Ако върнем назад този разговор, защото ти заговори за създаването на чувство за безалтернативност, което е основният аргумент в българския политически сценарий. Как ще преодолеем това чувство?
Ние в някакъв смисъл го преодоляваме още от преди то да тръгне да се случва в паневропейска перспектива. Ако максимално опростим историята си от последните години, някъде в средата на 90-те години, особено тласнати от голямата криза по Виденово време, ние постигнахме един консенсус за това, че нашето спасение, колективно и индивидуално, е да закачим нашата малка лодчица за европейския параход.
Този договор има своя прочит на няколко нива – в най-широката част на социалната пирамида целта беше в крайна сметка да постигнем онова състояние на нещата, в което всеки може да хване рейса и да си търси работа в цялата европейска икономика. В по-осъзнатата граждански част, т.е. в онази част от обществото, която така или иначе хартиса тук и искаше да се опитва да използва средствата на демокрацията, за да наложи европейски модел на развитие – идеята беше, че когато ние вкараме тази държавица в ЕС, ЕС ще компенсира нашата невъзможност да наложим своята политическа воля над дефакто политическия елит.
Казвам „дефакто“, защото „елит“ има и ценностен оценъчен елемент, а тези, които играят елит в България, не заслужават това название. Интересното беше за „дефакто елита“ как изглеждаше тази сделка? За „дефакто елита“ тя излеждаше като възможност да се брандира като европейски елит и да се надява, че както сме лъгали Османската империя, Съветската империя, същите хора впрочем, така ще излъжем и европейската. Разбира се, особено в едни политически и социални отношения, в които презумпцията не е лъжата, а взаимното доверие, основано на общи интереси, това се оказва много лесно за нашите хора.
В крайна сметка, критична маса от това, което имаме като елит, са всъщност пряко и непосредствено наследници на онази късна социалистическа прослойка, която се занимаваше с това, абсолютно нагло да лъже, че вярва в социалистическата идея и в Съветския съюз.
Никога няма да забравя нещо, което Иван Славков в едно свое интервю беше споменал. Само малък детайл – как купувал от западни страни играчки на децата в семейството и ги лъжел, че са произведени в Съветския съюз. Ето това е пропаганда. Показва до каква степен са били и остават готови, същите тези хора, буквално от същия този клан, да мамят. Но какво се случи 20 години по-късно с този консенсус?
За тази най-базовата част от социалната пирамида, се случи следното нещо – изнесохме 2 млн. души. Фактически, продуктивното население на България се подели – 2 млн. навън, 3,5 млн тук, като продуктивността на тези отвън е по-висока т.е. всъщност, все по-голяма част от БВП на България, независимо дали това се засича или не се засича от статистиката, се произвежда извън България. Най-големите инвеститори в България са тези хора, техните пари, които пращат на своите семейства.
Те са това, което компенсира тоталния отказ да имаме адекватна социална, образователна политика, на фона на който различни хора се обявяват за успешни социални, здравни министри и т.н. Тези хора, тази разполовена българска общност между диаспората и тук, е един голям политически въпрос, който ние трябва да решим на страшно много нива и тепърва трябва да се занимаваме с него.
Това означаваше, например, че една огромна част от енергията на страната да се промени тук, вътре на място, беше изцедена. Просто защото вместо да се бориш с чугунените глави от модела КОЙ, е много по-лесно просто да заминеш и да си устроиш живота някъде другаде. За тази, гражданската прослойка, т.е. осъзнатата политическа прослойка, която иска да изплува вследствие на демокрацията, присъединяването към ЕС се оказа пирова победа. Оказа се, че онези, най-отгоре, наистина успешно, даже предполагам, че доста по-успешно отколкото са очаквали, могат да мамят в рамките на европейския политически проект. Тази асистирана държавност и асистирана демокрация, която ние очаквахме да изникне, тази възможност Брюксел да бъде наш съюзник в отношенията ни с олигархията, се оказа силно надценена. Процесът на осъзнаване на това тече от един известен брой години и това е много позитивен процес, бих казал.
Спасението на давещите се в ръцете на самите давещи се…
Да, те го осъзнават. Големият проблем е това, което сега започна да се случва – отпадането изведнъж на безалтернативността на западната посока. И не защото се е появила друга алтернатива. Друга алтернатива няма. Дълго време носталгиците се опитваха да развиват теорията за някакъв китайски модел на развитие, а китайският модел на развитие е възможен само и единствено в Китай. Това е съвършено различен културен и цивилизационен свят, с чийто условия нито един от нас няма да се съгласи да живее и да оцелява.
Да, но продължават да ни пробутват руския модел на развитие.
Сега изникна някакъв „евразийски” модел на развитие, който не съществува. Но въпреки това, като една абсолютна пропагандна измама (и това трябва да го кажем абсолютно категорично в този случай) изведнъж изглежда, че на фона на един момент на силна вътрешна неувереност на всички носители на европейския проект, излизат снимките от поредната риболовна отпуска на Путин – гол до кръста и мускулест и това ни се представя за някакъв алтернативен модел. Такъв няма.
Няма я ситуацията, в която руската икономика, която е по-малка от испанската, ще възстанови Съветския лагер. Или ако това се случи, това ще бъде непоносима мизерия. Неслучайно, една от причините, поради които конфликтът в Украйна не доведе до нови анекси на територия е, че дори Крим им е твърде скъп да го издържат. Путин не иска, тъй като (можем да се съгласим с неговите фенове в България) той не е глупак. Той не иска да взима България изцяло в своя орбита или цяла източна Европа, или половината Украйна. Това е много скъпо. Това, което на него му трябва, е система от блата между него и Западния проект. При това, с условието, че това корупционно и пропагандно заблатяване се поддържа основно за сметка на местните и европейските данъкоплатци. С материали на клиента, един вид.
С времето на осъзнаване на факта, че спасението е в ръцете на давещите се, от страна на тази междинната граждански активна прослойка от моята опростена схема, се оказа, че тяхната активизация е започнала да нарушава комфорта на т. нар. „елит“ и да оформя онзи натиск между Брюксел и общественото мнение тук, който по поредица от теми се оказа доста проблематичен за управляващите. Сега изведнъж натискът от Запада започна да намалява. Същевременно, цялата несигурност и пропагандна обработка започна да образува едно грамадно поле на хора, които изразяват някакви проруски сантименти. Социологията показва към 70% такъв сантимент. Сега, нашата социология е такава, че тя не може да каже нищо повече от това. Тя е отново бюлетин за нивото на река Дунав. Абсолютно без да обидя никого, но картината е доста примитивна. Тя по никакъв начин не може да ти разкаже колко от това е Пушкин, колко от това е Путин, колко от това е митологията за Сталин и колко спомените за Брежнев, ние към момента изобщо не можем да разпаднем тази картина на някакви съставки…
Разликата между романтиката и любовта се губи… (смее се)
Но виждаме как най-чувствителният политически барометър и ветропоказател, който имаме в България – премиерът – енергично се опитва да преориентира своето политическо поведение по този нов вятър и по тази ос. Управлението в България винаги е било балансиране между натиска от Изток и от Запад, между активизиращото се обществено мнение в България и различните синкретични очаквания, които все пак трябва да бъдат удовлетворявани. Сега изведнъж целият този баланс изглежда, че може да бъде рязко нарушен от това, че от Запад може да се очаква сериозен вакуум. От Изток очевидно по поредица от причини има много засилен натиск. Така че, в българската политика започва преориентиране. Истината е, че никой не може да каже как ще се случи това нещо. Първо, дали тази доста разкапана политическа система изобщо физически може да издържи на подобен рязък завой.
Точно и аз това се чудя. Нещата са малко „Титаник“ – ситуация.
Не, Титаник е чисто нов, а това нашето е доста прогнило корито. Всъщност, на мястото на „Титанк“ имаме кораба „Радецки“ 100 и кусур год по-късно… Скърца цялата работа.
Второ, истината е, че сега ние ще наблюдаваме един много интересен феномен и това е, че всички са се юрнали да заемат тази 70%-на ниша. Всички в момента се опитват да разпънат по едно хвърчило по вятъра на проруското настроение. Може и леко кордите да им се оплетат в тарапаната.
Ама скамейката окъся.
Търчат хора в Кремъл, да се опитат кой повече да изпъкне на фона на Червената стена и Червения площад. Бойко Борисов се пренасочва към някакъв „неутралитет” тип „единство, творчество, красота” … витае очакване за създаване на кохерентна про-евроазийска партия, но това не се случва, защото всъщност би ограничило разрастването на този новопоявяващ се политически сектор. Засега просто се трупа ресурс в него.Същевременно, абсолютно не е ясно, какво ще се случи в полето на ДПС. И изобщо – с турския и мюсюлманския вот в България. Това също представлява едно много дълбинно пренареждане на най-базови елементи в техните редици.
Премиерът каза, че в техните редици вече има страшно много български мохамедани.
Това вероятно е факт. Всъщност, разделянето на този вот вероятно се случва не на две, а на три. Т.е. ако ти, да речем, си кмет или си назначен за бизнесмен, който трябва да контролира вота на своите работници или икономически зависими от него хора – това цялото квази-политическо поле е структурирано по този начин, това не са отделни хора които взимат своите решения, това са едни тайфи, политически, стопански, силови, които всъщност са изградени около обсебването и използването на някакъв ресурс и доставянето на определени хора под строй да гласуват на изборите. И те имат своите кокорбашии и всеки един от тях сега си казва Местан или Доган, а защо не Цветанов? Тъй като не е ясно между Местан и Доган, къде е по-големият риск, но това което изглежда сигурно като Мусала е, че машинарията на Цветанов е трайна, мачка, силна е и най-важното, съвместима е с техния модел. Там можеш да потърсиш заслон. Не е ясно какво мисли Турция по този въпрос, обаче. Не е ясно до каква степен ГЕРБ всъщност може да борави с тези хора и да осигури трайност на тази конвергенция, която се случва.
Това ли са най-големите им опасения сега за президентските избори?
На ГЕРБ? Не се наемам да знам, какви са им най-големите опасения, но със сигурност няколко неща. Ендшпилът на президентските избори, разбира се, са парламентарните избори. Т.е. президентските избори в момента са просто една прелюдия, която трябва да подготви сцената. Всички гледат къде да се позиционират в тази перспектива.
Да не се окажат огромно фиаско с оглед на скърцащия кораб…
Имаме нова реалност. Досега, когато правиш ти политическия анализ в България, когато се позиционираш политически, имаше един обем неща, които бяха аксиоматични, пред скоби, – европейската рамка, прозападната посока беше аксиоматична, точният брой гласоподаватели на ДПС, който винаги може да бъде доставен, така да се каже, във всяка една точка на политическото уравнение, беше също сигурен. Сега всички тези аксиоми се разпадат и способността на политическите играчи, които са отгледани в тази аксиоматичност да се ориентират в тази нова ситуация е поставена на сериозно изпитание. Нещо повече – това не са просто процеси, които се случват в страната.
Това са процеси, които в огромна степен зависят от геополитически процеси около нас, т.е. трудно прогнозируеми от вътре. Историческото време се забърза чудовищно. Никой не може да каже как ще изглежда европейската сцена догодина. Има няколко избора – ако във Франция евроскептиците излязат на твърде силна позиция, това ще е много по-сериозен проблем от Брекзит-а. Още тази есен в Австрия, този трети тур на президентските избори, може да доведе до доста сериозни размествания. Никой не може да каже в каква посока ще захване Ердоган – това отношение на любов и омраза между него и Путин…
… е здраво споено от взаимни икономически интереси. Даже не интереси, а зависимости.
Всичко това е така, само че истината е, че един от големите проблеми на Запада в общуването им с такива политически играчи е, че Западът така написа на стената си „Икономиката, глупако!“, че забрави, че политиката не е само икономика и така полека остана само втората част на надписа. Абсолютно престана да може да разбира мотивите на политическите играчи, за които икономиката е важна, но властта е по-важна.
Които не ги е страх да хвърлят населението си в бедност и мизерия… каквито лидери са и Путин и Ердоган.
Не само, че не ги е страх, ами по-скоро в един момент осъзнават какъв риск е трайният икономически просперитет и виждат конкретни политически ползи от опита да се върне назад часовника на икономическото развитие. Има съвсем конкретни изчисления за това, че когато в една икономика, в която се осигурява ускорено настигащ ръст с командни средства, това е възможно да се случва само до нива около 15 000 долара на глава от населението. Отвъд това ниво на икономическо развитие командните средства стават невъзможни. По поредица от причини, свързани с икономическата продуктивност, но също и защото това означава излизането на политическата сцена на средната класа като субект. Това се случи в Русия. Путин в един момент осъзна, че той е създал това, което ще го ликвидира политически. Руската средна класа като достатъчно забележимо явление, за първи път в историята на Русия.
Аз мисля, че това осъзнава и Борисов в България
Да, само дето той не я е създал за разлика от Путин.
Но тя може да го унищожи… и затова пресата в момента е върху съдебната власт.
Абсолютно. Говорейки за средната класа, това е много интересна липса в българския политически език. Ние всъщност тази тема, която е централна за всеки един развит политически дискурс, тук напълно отсъства. Хората не се осъзнават като средна класа, тоест, процесът на политическото им осъзнаване като такива, не просто като протестъри, умни и красиви и други такива опити това нещо да се представи като едно крайно маргинално явление, а като класа със сериозни исторически основания да гледа на себе си като на неизбежен победител в политическата борба. Не се случва или просто го няма като разговор.
Случи се за малко през 2013-та година по време на протестите, когато това беше протестиращата класа.
Не и през това понятие.
Не и през това понятие, но тогава се осъзнахме по този начин! Видяхме се на площада, огледахме се един друг …
Оказа се, че независимо как се казва премиерът, интересът тази класа да не бъде допусната до политическата сцена е непреходен. Всички прояви на този процес на политическо самоосъзнаване се описват като някакви моментни, маргинални явления. Не възниква трайно описание на това явление като класа.
Ние го описахме, но тя пропагандата ни уби, ако трябва да бъдем честни…
Хубавото е (на тази ситуация също така), че докато те се опитват да хванат руския вятър, наличието на средна класа в България е една добре скрита политическа тайна, както от самата средна класа, така и от тези, които би трябвало да се борят срещу нея. Така че е напълно възможно процесът на „класовото осъзнаване“ – защото тук марксическите термини са много удачни – на средната класа в България може да се окаже всъщност много по-голяма изненада, отколкото всички други неща, които се случват наоколо. Рано или късно. И отново се връщаме на темата за лидерството.
Да. Как ще решим проблема с лидерството? Имаме ли шанс? Проблемът с безалтернативността, която ни вменяват управляващите и проблемът с лидерството и липсата на адекватно такова вървят ръка за ръка, какво правим?
Прости отговори няма, защото лидерството не е нещо, което можем, пиейки чай да го обсъдим. То е практика. То не се създава, то просто Е или НЕ Е. Това, което мога да видя е, че един проблем за лидерството е – първо осъзнаването на това социално поле на средната класа. Защото българите искат да гласуват на сигурно. Т.е., мислейки за кого ще гласуват гледат на това като на игра на тото, да уцелиш шестичка. Да уцелиш победителя.
А това не е тото, това е инвестиция. Ако не започнеш да мислиш в това как да инвестираш гласа си, не е да познаеш кой ще победи, а в това да определиш кой ще победи, ако не на тези, то на следващите избори. Няма как да стане играта, това е едното. Другото е, разбира се, фактът, че ние по една поредица от хубави страни на живота в България сме научени много повече и знаем как да се скараме, а много по-малко знаем как да се организираме и да сме заедно.
Просто защото животът в България в много отношения е лек, има много и хубава ракия, винаги произведена в много казани, т.е. тя ни решава проблема с интеграцията и вече остава само да видим дали ще си пием или ще се скараме. Това, разбира се, са шеги, но на по-аналитичен език, голям проблем е социалният капитал, т.е. колективния капацитет на обществото да се организира, да гради отношения на доверие.
Огромен проблем имаме в пропорцията. ОК, явява се човек, претендиращ да играе, да обслужва лидерската нужда, защото общността има нужда от лидер и това е служба. Това не е нещо, което всички искат да правят. Всъщност е доста трудна работа. Явява се такъв персонаж. Могат да му бъдат намерени 1000 кусура. Винаги. Въпросът е за кусурите ли ще се хванем или просто ще намерим някой, който да ни свърши тази работа, защото има нужда някой да я свърши.
Моята надежда е, че страхът е един велик учител на човека и страхът от това, какво се случва около нас, страхът от това, че сигурността на европейската аркадия започва да се губи – може би ще ускори малко процеса на това демократично класово осъзнаване и съзряване на тези хора. Може би, в решаващия момент ще ги накара да преглъщат някакви неща взаимно и ще намали центробежните сили и ще даде повече шанс на центростремителните сили, но предстои да видим. Във всички случаи, просто това ускорено политическо време с толкова много рискове в зоната, в която попадаме, правят всеки един от тези сюжети страшно хазартна история.
И политическото осъзнаване на средната класа, и преориентирането на олигархията и възползването от този cleavage, тази нова подялба на обществото. Новият cleavage неслучайно се прокарва по този начин, именно, за да даде 70%. Това е процес, който при все, че със сигурност има и своите обективни предпоставки, той се осъзнава и се извършва като целенасочена политическа операция, за да се даде нова социална база на олигархията.
Тъй като олигархията нямаше социална база, тя си я набавяше по всякакви заобиколни начини, представяйки се за друго, но сега в момента по същия начин, по който (впрочем и с някои от същите участници) Тодор Живковият режим в края на 70-те години е стигнал до необходимостта да си осигури нова политическа база с поредица от икономически реформи и поредица от политически технологии. Тогава възникна модерния български ДС-национализъм и за тези нужди и не е случайно, че много от хората на тези сцена са същите и сега играят същата игра.
Сега българският олигархичен режим се надява, че той ще може да се легитимира като (вече ще видим степента – дали умерено или радикално) евроскептичен. Ще опита да продаде своята несъвместимост с европейската норма като някакъв локален патриотизъм и нещо, което всъщност е обединяващ фактор на онези, въоръжени с казани с ракия, отдолу, с онези, въоръжени с атомния самовар за Белене, отгоре. Ако трябва да обобщим, лайт мотивът на политическия сезон и не просто на сезона, а на политическия етап е това – надеждата на българската олигархия да изгради на база този нов cleavage, своя социална база.
И класа.
Сега, с класата нещата са малко по-сложни. Когато ти предложиш на тези хора, чието благосъстояние не зависи от българската държава, а зависи от онези два милиона там (извън България), визия за света, която да постави под съмнение връзката с тези два милиона, аз не съм сигурен това как ще стане и как ще проработи. Това малко е като случващото се с турското малцинство в България. За което се оказва, че има разделени семейства – тези които са тук са под силната гравитация на ДПС, но тези, които са там може би са под друга гравитация и никой не може да каже как свършва тази история. И не е случайно, че на този фон изведнъж се появяват нови процеси да бъдат обединени младите хора извън България, в някаква нова форма на клуб на юпитата, от същата среда на късната Живковска номенклатура, която върна и Симеон тук. Не е случайно, че щом се освободи политическа енергия в българската диаспора и веднага се предприема опит тя да бъде каптирана.
Или вкарана в правилното русло.
Колко сериозно се надяват да я вкарат в някакво русло, аз не знам, но със сигурност като минимум, целта е да я отслабят чрез фалшификация. Процесът на политическо осъзнаване и изобщо на възникване на българска средна класа, той е процес есктериториален. Залогът за нейното възникване е, така да се каже, българи от средната класа от всички страни – съединявайте се, това е лозунга днес, както казва поетът. Въпросът е дали ще успеем да го направим това нещо, да излъчим и припознаем свое търпимо политическо представителство. Много е важно в този процес да снижим силно своите очаквания, защото единственият човек, който може да удовлетвори супер-очаквания, е Бойко Борисов. А боя се, той се насочва да представлява други интереси.
Последен въпрос, задаваме го традиционно. Какво е за теб патриотизмът? Борим се срещу подмяната.
Патриотизмът като всички наистина важни неща е интимен и не е нещо, за което аз лично с лекота говоря. Но, да дам един пример. Наскоро се проведе „Първият“ учителски събор, завършил със страхотен успех. Аз обаче имам вкъщи една снимка от един истински учителски събор от 1880 г, който се е случил в Пловдив в края на Османската ера. Тези хора никой не ги е докарал с рейс. Тези хора никой не ги е унижавал да им обещава 10% увелиение на заплатата и после да се оказва, че им е казано друго. Тези хора са даскалите, които са изградили модерна България. Те са изградили читалищата, училищата, българския език – модерен, като единна норма, книжнина, образована класа, която да поеме след Освобождението съдбините на тази държава. Те са се снимали, на тази снимка, точно в момента на онзи огромен обрат на създаването на модерна и свободна България. Този образ е толкова диаметрално противоположен на образа на онези хора, събрани в Арена Армеец – с цялото ми уважение към тях. Накратко, патриотизмът за мен е големият въпрос КАК да имаме Втори учителски събор, но втори на онзи, възрожденския, а не на PRското менте. И как да се върнем при тези начала на така направената българска държавност, макар и в недрата на една чужда, подтисническа, азиатска империя, въпреки нея … и да продължим от там своя национален разказ. Ако е било възможно тогава и сега е възможно със сигурност.
На въпросната снимка е един от моите пра-пра дядовци (първият от дясно на ляво на първия ред, бел. ред.). И тук вече е личният момент. Преди две години отидох да търся гроба му в днешния град Съединение. През 70те години, разбира се, държавата затрива старото гробище, за да строи стадион. Но на ливадата край стадиона на която пасяха крави, близо до реката, ровейки в пролетната трева, почти веднага намерих гробния камък на този човек. Няма думи, които да опишат подобен момент. Аз имам още няколко такива, пръснати из цялото Българско землище, но и този пример стига. Това е патриотизмът за мен.
