Йеромонах Рафаил, или Росен Стефанов, игумен на Кладнишкия манастир
Не, Бог не е всичко. Ние не сме пантеисти, няма как да кажем, че Бог е всичко. Не, Бог не е всичко, разбира се, това е изключитено далеч от християнството въобще. Ако трябва да бъде определен Бог с една дума, то Той е определен от светия апостол Йоан Богослов – Бог е любов. Бог е свръхбитие. Бог е причина на всяко битие. Бог е извън представа на нашата представа и същевременно Бог е любов.
Ние живеем в Божието творение, в Божието чудо. Но светът не е Бог. Бог е несравнимо по-високо. Да, чрез творението ние можем да добием някакво бегло понятие за твореца, но в никой случай не и пълно. Не можем да имаме пълнота да познаваме Бога, но можем да го познаем в тази мяра, в която сме готови да го познаваме. Въпросът с чудото също е… Всяко нещо е чудо! Светът е чудо! Всеки човек, животът е чудо! Ние сме свикнали да наричаме чудо някакво нарушаване на нашата представа за порядъка, на обичайния порядък, без да си даваме сметка, че живеем в чудо всъщност и че самите ние сме чудо. Чудото не е фокус.
Вихрен Георгиев, People of Sofia
Лицата ми харесват повече. Средата в София, колкото и да се опитва човек да я разкрасява, не е красива. Много трудно може да извлечеш един красив кадър. В София са малко местата, където има такава запазена, изчистена красота, като например във Виена, Париж или Лондон. Където и да отидеш в европейска столица, централните части са запазили красотата си. Тук е погрозняло – или има климатици по фасадите, или висят кабели, или реклами, пълно е с боклуци, има всевъзможни натрупани неща, които пречат да видиш красивата част на града. Но има го и това, че на мен всъщност винаги са ми били интересни лицата на хората. Дори гледам да ги снимам изолирано от средата.
Фотографията е вид измама. Тоест аз изкривявам действителността през моята представа, създавам илюзия за една петстотна от секундата. Може да представиш един и същи човек по много различен начин и да внушиш абсолютно противоположни послания. Например едно движение може така да го уловиш, че да няма абсолютно нищо общо с това, което той наистина прави. Понякога много се забавлявам с коментарите в сайта, защото аз знам каква е ситуацията и ми е интересно дали някой ще познае как е в действителност.
Соня Йончева, оперна дива*
Завръщане към корените ми, към това, което съм аз всъщност. Не това, което съм адаптирала към себе си с всички тия години във всички тия страни, в които съм била, или всички тези персонажи, които съм изпяла на сцената. Харесва ми да се върна във вкъщи, да си сготвя нещо, да гледам българска телевизия, да ми звънне телефонът, да изпитам всички тези много нормални неща и да помириша парфюма на България.
Николай Кобляков, дисидент, живеещ в Париж
Руснаците, противно на очакванията, не се чувстват потиснати. Вероятно роля за това има и постоянно течащото промиване на мозъци, което там се е превърнало в система.
Те харесват Путин и са готови да приемат доста неща – нещо като съпругата, която знае, че съпругът й краде, но той все пак остава неин съпруг и тя му прощава всичко. Ще дам и пример – милиардерът Аркадий Ротенберг многократно е бил обвиняван в присвояване на средства (поставен под №1 в класацията на руския Forbes за бизнесмени, получили най-много обществени поръчки – на обща стойност 555 млрд. рубли. – бел. ред.), но хората си казват: щом Путин му прощава, и ние трябва да му простим.
Това се случва с Путин – мисли си, че ще може да ползва дълго слабостта на Запада, като например това, че си е позволил да започне война в Украйна и Западът не е реагирал. Не, не е така. И това, което той прави в момента с Русия, не е добро в дългосрочно отношение.
Политиката на Путин е съсредоточена доста към Европейския съюз. Той разчита на това, че след Втората световна война европейските държави си взеха сериозни поуки и знаят, че всеки военен конфликт може да има сериозни последствия – има нещо като джентълменско споразумение да не се започват такива конфликти. Но руският президент се прави, че не разбира това споразумение, и се възползва от факта, че не е част от алианса, който ръководи политиката на Европа.
Асен Асенов, директор на Фондация ЕДНО
Другият голям въпрос е: България като държава как се заявява пред света? Само през политиците си ли? Или само през икономиката си? И ако това беше вярно, защо всички останали държави полагат огромни усилия за това да продуцират съвременно културно съдържание и да го разпространяват по света, защото голяма част от съдържанието, което идва на нашите фестивали, е подкрепено най-малкото като транспортни разходи от местните правителства и фондации, които действат в съответните държави и които подкрепят износа на съвременна култура в своите си държави. Колко съвременна култура България изнесе за последните 25 години? Кои артисти? Кои спектакли? Кои изложби? Чудесно е, че сме намерили тракийско злато на нашите земи. Невероятно е, че имаме това наследство – и го казвам без никаква ирония! Но ние нямаме общо с него, ние просто сме го намерили. Какво ще оставим ние на следващите поколения? Нашето тракийско злато къде е? Къде е нашата “Мистерия на българските гласове”? Къде са тези неща? Утре какво ще имаме, пак ли ще разчитаме на тракийското злато?
И това са много важни въпроси, които за съжаление не са повдигани никога, защото културата, както знаем, е последната приоритетна област на всяко българско правителство за последните 25 години. Аз твърдя, че култура и образование са двете най-съществени неща, свързани с бъдещето на държавата и с това къде е българската нация в момента. Ако ние сме необразовани, ако ние нямаме достъп до култура, която да ни инспирира, която да ни вдъхновява, която да ни кара да мисли, която да ни провокира…
Димитър Бечев, директор на Института за европейски политики
Като стъпки и политики тук говорим поне за две нива на действия. Едното ниво е какво правим в Брюксел, за да получим глас и място около масата на важни инициативи или пък в съдружие с други страни да предотвратим сценарий на раздвояване на ЕС чрез изграждане на много силни институционални мостове. Това е по-маловажният апект помоему. Основният проблем е – какво се случва в София или в страната като цяло на ниво реформаторски политики? Колко българската съдебна система работи добре, има ли подобрена бизнес среда, има ли някаква воля за промени, които подобряват живота? Защото България, когато има какво да покаже, тогава и аргументите ѝ за включване и това, че тя заслужава да е в авангарда, звучат все по-сериозно. Едното нещо е свързано с другото.
Ген. Съби Събев, кандидат за вицепрезидент от РБ
Това е моя лична кауза – европейското и евроатлантическото развитие на България, което съм отстоявал през последните 22 години. Фактът, че у нас има политици и политически партии, които проявяват ясни индикации за преосмисляне на този избор, ме накара да се включа в политиката, след като получих покана. Преди това – 10 години откакто напуснах армията, не съм се занимавал с политика.
Да говориш против организациите, в които България членува и е най-сигурна и най-защитена, е необяснимо, да не кажа по-силна дума.
Включвам и изказванията в тази посока на нашия премиер, които аз отдавам повече на емоционална основа. Но те са доста противоречиви – не можеш един път да обвиняваш Европейския съюз за проблеми в сигурността на България или по икономически въпроси, а друг път да казваш, че ЕС е най-добрият съюз, в който членува България. Същото е и с НАТО – веднъж да обявиш, че ще предприемеш стъпки за изтегляне на нашия контингент в Афганистан, друг път да говориш, че страната ни е лоялен член на алианса. Тази противоречивост е необяснима и не е характерна за други политически лидери в съюзните държави от НАТО и Европейския съюз.
Чавдар Николов, карикатуристът в „Терминал 3“
Обичам да се шегувам, че на нас ни липсва СС – справедливост и солидарност. Като няма справедливост, ние не сме и солидарни. Ние сме страшно разделени. Понякога при нас [карикатуристите], тъй като много бързо реагираме, ние правим неща, които са почти на ръба. На границата дори на естетиката. Отвратително е това, че липсва справедливост и отгоре на всичкото никой не иска да те чуе понякога. Особено тези, от които зависят нещата. Например моите мечти за тази страна са съвсем различни от това, което се случва сега, за съжаление.
И понякога ние минаваме границата поради това – крещим, защото никой не иска да ни чуе. Защото обществото ни се лумпенизира с такава скорост невероятна, губим качество, отиде всичко в чужбина… Много качество отиде в чужбина. Остават за съжаление нашите родители, които едва свързват двата края и ние нищо не можем да направим за тях, не можахме да направим през тези 20 години за тях. И всичко това добавено с една отвратителна медийна среда, в която истината се заобикаля…
Независимо дали сме бедни или богати, аз бих искал да има справедливост, защото всеки, който напуска тази страна, намира справедливост на друго място. И тази справедливост може да бъде най-простичка. Той отива там и мие чинии една година, на следващата сервира, на по-следващата той ще седи на бара и на петата година той ще стане собственик на заведението. Това е път, който е справедлив път. Доказал си се на всяко ниво. Тук нещата не стават така явно. Тук нещата стават по решение на някакви чичковци – кой ще прави бизнес, кой няма да прави бизнес, кой ще получи някакъв по-широк достъп и въобще тази ужасяваща посредственост и на бизнеса, и на политическата класа е потресаваща. Какво да направи човек, освен да избяга? Преди не можехме и да бягаме. И сега явно се взима най-лесното решение. Ние това, което сме, все пак живеем в демокрация, не е същото, както преди 30-ина години…
Трайчо Трайков, кандидат за президент на РБ
Преди 27 години мислехме, че нещата ще се случат много по-бързо. При всички положения обаче е ясно, че всяко поколение трябва да се бори за свободата и за справедливостта – те не са даденост. Нито демокрацията е даденост. Много е крехка и винаги трябва да се брани, така че сега е ред на нашето поколение. Мисля, че се придвижихме напред, макар и по-бавно, отколкото се надявахме и очаквахме.
В първите години след началото на прехода се създаде такава огромна инерция за постигането на тези цели – България да се присъедини към европейските народи и официалния им съюз. Това беше много хубав процес. Тази инерция свърши работа дотогава. След това мисля, че за момент се позагуби целта. Може би това е едно от обясненията, мислехме, че с влизането в ЕС нещата ще вървят автоматично, но то не е така. Още повече че ние имаме отговорности и за това как изглежда самият Европейски съюз. Струва ми се, че някак си трудно се разделихме с предприсъединителния манталитет, където ни казват какво е измислено и ние го приемаме. Когато вече разбираме, че ние сме ЕС и ние определяме съдбата му, това може да даде ново усещане за мисия.
Васил Върбанов, радио „Тангра Мега Рок“
Ние знаем как да живеем „под прикритие“ (смее се).
Това е ковано с години – точно такава партизанска война, културна партизанска война със сигурност. Никак не е странно, че музиката именно е най-силно определяща вероятно в тази война от онова време… Не подценявам по никакъв начин литературата, но литературата можеше да бъде филтрирана, защото все пак 99% от масата хора в България по онова време можеха да възприемат литература само на български. Т.е. тя беше подвластна на регулациите на тогавашната система и цензурата. По същия начин е и с киното. Докато музиката… ние ходехме да гледаме със завист плочите на „Дийп Пърпъл“ в Музея на революционното движение на колелото на трамвай 5, които бяха сложени зад витрина, на която пишеше “Идеологическа диверсия”. Т.е. те са възприемали, знаели са много добре, че е така – че музиката прескача техните измислени прегради. Така че ние сме си имали собствен сапунен мехур в държавата, но то днес май за съжаление, както осъзнахме, пак сме в същия филм. Въпросът е – как би могло да се предаде този тип независимост на хора, които са родени във времето след това? Но всъщност не би трябвало да си позволяваме да правим паралели между тези две епохи, които са съвсем различни. Няма какво да си говорим! Точно след трийсет минути можем да сме на летище София и за 40 евро след три часа да сме в Швеция. Тези неща никога не трябва да се забравят.
Огнян Траянов, председател на Българската мрежа на Глобалния договор на ООН и изпълнителен директор на „ТехноЛогика” ЕАД
Не можем да очакваме децата да са отговорни за каквато и да е постъпка, докато са още деца. Цялата отговорност е на семейството, на обкръжаващата ги общност и на обществото като цяло. Ние, отговорният бизнес, разпознаваме своята роля, макар и скромна, но важна. Тя е да дадем възможност на колкото се може повече деца да се запознаят с ролята на труда и съзиданието като основа за удовлетворение, самочувствие и реализация и да могат да се срещнат с особеностите на различните професии. Това е нещо, което трудно може да се организира в българското училище, където на този етап липсват традиции. Не е лесно да бъдат поканени и да гостуват в клас десетки професионалисти, за да представят десетки специалности. Това изисква по-ефикасна форма, каквато предлага Детският базар на професиите.
Силви Вартан**
Имам чувството, че в момента сме се върнали в 30-те и 40-те години на миналия век. Хората усещат една безизходица и се опитват да намерят различно упование и решение на проблемите си. Навсякъде по света има нещастни, бедни и безработни. На много места царят войни и ужас. Някои твърдят, че това не ги засяга, но истината е, че не можем да останем безучастни към мизерията, страданията, бедността и умиращите деца. Всеки е засегнат в някаква степен. Над света тегне обща тревога. Това се усеща осезаемо.
Спомням си един момент. Баща ми търсеше работа. Беше точно преди Коледа. А на мама много и се искаше да празнуваме. Някъде на улицата намери голям боров клон и го занесе в хотелската стая. Купи две свещички. Това беше украсата ни. По-важното е, че се чувствахме щастливи, защото бяхме свободни. На мама и татко им беше мъчно за близките, които бяха оставили, но едновременно с това се радваха, че са ни спасили. По това време нищо материално нямаше значение за нас. Важна беше единствено свободата ни.
Стоян Ненов, първият българин, отличен с американската награда за журналистика „Пулицър“ в категория “снимки от горещи точки” за отразяването на бежанската ситуация на Балканите***
Страх май не е имало, по-скоро напрежение. Миналата година в Турция, в Диарбекир за изборите. Цялата област е населена предимно с кюрди, а те имат особени отношения с турската власт. Усещаше се напрежение още в седмицата преди това, но в самия изборен ден беше ужасно. По улиците беше пълно с хиляди хора, предимно мъже, всеки втори – въоръжен с пистолет или нож. Стрелят във въздуха, обръщат коли, предполагайки, че в тях пътуват поддръжници на друга партия. И не мога да снимам, защото веднага ме наобикалят, заплашват ме да изтрия снимките и тогава осъзнах, че нещо не е както трябва. В един момент стана наистина много опасно, дойде местен фотограф и много дискретно се опита да предупреди мен и другите двама фотографи, с които бях. Каза, че е по-добре да спрем да снимаме и да се изнесем максимално бързо от това място. Отидохме към центъра на града, там вече дойде и полиция, имаше и сълзотворен газ. Бил съм и на други места с полиция и сълзотворен газ, но в този случай беше по-различно, защото нито една от двете страни не проявяваше, макар и минимално, разбиране към медиите и тяхната роля на такова място. В други случаи поне една от страните е по-скоро добронамерена. Накрая отидохме в апартамента на местен журналист и изчакахме до 3 часа през нощта да поутихнат нещата, за да се приберем до хотела.
Радосвета Стаменкова, изпълнителен директор на Българската асоция по семейно планиране
Занимавам със здравеопазване, по-точно със сексуално и репродуктивно здраве и с подобряване достъпа на уязвими групи, групи в неравностойно положение до образование, здравеопазване и социални услуги. Занимавам се с образование – здравно и сексуално, като се занимавам с най-различни хора и групи. Много пъти съм се чудила, ако трябва да се определя, като как бих го направила, и мисля, че най-точно би било да кажа, че съм NGO човек (от английски non government organisation, или неправителствена организация, бел. ред.). Т.е. човек, който е прекарал по-голяма част от времето си, отдаден на работа и другите хора в неправителствения сектор. Лекар съм по образование и винаги съм работила нещо интердисциплинарно, което не може да бъде определено като истинска медицина, като истинска антропология и като истински терен на работа – нещо като нож, нещо като цвете, нещо като нищо на света!
Мисля, че почти няма ромска махала, в която да не съм стъпила в държавата – работя с роми от 15-20 години, от по-отдавна работя даже с млади хора – със здравни специалисти, журналисти, а част от нещата, които правя, са свързани с кампании. Такива кампании, които целят хората да станат по-образовани и да пазят здравето си. Такива, които са насочени към това хората да стават по-приемащи различните и по-чувствителни и по-добри. И такива, които са насочени към това политиците да могат да правят не нормотворчески глупости, а важни неща, които да водят до добри промени, защото ние колкото и да работим на терен, колкото и да се опитваме да правим неща, ако нещото, което искаме да се промени, не е регламентирано и го няма като разпоредба, закон или някакво подзаконово положение, то просто не се случва.
Ако някой преди 5 години ми беше казал, че в нашата държавица с всичките ѝ кусури ще се даде такава воля на езика на омразата – аз нямаше да повярвам.
* Интервюто е препубликувано. Оригиналното е на „Преди обед“, bTV
** Интервюто е препубликувано. Оригиналното е на „Панорама“, БНТ
*** Интервюто е препубликувано. Оригиналното е на Interview.to
Откъсите са публикувани, следвайки хронологията на публикуване на интервютата в „Терминал 3“.
