От Фелиз Соломон, Time
Множеството не беше просто подготвено за буря, те разчитаха на такава. Когато дъждът започна да пада върху десетки хиляди предимно млади хора, натрупани около законодателството на Хонконг сутринта на 12 юни, чадърите се отвориха със силни викове на „Ga yau!“ – кантонски поздрав, който означава „добави масло“ в огъня. В рамките на часове крехките покривала бяха обърнати настрани и се превърнаха в импровизирани щитове срещу сълзотворен газ и лютив спрей, използвани от местната полиция. Те се оказаха по-малко успешни срещу гумените куршуми и не предлагаха никаква защита срещу авторитарните сили, завладели целия остров.
Но въпросът беше да се опита.
Протестите съвсем не са първите в бившата британска колония, откакто тя е предадена на Китай през 1997 г. Призракът на по-голям контрол от страна на комунистическите власти е извеждал жителите на Хонконг на улицата през 2003, 2012 и 2014 г. Но този път бройката е по-голяма от всякога и ескалацията носи усещането за последно изпитание.
Ябълката на раздора е законопроект, който ще позволи екстрадирането на бегълци, за да бъдат съдени в Китай. Законодателството, бързо прокарано от ръководството на града, се възприема като заплаха за уникалните свободи, от които този 7 милионен град се ползва. Съгласно условията на прехвърлянето на властта Хонконг работи по модела, наречен „една страна, две системи“, който му дава 50-годишен период на ефективно самоуправление, въпреки че е част от Китай. Историята му на доходоносен колониален пристанищен град е оставила либерално наследство, уникално за Народната република.
Жителите на града отдавна живеят по-свободен, по-космополитен начин на живот, отколкото повечето китайци, а предразсъдъците срещу континентален Китай са широко разпространени. Свободата на словото и независимата преса са залегнали в Основния закон, който управлява града след предаването. Той се гордее с различната си кухня и език, като тук се говори по-скоро кантонски, отколкото мандарин, който е по-разпространен във велик Китай.
Но критиците се опасяват, че посегателството на Китай може да сложи край на всичко това. Пекин може да използва закона, за да събере и задържи противниците си и да ги предаде на прословутата си непрозрачна съдебна система, казват те. Рискът може да се простира отвъд жителите, дори и за посетителите, които преминават транзитно през града. „Ако законопроектът за екстрадиране от Хонконг стане закон, казва Шон Кинг, бивш американски дипломат в Азия и в момента старши вицепрезидент на консултантската фирма Park Strategies, ще мисля много внимателно, преди да посетя скоро отново града.“
С други думи, надпреварата за Хонконг отразява залога за по-големия свят, който Китай се стреми да води.
Възходът на Пекин е водещата световна история на новия век. Но размахът на това изкачване и скучните етикети на мащаба, което то е достигнало до господстващо положение – търговия, инфраструктура, финанси, технологии – са служили за прикриване на природата на системата, която Китай носи със себе си. Тази система е контрол.
В континентален Китай системата, изглежда, остава неоспорена, защото контролът е почти пълен. Наред с постоянното наблюдение Китайската комунистическа партия работи за налагане на единствена визия за китайската идентичност в територии, където някога е процъфтявало многообразието. В далечната западна провинция Синцзян властите са задържали повече от един милион етнически уйгури и други мюсюлмански малцинства в концентрационни лагери, където са принудени да приемат светски китайски обичаи. В Тибет партията систематично изтрива богатото будистко наследство. Президентът Си Дзинпин съживи национализма като обединяваща сила, в крак с нарастващата вълна от авторитаристи по целия свят, която президентът на САЩ Доналд Тръмп в много случаи одобрява.
Сега изглежда, че е ред на Хонконг да почувства жегата на по-голямата сила, която го принуждава да се приведе в съответствие – но най-свободният град на Китай няма да се предаде без борба. Хонконг има дълга история на масови демонстрации. Забележително е, че само няколко дни преди избухването на протестите той организира на едно от най-големите бдения за жертвите на кървавите репресии срещу демократичните активисти през 1989 г. на площад „Тянанмън“ в Пекин. Това е единственото място на китайска земя, където кръвопролитието е открито заклеймено, докато правителствените цензори се опитват да го изтрият от паметта на страната. Духът на протестите отпреди 30 години витае, за да помогне за разпалване на демонстрациите в Хонконг.
„Ние сме ядосани, гневни сме, някои от нас се страхуват, но все пак сме тук“ – казва Лори Уен, 48-годишен писател, който се присъедини към протестите. „Това, което ни вбесява най-много, е, че сочат небето през деня и го нарича нощ.“
Новата вълна на гражданското неподчинение в Хонконг започна с убийство. През февруари 2018 г. бременна 20-годишна жена от Хонконг бе убита от приятеля си по време на пътуване до Тайван. Заподозреният, Чан Тонг-кай, тогава на 19 г., отлетя обратно в Хонконг и оттогава е затворен за по-малки престъпления. Неспособен да преследва хонконгския жител за убийство извън границите на града и без правни основания да го изпрати в Тайван, ръководителят на града – Кари Лам, настоя за законопроект, който ще позволи на Чан да бъде екстрадиран.
Но законодателството предизвика тревога. Съдилищата на Хонконг и Лам ще имат правомощието да прехвърлят заподозрени в юрисдикции, с които територията няма споразумение за екстрадиране – не само Тайван, но и континентален Китай. Това представлява заплаха не само за престъпниците, но потенциално за всеки, чието поведение обижда ръководството на комунистическата партия, от защитниците на човешките права до ръководителите на бизнеси.
Това помага да се обясни защо необичайно разнородни групи от адвокати, студенти, майки, бизнесмени и други се присъединиха към протестите срещу онова, което те виждат като екзистенциална атака върху техните права. В неделя, 9 юни, два километра от централен булевард бяха изпълнени с дълга колона от протестиращи в униформа – обикновени бели тениски. Погледната отгоре, масата на бавно движещите се жители изглеждаше като гигантска змия, която се плъзга през гора от небостъргачи и обвива челюстите си около законодателния щаб на Хонконг.
По доста точни оценки походът е най-големият протест в историята на града – организаторите казват, че повече от един милион души, една седма от населението, са наводнили улиците, скандирайки „Не екстрадирай в Китай!“ и „Кари Лам, отстъпете!“.
Реалността е, че Китай вече се чувства упълномощен да изнася противниците си от хонконгска земя. През 2015 г. изчезнаха петима книгоразпространители, които продаваха несериозни книги с пикантна окраска за политиката на континента. Всичките пет в крайна сметка се появиха отново в Китай. През 2017 г. китайски магнат е бил отвлечен от тайната полиция от един от луксозните хотели в града. Но законопроектът за екстрадиране ще направи това, което сега е изключение, в нещо напълно рутинно – ако е налице възможността законно да се екстрадират хора, Пекин ще го използва, казват критиците.
Китайските власти се изказаха в пълна подкрепа на законодателството, но Лам твърдо отрича, че измененията са били идея на Пекин. „Този законопроект не беше иницииран от правителството на централната власт. Не съм получила никакви инструкции или мандат от Пекин”, каза Лам пред репортери на пресконференция на 10 юни. „Правим го и ще го правим от чистата си съвест и ангажимента си към Хонконг.“
Въпреки че критиците на Лам я описват като „марионетка“ на континентален Китай, протестите показват колко е важно да се запази поне претенцията за независимост. Правителството на Хонконг все още пази спомена от масовите демонстрации през 2003 г., които го принудиха да се откаже от законодателството за националната сигурност, което забранява бунта и критиките на китайското правителство. Спирането на законопроекта се възприемаше като признание, че правителството знае, че е сгрешил, и Лам се страхува, че едно повторение ще унищожи доверието на Пекин в нейната лоялност и легитимността й у дома. Последният път, когато жителите на града излязоха масово на улицата, бе през 2014 г. Тогава властите в Хонконг и в Пекин отказаха да предоставят концесии. Студентите създаха организация, станала известна като „Движение на чадърите“, и окупираха финансовия район. Много студентски лидери бяха затворени, а някои останаха зад решетките. Ако Лам се предаде сега, Хонконг ще е доказал, че множеството на улицата все още има глас в последния свободен анклав на Китай.
Този път, за разлика от 2014 г., протестите придобиха по-насилствен оттенък. По улиците избухнаха сблъсъци, след като някои демонстранти хвърлиха тухли и бутилки по полицията. Първите облаци от сълзотворен газ избухнаха в множеството точно преди 16 ч. на 12 юни, изпращайки паникьосаните протестиращи и журналисти да търсят безопасност в моловете и гаражите. Но демонстрантите са решителни, обещавайки да се противопоставят на правителството, докато опасното законодателството е умъртвено напълно.
Бизнесът и дипломатическите общности отговориха на призива да ги подкрепят. Повече от 100 местни фирми се ангажираха да се присъединят към трудова стачка на 12 юни – изключително рядко събитие в Хонконг – опасявайки се, че законът може дори да застраши инвеститорите и държавните служители, преминаващи през Хонконг.
Правителството вече показа, че е готово да накаже частните компании за обида на Пекин – миналата година на журналиста на „Файненшъл таймс“ Виктор Малет му бе отказана работна виза, след като бе водещ на среща-разговор с активист, защитаващ независимостта.
Лидерите на протестите не показват никакви признаци на отстъпление. „Приканваме всички да продължат да остават тук, за да подкрепят демонстрацията”, изкрещя Клаудия Мо, депутат от продемократичната Гражданска партия, за да развесели хората малко преди да бъдат разпръснати. „По време на Occupy Central през 2014 г. казахме:„ Ще се върнем. ”Днес казваме: „Ние се върнахме!”
Допълнение от редакцията на „Терминал 3“ : Междувременно световните информационни агенция съобщиха, че се очаква спорният законопроект да бъде оттеглен. Ръководителят на града Кари Лам ще обяви това на пресконференция днес, след като е имала срещи с водещи китайски представители на границата. Уловката е, че вероятно не става дума за окончателно спиране, а само за временно отлагане на приемането на спорния закон.
