Гражданската конфискация е тоталитарен способ, който противоречи на правото и европейските принципи!

Президентът не наложи вето – въпреки надеждите на някои и опасенията на други – върху приетите по спешност поправки в антикорупционния закон (ЗИДЗПКОНПИ) и на 3.01.2019 г. той беше публикуван в Държавен вестник.

Приключи ли с това големият теоретичен спор с решаващо значение за съдебната практика за съобразността с Конституцията и правото на ЕС, на допустимостта на т. нар. гражданска конфискация независимо от развитието и изхода на наказателния процес?

По отношение моделирането на съдебната практика по сега действащия закон и по висящите производства по отменения ЗОПДНПИ спорът, изглежда, засега е приключил. В новата ал. втора на § 5 от ПЗРЗПКОНПИ изрично е посочено, че неприключилите производства по отменения ЗОПДНПИ се довършват по реда на действащия от януари 2018 г. ЗПКОНПИ, а с новата алинея шеста на чл. 153 на този закон също изрично е посочено, че не представлява пречка за надлежното упражняване на правото на иск за гражданска конфискация прекратяването на наказателното производство или влизането в сила на оправдателна присъда.

Ситуацията е прелюбопитна – крайно интересна от гледна точка наконституционния  императив за разделение на властите, почиващ на теорията за разделение на властите. В правния мир остава да виси ТР № 4/ 2016 г. на ОСГК на ВКС, с което с мнозинство на гласовете (35 на 11) се приема точно обратното на това, което урежда новоприетият ЗИДЗПКОНПИ от 3.01.2019 г. Съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ тълкувателните решения са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт (към последната спада и КПКОНПИ). Те обаче не могат да обвържат законодателната власт и никой не може да оспори правото й да приеме закон, който по своето същество отменя  акта на съдебната власт. При правоприлагането органите на съдебната власт „се подчиняват само на закона” (чл. 117, ал.2 КРБ). Следователно законът като нормативен акт от най-висш порядък е задължителен за правоприлагащите органи и те са длъжни да се подчинят на него, а не на задължителните указания, съдържащи се в тълкувателното решение.

 Но има все пак едно голямо НО, което не обезсмисля напълно тълкувателното решение на ВКС. И то е свързано с правото на съдебните инстанции да сезират КС и Съда на ЕС. Последното е факт със направеното преюдициално запитване от СГС по знаковото дело срещу Цветан Василев, което предхожда публикуването на ТР № 4/2016 г. на ОСГК. Формулирани са шест въпроса, от отговора на които зависи дали ЗОПДНПИ (отм.) е съвместим с европейското законодателство. Няма никаква пречка към това искане на СГС да се присъединя и други съдебни инстанции, вкл. и ОСГК на ВКС, чието решение е бламирано с допълнението към действащия ЗПКОНПИ. Отговор на този въпрос може да бъде получен и чрез сезиране на КС по реда на чл. 150 от КРБ. И тук има две възможности: 1. абстрактен нормен контрол от КС при сезиране от ОСГК на ВКС, който ще разреши противоречието между приетите допълнения към ЗПКОНПИ (отм.) и ТР № 4/ 2016 г. на ОСГК; 2. сезиране във връзка с конкретен казус по исково производство висящо пред ВКС, с предмет: гражданска конфискация на имущество по ЗПКОНПИ[1].

Означава ли това война между институциите, по-точно между съдебната и законодателната власт?

На политическо равнище действително се разрази ожесточена война, отразена в медиите чрез изказвания на представители на законодателната и изпълнителната власт и на юристи и общественици, които подържат становището, отразено в ТР № 4/16 г. ОСГК.

Тълкувателното решение на ОСГК стана повод за остри нападки от страна на отделни представители на законодателната власт срещу най-висшата инстанция на съдебната власт – ВКС, и най-вече срещу неговия председател Лозан Панов.

Обвинението е тежко: това тълкувателно решение грубо нарушавало принципа за разделение на властите, подменяло волята на парламента изразена в ЗОПДНПИ, осуетявало санкциите под формата на гражданска конфискация срещу множество лица и в крайна сметка  е сериозно препятствие държавата ефикасно да се  бори с корупцията и да възстанови справедливостта.

От трибуната на парламента бяха изречени тежки обвинения срещу председателя на ВКС като човек, който се поставя над закона и политиканства от високия пост, който заема в съдебната йерархия, в явна колизия с принципа за разделение на властите. В някои (жълти) медии той беше наречен „ слуга на олигархията”. А по повод на преюдициалното запитване на СГС до съда в Люксембург се чуха още по-тежки квалификации срещу съдията, който го е направил и изобщо срещу съдийското съсловие.

Според председателя на КПКОНПИ Пламен Георгиев ТР 4/2016 ще доведе до прекратяване на няколкостотин производства за отнемане на незаконно придобито имущество и посочи като първи случай прекратяването на такова производство срещу Христо Бисеров.

От законодателната власт  реагириха незабавно с внасянето и разглеждането в спешен порядък на законопроект за допълнение към закона с изричния текст, че независимо от прекратяването на наказателното производство гражданското производство  по иска за отнемане на незаконно придобито имущество продължава своя ход, което стана факт със спешното му приемане и отказа на президента да наложи вето.

Видни юристи, общественици, представители на неправителствени организации и други лица и институции твърдят, че откъсването на производството по гражданска конфискация от наказателната отговорност отваря пътя към произвол и нарушаване на правата и свободите на гражданите.

Получи се извънредно интересна от конституционна гледна точка ситуация. От законодателната власт твърдят, че с тълкувателното решение е подменена тяхната воля и е променен законът, същевременно със законопроекта за допълнение към ЗОПДНПИ (отм.) парламентът отменя решение на ОСГК, което е задължително за  съдебната власт, а даже и за изпълнителната, по приложението на закона. Налице е колизия между две власти: законодателна и съдебна, но това война между двете институции ли е?

Взаимни обвинения, в случая по-точно обвинението от страна на представители на законодателната власт, че е нарушен принципът за разделение на властите, обаче не се оправдават от гледна точка на теорията за разделение на властите (балансът между тях е понятие на теорията, но не е конституционно дефиниран). Напротив, този случай е интересен прецедент за прилагането на този принцип. Разделението на властите не е абсолютно, то е разделение на държавната власт на три самостоятелни функции на тази власт, осъществявани от различни органи, които си взаимодействат и взаимно възпират. Иманентно съдържание на този принцип е системата на взаимен контрол и възпиране (cheks and balances). Тълкувателното решение на ОСГКВКС е нищо повече освен форма на такъв контрол. Постановяването на това решение не е израз на волунтаризъм – хрумване на председателя на ВКС или на група съдии, а е  императивно изискване на закона при наличие на противоречива съдебна практика. Процедурата по издаване на тълкувателно решение не е инициирана от Лозан Панов, а от състав на четвърто гражданско отделение на ВКС с определение № 399/07.08.2016 г., на основание чл. 292 от ГПК, тъй като е констатирана противоречива съдебна практика по приложението на закона относно възможността производството по гражданска конфискация да продължи въпреки прекратяването на наказателното производство, на основание на което то е започнало. Председателят на ВКС няма друга възможност освен задължението, което има по закон: да разпореди образуването на тълкувателно дело.

За председателя на правната комисия към парламента Даниел Кирилов – за разлика от някои депутати, медии и шефове на медии – е ясна тази азбучна истина и той призна, или изясни за непосветените, че ВКС има право да издава в този случай тълкувателно решение, но… „ не такова”. Той изглеждаше искрен, когато заявяваше, че действително е бил изненадан от приетото с това решение принципно становище: повдигането на обвинение по лимитативно посочените в закона текстове на НК е абсолютна процесуална предпоставка за надлежното сезиране на КПКОНПИ и за гражданското производство за отнемане на незаконно придобито имущество. Според него, чл. 2 от ЗОПДНПИ достатъчно ясно казва, че „ производството по този закон се провежда независимо от наказателното или административното производство….”, а това се потвърждава от недвусмисления извод в решение № 3/13.10.2012 г. по КД № 6/ 2012 г., според който за разлика от предходния Закон за отнемане в полза на държавата на имущество придобито от престъпна дейност, „развитието и изходът на воденото наказателно производство престават да са решаващи за отнемането на имущество по гражданската претенция на държавата”. От тази негова, и не само негова, гледна точка противоположният извод в ТР 4/2016 г. ОСГК представлява флагрантно незачитане на волята на законодателя и на КС.

Изглежда, че той и тези, които споделят тази теза, са напълно прави не само с изненадата си от това ТР, но и с възмущението, което предизвиква. Основанието е силно: не са спазва законът от тези, които са оправомощени и задължени да го спазват! В тази връзка гласуваното по спешност допълнение към закона е своеобразен вот на недоверие гласуван от НС на част от съдийския състав на ВКС.

Теоретичният, с огромно значение за законодателството и съдебната практика, спор за допустимостта на гражданска конфискация без връзка с наказателна отговорност не може да бъде разрешен с мнозинство на гласовете в НС. Колкото и безспорни да им се струват на народните представители опорните точки, съдържащи се в двата горепосочени цитата от ЗОПДНПИ (отм.) и в решението на КС, резултатът от този спор не е решен с допълнението към този закон. Това допълнение  е първосигнална реакция – резултат от твърде повърхностно и политизирано отношение към проблема, на което бяхме свидетели по време на разискванията в пленарната зала на НС, преобразила се в съдебна зала за провеждане на процес срещу тези, които не се съобразяват с волята на народните избраници.

Народните представители твърде скорострелно решиха, че юридически са по-грамотни от съдиите, подкрепили тълкувателното решение. А прецедентът изискваше именно сега да се потърси помощта на Съвета по законодателство, за който неговият председател проф. Огнян Герджиков заяви, че е станал ненужен, защото не е търсен за  консултации, а той и колегите му са обезпокоени от качеството на законите, които се приемат, и не желаят имената им евентуално да се свързват с подобно нормотворчество.

Поне две обстоятелства трябваше да ги предпазят от самонадеяността, че са абсолютно прави. На първо място, с чл.22, ал. 1 от ЗОПДНПИ (отм.) е утвърден принципът, че производството по  закона започва, след като лицето е привлечено под наказателна отговорност по лимитативно изброени състави от НК, в алинея втора и трета на същия текст също лимитативно са изброени изключенията от този принцип. Новоприетият с чл. 153, ал. 5 в сега действащия ЗПКОНПИ текст, според който прекратяването на наказателното производство не е пречка за продължаване на гражданското производство, липсва в изброените изключения. Изключенията не могат да се тълкуват разширително и точно това е посочено в мотивите на ТР № 4/2016 г. Този пропуск на законодателя е може би една от причините за противоречива съдебна практика, повод за ТР.  Но от много по-съществено значение е друг факт: ЗОПДНПИ (отм.), публикуван в ДВ бр. 38/18.02012 г. и решението на КС № 13/13.10.2012 г. са приети преди Директива 2014/42 ЕС от 3.04. 2014 г.  за обезпечаване и конфискация на средства и облаги от престъпна дейност, която предвижда установяването на минимален стандарт за осъществяване на тези мерки. Тази директива е един от основните аргументи, изтъкнати в ТР 4/2016 г., за да се приеме обвързаността на гражданската конфискация с наказателната отговорност на засегнатите от нея лица. А в заключителния V раздел от решение № 13/13.10.2012 г. на КС, което е основен стожер на аргументите за гласуваното допълнение на закона, изрично е подчертано:

„Ако директива със съответен предмет бъде приета и влезе в сила, би възникнала нова правна ситуация, при което контролът по чл. 149, ал. 1 от Конституцията във връзка с чл. 249, ал. 3 от Договора за Европейската общност би бил възможен.”

Дали  тази директива предвижда точно това, което е приело ОСГК, е въпрос от изключителна сложност и разглеждането му изисква много обстоен анализ, което изключва ударното законодателство, с което бяха приети коментираните допълнения. Този проблем изисква юридическа експертна оценка от най-висок клас, а не политически аргументи, сведени, в някои случаи, до обичайните обидни квалификации от трибуната на НС, а и не само там.

Това не би могло да стане в рамките на настоящето изложение, поради което само ще маркирам някои основни моменти.

Директивата въвежда понятието „ разширена конфискация”, което има допирни точки с чистата гражданска  конфискация, но не е идентично с нея., както и „ престъпно поведение”, което също не е идентично с наличие на престъпен състав (т. 21 от съображенията  към директивата). За установяване на „престъпно поведение” според насоките и целите на директивата „ достатъчно е съдът да разгледа баланса между вероятностите или да направи разумно предположение, че е в значителна степен по-вероятно въпросното имущество да е придобито чрез престъпно поведение, отколкото чрез други дейности”. И по-нататък следва израз, който е основен репер на гражданската конфискация, необвързана с наказателна отговорност: „Фактът, че имуществото на лицето е несъразмерно спрямо законните му доходи, би могъл да бъде сред фактите, които дават основание на съда да направи извода, че имуществото е придобито чрез престъпно поведение”. Формулировката в чл. 23 от ЗОПДНПИ (отм.) за „обосновано предположение” като основание за образуване на производството по закона: „обосновано предположение е налице, когато след проверка се установи значително несъответствие в имуществото на проверяваното лице” е огледален образ на тази постановка на директивата. Дотук изглежда, че адептите на гражданска конфискация, необвързана с наказателния процес, имат пълно право.

Но следва пояснение: това несъответствие е САМО ЕДИН ОТ ФАКТИТЕ, които правят възможно прибягването до „разширена конфискация”, която според чл. 5 от диспозитива на директивата  може да се извърши спрямо имущество „принадлежащо на лице осъдено за престъпление”, когато съдът констатира несъответствие между стойността на имуществото и законните доходи, което го води до убеждението (разумното предположение по терминологията на българския закон), че то „е придобито чрез престъпно поведение”.  Очевидно е, че тази „ разширена конфискация” не е идентична с разбирането за допустимостта на гражданска конфискация без осъдителна присъда, което е в основата на идеята (целта на закона), залегнала в ЗОПДНПИ (отм.), според решение № 3/2012 г. на КС и на  сега действащия ЗПКОНПИ. Това поставя въпроса за съответствието на тези закони с правото на ЕС, респ. за транспонирането на директивата – проблем за законодателстването ни, а също и за КС,който аз само щрихирам, без каквито и да е било претенции за изчерпателност.

В сравнителноправен план има примери на гражданска конфискация, необвързана задължително – conditio sine qua non –  с осъдителна присъда. Тук не става въпрос за примерите от нашата история, които могат да се свържат с условията, характерни за тоталитарно общество – отрицание на правова държава: глава III от ЗСГ и Законът за конфискуване на придобити чрез спекула и по незаконен начин имоти от 1945г. (ДВ, бр. 76.04. 1945 г.). В тази връзка може да се спомене и Законът за отнемане в полза на държавата на незаконно придобити имоти  (ДВ, бр.18/ 25.04.1919 г.), приет като реакция на обогатяването на спекуланти, натрупали богатства. за сметка на бедствията на народа в резултат на военната конюнктура през войните 1912 – 1918 г.

Идеята (убеждението), че трябва да има баланс между притежаваното имущество и законните доходи винаги е била повод за опити за нормативно уреждане на санкции спрямо лица, които не могат да докажат средствата за придобиването му –  т. нар. „необяснимо богатство”, неразривно свързани с обръщане тежестта на доказване. Още в по-миналия век е обнародван (ДВ, бр. 13/18.05.1895 г.) Закон за преследване на незаконно обогатените чиновници, според чл. 1 на който всеки чиновник, „за който има подозрение, е длъжен, ако му се поиска от надлежната власт, да оправдае обогатяването си, като представи точна сметка с подробно посочване на източниците на това обогатяване”.  В англосаксонските правни системи това обръщане на тежестта на доказване е често срещан способ за налагане на санкции – фискални, а даже и наказателни.

В най-опростения вариант те са свързани с неплащане на дължими данъци –  класически способ  за борба с американската мафия. „Необяснимото богатство” не е феномен, който се вписва в представата за законност и общество, основано на върховенство на правото. Преходът от тоталитарно общество, в което правото на частна собственост беше отречено и тя беше сведена до „лична собственост”, към икономика на свободната стопанска инициатива, основана на частна собственост, беше съпроводен с шокиращо за обществото  явление: натрупване и демонстриране на богатства и имущества в  противоречие с всякаква икономическа логика и дори без притежателят им да е развил законно регламентирана икономическа дейност. Естествена беше реакцията, която достигна до най-високо равнище: НС реши да създаде Постоянна комисия по въпросите за борбата с престъпността и корупцията и приоритетно да  включи в законодателната си програма законите свързани с това.[1]Първият закон[2] в тази насока, който стана известен като Закон за кредитните милионери[3], беше внесен от депутата Ал. Каракачанов, изработен с моето експертно участие, имаше за цел да издири и да даде основание за санкциониране на лицата, които ограбиха банките чрез необслужвани кредити. Доколкото тези неправомерни обогатявания от необслужвани кредити бяха частен случай от „необяснимите богатства”, подготвихме Закон за санкциониране на незаконно забогателите, внесен в НС под № 854 – 01 -128 от 10.12.1998 г., предвиждащ еднократно деклариране на имущества в големи размери и обръщане тежестта на доказване в производството за санкциониране. От моя страна това беше опит да се провокират юристите в НС с проблема за „необяснимото богатство”, защото Правната комисия, преименувана  в 38-ото НС в „Комисия по правни въпроси и законодателство срещу корупцията”, явно остана без предмет на дейност по втората съставка от наименованието си. Тогава за пръв път, на заседание на тази комисия се развиха разгорещени дебати относно обръщане тежестта на доказване и възможността за гражданска конфискация. Законопроектът беше отхвърлен и становището на комисията, подписано от председателя – покойният Св. Лучников, е мотивирано с това, че „Конфискацията е вид наказание. Наказанието се налага за престъпление”[4]. Очевидно това свеждаше възможността за конфискация само в рамките на наказателния процес.

Мненията еволюираха, дори до обратна насока. По това време проблемът за „необяснимото богатство” беше в центъра на обществения интерес (Уви, продължава да бъде! Което означава, че е неразрешен). Правосъдният министър – покойният Васил Гоцев, в едно интервю[5] сподели идеите, които евентуално ще залегнат в готвения от дълго време законопроект за отнемане на незаконно придобито имущество. Според него „конфискацията не е погребана идея“, тя ще се прилага като „паралелен закон”, „тогава, когато престъпление не може да се докаже”, в наказателния процес . В това интервю той отбелязва, че е ползван „предимно италианският опит”, но много се говореше и за успешния ирландски модел. Очевидно всички постановки са били много спорни, защото този законопроект не стана факт по време на мандата на правителството на Иван Костов и на 38-ото НС. Чак през 2005 г. беше приет първия Закон за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност (ДВ, бр.19/ 2995 г.), известен като „Закон Петканов”, който предвиждаше конфискация на имущество със значителна стойност, за което може да се направи основателно предположение, че е придобито пряко или косвено от престъпна дейност, установено в производство, което по своя характер е гражданско, но към него може да се пристъпи само след влязла в сила осъдителна присъда (чл. 27, ал. 2).

Това беше в синхрон с континенталните европейски правни уредби, според които конфискацията е допустима само като резултат от завършен с осъдителна присъда наказателен процес. Резултатите от този закон бяха плачевни – комисията „Кушлев”, която трябваше да го приложи, беше обвинена, че не е заработила високите заплати, които си е гласувала. След приемането на България в ЕС се засили външният натиск да се вземат сериозни мерки за противодействие на корупцията, особено по високите етажи, и в частност – за такива срещу „необяснимото богатство”, който, съчетан с  общественото възмущение, постави на политическата сцена като проблем от първостепенна важност, от който зависи влизането ни в Шенген, отпадането на мониторинга,  привличането на чуждестранни инвестиции чрез създаването на нормална икономическа среда и изобщо – на превръщането ни в нормална европейска правова държава. Той зае централно място в политическата риторика, доведе до разнообразни, шумно рекламирани партийни програми и на законодателни инициативи, в рамките на които беше и дългата сага за ревизиране на „Закона Петканов”. То беше реализирано в работата по „Закона Попова”, в четвъртия вариант на който беше лансирана идеята за гражданска конфискация без наличие на осъдителна присъда[6].

Приетият през 2012 г. ЗОПДНПИ след няколко години беше заменен след ожесточени спорове със сега действащия ЗПКОНПИ, принципната разлика на които в сравнение със закона „Петканов” е, че отговаряха на концепцията за гражданска конфискация, без тя да се предхожда от влязла в сила присъда. Това е добре изяснено в мотивите към законопроектите, в мотивите на решение на КС № 13/2012 г. и в ОМ на 11 съдии, неподписали ТР № 4/2016 г. на ОСГК. Според тях привличането на дадено лице като обвиняем по лимитативно изброени текстове на НК е само гаранция, че процедурата по закона няма да може да бъде насочена „срещу всеки български гражданин, при когото е установено значително несъответствие в имуществото”, а само срещу такива, които са привлечени като обвиняеми по тези текстове.  То е отговор „на опасенията за злоупотреба и произвол на комисията, като се обвърже началният момент на производството с акт на държавен орган, напълно независим от тази комисия, постановен по ред и условия, предвидени в закона”.

Точно тази ГАРАНЦИЯ обаче не сработи и опасенията, че новосъздаденият свръхорган: КОНПИ, а по сега действащия закон – КПКОНПИ, обединяващ няколко различни по своята характеристика органи, ще злоупотребява с правомощията си до степен на произвол, в много случаи се оправдаха.

По англосаксонските правни системи се прилага гражданска конфискация, но те осигуряват при правоприлагането чрез съдебните прецеденти, плод на вековни традиции, висока степен на защита правата на  гражданите.  У нас положението е точно обратното: правоприлагащите органи още са  в плен на нагласи от едно неизживяно тоталитарно минало.  Те са особено характерни за нашата прокуратура, за която, за кой ли път, ни се напомня от Венецианската комисия и от много други европейски институции, че е  нереформиран остатък от съветската правна система. Несигурна гаранция срещу злоупотреби и произвол е изискването производството по отнемане на имущество, при което е установено значително несъответствие със законните доходи, само да започва след привличане като обвиняем на проверяваното лице. Свидетели сме на много показни, шумно оповестени обвинения, които пропаднаха и на още по-многобройни, публично известни случаи  на придобивания на крупни материални активи, без икономическа логика, за които е налице повече от основателно съмнение за корупционни практики, които остават без обвинения, доказателство не само за  сериозни дефицити, но и за опасни за обществото залитания в дейността на прокуратурата.  Ако обвинението срещу един районен кмет се счита за емблематично в борбата срещу престъпността и корупцията във високите етажи на властта, а скандалните придобивания, които засягат цялото общество, се оказват „ чисти като сълза”, няма как да не  се породи „основателно съмнение” за избирателен подход на обвинителната власт и използването й за цели, несъобразени с предназначението й, или по-откровено казано: за политически цели.

Взаимодействието й с един хипертрофиран орган, с функции далеч надхвърлящи  задачата да се установи несъответствието между имущество и законни доходи, в някои случаи буди реминисценции (естествено много пресилени, защото сега времето е друго,  все пак сме в Европейския съюз, а не в Съветския съюз) за симбиозата между Че Ка, създадена от Дзержински, и прокуратурата на Вишински. Неизбежни бяха отрицателни обществени реакции. На институционално  ниво те бяха видни от противоречивата съдебна практика по приложението на двата последни антикорупционни закона, породена от задължението на съда да се съобрази и с правото на ЕС, резултат от което е и запитването до СЕС в Люксембург и ТР № 4/ 2016г. ОСГК. Необходимо е да се подчертае, че ЗОПДНПИ (отм.) се изработваше в периода, когато се дискутираха принципите, които  залегнаха по-късно в директива 2014/ 42 ЕС и по препоръка на ЕК се обърна внимание на конфискацията като ефективен способ за борба за престъпността. Един от дискутираните варианти беше, че е допустима конфискация, без предварително да е наложена присъда в завършен наказателен процес, но това беше само теза за дискусия. В ЗОПДНПИ (отм..), а по-късно и в действащия ЗПКОНПИ авангардно (както се похвалиха някои) беше възприета тази теза като принцип, без той да е регламентиран в утвърдена директива.  Съдиите, подкрепили  ТР № 4/2016 г. ОСГК, добре са мотивирали защо ЗОПДНПИ (отм) – по отношение на конфискацията без присъда – противоречи на Директива 2014/42 Е за разлика от ОМ на малцинството, което  твърде лаконично, неубедително  приема, че въпросът за съответствието с директивата не бил във връзка с допустимостта на иска и  минималният стандарт, установен с нея, бил несъотносим към спора.

Напротив, именно на този въпрос – за съответствието на двата антикорупционни закона  с Директива 2014/ 42 ЕС – трябваше  да даде отговор българското правителство. Съгласно чл. 12 от Директива 2014/ 42 ЕС държавите членки са длъжни да с съобразят с нея – да транспонират – във вътрешното си законодателство в срок до 4.10.2015 г.

България не е дала задоволителен отговор на ЕК по този въпрос и е открита процедура за неизпълнение на задълженията й, произтичащи от правото на ЕС.

Срокът за отговор (08.12.2018 г.) изтече, но не ми е известно дали той е даден и с какво съдържание. Много ми е любопитно дали той ще е в синхрон с признанието в мотивите към последните изменения на НК, където се посочва, че  с оглед на възприетия модел в нас конфискацията да не се основава задължително на влязла в сила присъда, „ каквото е едно от изискванията на Директивата”, „настоящата уредба на национално ниво следва да бъде изменена и допълнена, така че да отговаря на изискванията на Директива 2014/ 42 ЕС”.

Едно ли говорим, когато правим политически оцветени изявления за вътрешна консумация, а друго ли, когато трябва да дадем смислен, издържан отговор на компетентни хора и институции?

Политиката, която не е основана на правото, поне в ЕС, не е перспективна!

Автор: Петър Обретенов,
юрист с дългогодишен стаж. Бил е съдия и народен представител във Великото народно събрание, секретар на Съвета по законодателство към Министерството на правосъдието, парламентарен секретар на същото, зам.-председател на ЦИК. В момента е адвокат.

[2,3] Закон за информация относно необслужвани кредити, ДВ. бр. 95/1997 г.

[4] Според мен законопроектът не предвиждаше конфискация, а имуществена санкция сходна с глоба в размер пропорционален на стойността на недоказаното със законен източник имущество, а освен това имаше еднократно действие: деклариране в срок и проверка за съответствие с платени данъци и доходи от правомерна дейност на имущества в особено големи размери (над 100 000 щ.д.). Целта на закона трябва да се свърже с все още началната фаза, на „ необяснимо богатство” и в тази връзка е показателно едно от работните му заглавия: „Закон за легализиране на придобита собственост в особено големи размери”.

[5] Васил Гоцев „ Конфискацията не е погребана идея”, в. „Труд”, 14.03.2000 г.

[6] „ Конфискуват имоти без присъди”, в. „ Труд” 18.11.2010г.

[7] Вж. решение № 3 от 5.04.2005 г. по КД № 2/200 г. на КС.

Статията e препубликувана от правната медия De Fakto с нейно разрешение.