Христо Янев никога не е бил груб играч (доказва го фактът, че има само 1 червен картон в цялата си кариера на футболист) и затова последното, което очакваш от дебютния му роман, е да бъде трилър, изпълнен с убийства. Добре, не очакваш изобщо футболист, известен и след края на състезателната си кариера със скромността си, да е написал книга. Затова пък интересът ти се удвоява, без да се надяваш на кой знае какво качество.
Единственият начин да задоволиш любопитството си е като прочетеш книгата. И усещаш бутоните още от първите страници – пак нехарактерно, пак изненадващо, но пък писателят Христо Янев няма нужда да има общо с изтънчения футболист Христо Янев. Затова „Единственият начин“ започва с прецизната безкомпромисност на снайперист, прекарал 10 години в най-елитното звено на френските специални служби. После още няколко трупа, жестоки побои и силно размесване на частите на пъзела. Никак не лошо, not bad at all (съжалявам, френският ми не е съвсем добър).
И понеже очаквания винаги има, в първите 100 страници се чудиш „Кое не й е наред на тази книга?“. И единственото, до което стигаш като заключение – „Ами да, така и не разбрахме тези герои как изглеждат!“. Така и не разбираш до самия край – авторско решение, казва издателят, опознай ги по това, което правят. Приемаш го с минимална доза мърморене. И продължаваш да открадваш всяка свободна минута, за да напреднеш с книгата.
Трилърът „Единственият начин“ е сам по себе си експеримент – първа книга на млад автор, идващ от не-особено-интелектуално-заредена сфера, издадена от съвсем ново издателство. Този експеримент обаче е повече от успешен (ако не е станало ясно от предишния абзац) – не само с добре изпипаната накъсаност на книгата, която на моменти дори дублира пулса на сърцето ти, преди Роб да натисне спусъка за пореден път. Накрая просто пъзелът се събира в правилния момент, без супата да бъде пресолена. И ако част от диалозите куцат, то останалото е напаснато по чудесен начин.
Динамика, загадъчност, властови игри, презгранични заигравки с далечни страни, секс, отворен край – „Единственият начин“ за феновете на жанра да се уверят, че гладът им за добър трилър ще бъде утолен (дори да са левскари), е да се доверят на инстинкта си. Или поне на моя.
