Би било чудесно всичко да има просто решение. И някои по-прости неща имат – като ти спре интернетът, рестартираш рутера. Като те заболи главата, вземаш ибупрофен.
Но когато проблемът стане малко по-мащабен и засягащ доста хора, простите решения почти никога не съществуват. Продължават да изглеждат примамливи, но на практика не работят. Как да спрем нелегалната миграция? Да построим стена! Как да се справим с бедността – да вдигнем минималната заплата на 1000 лв! Как да имаме по-читава политическа система – да сменим изборните правила!
Не мога да не отбележа и честите коментари колко е просто всъщност електронното управление – само трябвало депутатите да не вземат толкова пари / да се направи един уебсайт като хората / да се уволни администрацията / да се напише в закон, че (нещо си).
Тези лесни решения са близки по смисъл с клишето „ей това е най-големият проблем на държавата“ – ако той се реши, всичко тръгва по мед и масло.
Познайте обаче дали големите проблеми имат прости решения. Познайте дали стената ще спре миграцията, дали бедността ще се оправи, като вдигнем минималната заплата, дали ще имаме по-качестена политическа система с мажоритарни избори, дали увеличаването на данъците на „богатите“ ще доведе повече или по-малко пари в бюджета. Дали ако сега възложим на google да ни направи „електронно управление“ за няколко милиона, след 6 месеца ще имаме такова. Всъщност познайте дали като си рестартирате рутера, всъщност решавате реалния проблем (със стар firmware), или дали с ибупрофен решавате реалния проблем с например затруднено кръвооросяване на мозъка. Даже на вид простите проблеми нямат прости решения.
Простите решения обаче са примамливи – не си даваш много зор, правиш нещо бързо и лесно и хоп – подобрение. И затова са и неизбежен политически инструмент. A границата между популизма, който обещава лесни решения, и прагматизма, който се опитва да представи сложните решения просто, е тънка и трудно различима.
А „всичко е много сложно“ пък е оправдание да не се свърши нищо. Ще направим междуведомствена работна група, която да оцени рисковете и възможностите и след задълбочен анализ да предложи серия от мерки, които в дългосрочен план да доведат до евентуално подобрение. Или иначе казано – „няма да стане“. Някъде в спектъра между „простите решения“ и „много е сложно“ се намира простото обяснение на сложните решения. Но не знам къде точно.
Идват избори и партиите ще се надпреварват коя да предостави по-добри решения на проблеми, които ще промотират като важни. Никой, разбира се, няма да прочете програмата им, още по-малко да разбере дали реално имат идея какви решения предлагат, или карат наизуст. Което е нормално. Но ако изхождаме от аксиомата, че „прости решения няма“, имаме по-голям шанс да не настъпим (пак) някоя мотика.
* Текстът е препубликуван от блога на автора „БЛОГодаря“
