката е тежка, често военна. В песента си “Единак”, металистите осъждат американския империализъм през погледа на осакатял войник:
“Мракът е моят зандан,
Целият взор
Е съвършен ужас
Не мога да живея
Нито да умра
Хванат в капана
На свойта душа и плът”
Следват сатанински, религиозни мотиви, подчертаващи отчуждението на неправославния човек от Бога – публиката с мъка слуша цяла песен за Мрачния Жетвар. Темата продължава и със старозаветна интерпретация – “Търси и разрушавай”. Песен така лишена от естетически качества, че публиката сама крещи “разрушавай”, погледнала към сцената, един колективен вопъл за връщане към традиционните народни песни. Сред ужасяващата тупурдия певецът крещи:
“Претърсвам града в прегорелия здрач,
Търся те с жар,
За да влезем във бой.
Злото обладава моят ум,
Не е сюрприз, насилието ни влудява”
Темата за наркотичните вещества и злоупотребата с тях също е застъпена. “Господарят на куклите” е песен посветена на робството на химическата индустрия, зависимостта на западния човек от кокаин и ваксини, провала на американското здравеопазване.
Разказват и историята на остаряла и забравена холивудска актриса, останала само със спомените си и вероятно без съответната пенсия и почести. Следва и описание на някакъв пътнотранспортен инцидент, свързан с влак в тунела, и някаква “детелина без листа”. Безсмислена песен, толкова различна от жизнерадостния оптимизъм на Лили Иванова.
Тъкмо когато се надяваме на кратък отдих, идва ред на въпроса, който явно мъчи музиканите – “За кого бие камбаната?”. Така и няма да разберем – текстът описва кончината на безименен клетник:
“Погледни към небето,
Миг преди да умреш,
Туй последният ти взор ще е”
Кой е клетникът – не става ясно. Камбаната, разбира се, бие за един пропаднал строй, за неговите жертви и палачи. Но певецът явно нехае затова и търси фалшиви отговори.
С радост посрещам края на спектакъла, готов по пътя към вкъщи да пусна любимите си естрадни песни на портативния радиоапарат, който нося със себе си. Уви, оказва се, че металурзите имат други планове. Връщат се на бис, който продължава може би 45 минути. Завършват с покана към някой си пясъчен човек и молитва, казана с детски глас:
“Дошло е времето за сън,
На Бог се моля за спасение,
А ако пък преди да съмне се спомина,
На Бог се моля за място в райската градина”
След това омерзително зрелище почти съм готов да приема вечния мрак като своя съдба. Дали няма да е по-добър изход от живот, изпълнен с металическа музика? И ако за мен въздействитето на тези два часа време е толкова силно и потискащо, как оцелява клетият трудов народ? От тежките размисли ме спасява гласът на Мая Нешкова в слушалките.
Снимките са на автора
