„Вие можете да ми вземете тялото, да го разкъсате със зъби и с нокти, но душата ми не можете да подчините!“
Георги Заркин
„Нам нужни са ни храбреци-
задават се барутни жътви!
Поне станете, Вие, мъртъвци,
защото живите са мъртви…“
Рано сутринта на 7 август 1977 г. Георги Заркин е зверски убит в килията №13 на Пазарджишкия затвор. Двама криминални затворници под ръководството на надзирателите Медарски и Тумбев и в присъствието на началника на затвора Ангел Топкаров, го душат с възглавници и го бият с гумени маркучи, за да не оставят следи. Впоследствие в смъртния акт е записано, че е починал от белодробен оток и сърдечна недостатъчност.
Роден през 1940 г. в село Бели извор, Самоковско, Георги Заркин е само на четири години, когато идва деветосептемврийския преврат и баща му Атанас е ликвидиран от комунистите без съд и присъда. Георги завършва селскостопанския техникум в Ихтиман, а след уволнението си от казармата, учи задочно кинематография в София. По-късно започва работа като фоторепортер във вестник „Земеделско знаме“. Покрай работата си се сближава с Иван Тодоров-Горуня, който подготвя преврат за свалянето на Тодор Живков. След разкриването на заговора и убийството на Горуня, Георги Заркин написва и разпространява позиви, призоваващи за въоръжена борба с режима на Тодор Живков. Заловен и измъчван от следователя Петър Бъчваров, който издълбава кървави петолъчки по кожата му, Заркин отказва да сътрудничи и поема цялата отговорност. Осъден е на 6 години лишаване от свобода. В Старозагорския затвор пише стихове и романа „Чест“, издаден след промените от сина му Лъчезар Заркин. На няколко пъти офицери от Държавна сигурност му предлагат да им сътрудничи, в замяна на намаляване на присъдата и по-добри условия, но Заркин категорично отказва с думите: „Вие можете да ми вземете тялото, да го разкъсате със зъби и с нокти, но душата ми не можете да подчините!“. Отказът му води до две нови вътрешни присъди „за писане на контрареволюционна литератера“. През 1975 г. е преместен в Пазарджишкия затвор при по-строг режим. Но и там не успяват да го пречупят.
През септември 1977 г. в София е предстоял световен писателски конгрес и комунистическите власти с основание се притесняват, че някои от гостите могат да поискат среща с колегата си Георги Заркин, чиито стихове са четени по радио „Свободна Европа“. Опасявайки се от скандал, управляващите вземат решение за ликвидирането на непокорния поет. Изпълнението е възложено на заместник-министъра на вътрешните работи Григор Шопов.
След промените през 1989 г. синът на Георги Заркин, Лъчезар, започва дълга и неравна борба за разкриване на истината за смъртта на баща му и наказване на виновниците. Въпреки проведеното следствие, което разкрива голяма част от фактите, никой от отговорните за това пъклено дело не е осъден.
Малка утеха за близките е, че на 10 ноември 2014 г. Георги Заркин е удостоен посмъртно с ордена „За гражданска заслуга“ – първа степен от президента Росен Плевнелиев.
Мрачното пророчество на полския дисидент Адам Михник, че най страшното на комунизма е това, което идва след него, се сбъдва с пълна сила у нас. Това прави писаните преди половин век стихове на Георги Заркин болезнено актуални и днес. В настоящите барутни времена отчаяно се нуждаем от храбреци, но живите много бавно се събуждат от мъртвешкия си сън, а полумъртвото гражданско общество мъчително се надига.
