SHARE

В последните години имаше няколко референдума. Със значително мнозинство и с висока активност бяха този за електронното гласуване и този за мажоритарната система.

Активността не стигна, за да бъдат обвързващи за Народното събрание, но при първия то прие решение да го признае, а при втория такова беше подготвено в края на миналия парламент. Тук е важно да се уточни характерът на българските референдуми – те са консултативни, т.е. винаги е необходим акт на Народното събрание, с който решението да бъде превърнато в законодателно изменение. За разлика например от референдумите в Швейцария, където се гласува за законов текст, който след това директно влиза в съответния закон.

Народното събрание има право да не приеме точно това, което се е питало в референдума. Защото то може да не е достатъчно конкретно или дори да няма смисъл. Законът за прякото участие в чл. 9 определя какво се случва, след като решението от референдума бъде обявено – Народното събрание трябва да приеме акт, с който решението да бъде приведено в действие. Освен че няма конкретика как точно решението се привежда в действие, няма срок за това.

Какво стана с референдума за електронното гласуване? Ако съдим по коментари из новинарски сайтове и фейсбук – нищо. И наистина така изглежда – гласувахме за електронно гласуване, а такова няма. „Пак се подиграха с народа“, „правят си каквото си искат“, „никога няма да го допуснат“ и т.н. Не точно.

Всъщност Народното събрание прие изменения на Изборния кодекс, с които въведе електронното дистанционно гласуване:

§ 145. (1) При произвеждане на избори след 1 януари 2018 г. се създава възможност за експериментално дистанционно електронно гласуване. Експериментално дистанционно електронно гласуване се провежда на три последователно произведени избори, включително частични избори.

Текстът е доста по-подробен (продължава до 33-та алинея), в която се казва, че експериментите са до 2019-а, когато на евроизборите трябва да имаме „истинско“ електронно гласуване. Текстовете са резултат от работата на доста хора, в т.ч. инциативния комитет „Гласувай без граници“, експерти от Народното събрание, депутати от РБ (напр. Петър Славов), аз, а и вицепремиера Бъчварова. Част от процеса беше тази презентация, която направих в Народното събрание.

Да, преди евроизборите Народното събрание ще трябва пак да приеме изменения на кодекса, за да вкара разпоредбите в тялото на закона. И срок, и задължение има. И то разумен срок, който позволява нещата да се случат както трябва, а не „на юруш“.

В резултат на това решение Министерският съвет прие изменение на пътната карта за е-управление, с което направи проекта за електронно гласуване приоритетен. Тогава в кабинета на вицепремиера подготвихме първа версия на проектно предложение, което след това Държавна агенция „Електронно управление“ (създадена пак с усилия на кабинета на Бъчварова) пое и която заедно с ЦИК всеки момент ще стартира проекта. Проектът се води „пилотен“, защото законодателството говори за тестове и експерименти, но идеята е същият проект да се използва после и при реалните гласувания (то иначе би било малоумно – правиш една система, тестваш я и после правиш друга за реалното гласуване).

Само че нещата можеше и да не станат така. Можеше хората, които го „добутаха“ дотук (и експерти, и политици), да ги няма. Може би някой ще каже „народът реши, те са длъжни да го направят“. Ама не работи така. Накрая като не го направят или го направят „с краката си“, освен да седим и да мрънкаме, друго ще можем ли да направим? Не.

А медийният и гражданският интерес към темата е нулев. Никой не е питал какво става (ЦИК или ДАЕУ), почти никой не е писал какво става. Гласувахме и забравихме. Гласувахме и после „еми те пак не го направиха“.

Референдумът за мажоритарното гласуване може да има такава съдба. Ако не е Слави да „вика“ по темата от национален ефир, щяхме да сме го забравили и този референдум. Но викането далеч не е достатъчно. Нужни са доста неща, като анализ на възможните мажоритарни системи, обясняването на техните плюсове и минуси на народните представители (как например текстът на референдума не е еднозначен и може да значи няколко различни мажоритарни системи, дори такива, които не разчитат на едномандатни райони). Да се разгледат хибридни системи. Ако все пак се мине на едномандатни райони (което би бетонирало големите партии), поне районирането да се направи по честни критерии, а не „за да вкараме ние повече депутати“. Но тези неща ще изпаднат от медийната картина и никой няма да си зададе тези въпроси. Накрая ще се събудим с някаква измислена система, на която ще берем гнилите плодове дълги години. Ако ги няма гражданските организации, експертите и малкото адекватни политици в процеса, той няма да се случи.

Защото демокрацията не е „ама ние нали казахме?“. Хубавите неща не стават с казване и с баене. Не съществува онова аморфно „те“, което да свърши работата, която очакваме да бъде свършена, че и да я свърши както трябва, ама ако може, без да се занимаваме, да го следим как я върши.

Не сме клиенти на институциите на демократичната система, а сме инвеститори в тях. И инвестираме не само пари (под формата на данъци), а и време и внимание, защото иначе това, което сме казали някога някъде – няма да се случи.

*Текстът е препубликуван от блога на автора „БЛОГодаря“ с негово разрешение. Заглавието и акцентите са на редакцията на „Терминал 3“. 

Снимка: Moyan Brenn/Flickr

SHARE
Софтуерен инженер и архитект, експерт по електронно управление, лингвист и блогър