На 16 април 1925 г. е извършен атентатът над църквата „Св. Неделя“ в София, в който са убити 213 души и ранени над 500 други. Целта на извършителите – Комунистическия интернационал и Българската комунистическа партия, е била да унищожи целия светски и духовен елит на нацията. Тогавашният министър-председател, проф. Александър Цанков (1923-1926), разказва за събитията през 1925 г. в своите мемоари „Моето време“.
1925 година е най-тежката година на моето управление, най-злокобната в моя политически живот. Съдбоносна и кървава година! Какво не преживях, какво не претеглих?! Като се завърнах от политическата си обиколка, болшинството се беше успокоило; вниманието беше отправено по следите на моя маршрут София – Белград – Букурещ. […]
Ала това затишие не трая дълго. Разрази се друга, по-страшна, най-страшната буря, която човек би помислил.
Правителството имаше сведения, че нашите комунисти готвят нещо. Нашият пълномощен министър в Берлин, професор д-р Методи Попов, мой личен приятел и довереник, беше научил от германското разузнаване и по свои пътища, че в България Третият интернационал с нашите комунисти готвят нещо голямо.
Мислехме, че се проектира ново “революционно” въстание, нов бунт. Уведомени за това, правителството беше взело всички мерки, нарежданията по предварително изготвения оперативен план бяха дадени. Армията бе готова; ней бяха дадени всички заповеди и ако беше се повторил бунтът, той бързо и решително щеше да бъде потушен и смазан. Ала планът на комунистите бе много по-вероломен и страшен, отколкото човешкият ум можеше да допусне. Той бе чудовищен и пъклен.
Атентатът на 16 април 1925 г. в църквата „Света Неделя“ е последният конспиративен удар, короната на болшевишките злодеяния, с който трябваше да се ликвидира правителството, царският трон, държавният и стопански строй – България.
От данните, които се изнесоха в съда по делото на заловените конспиратори, се установи, че той е замислен в чужбина – от III интернационал – и заповядан оттам. Планът в подробности бе разработен в България. Съучастници бяха и някои емигранти – от крилото на пладнарите, ръководено от прочутия Коста Тодоров. Непосредствените извършители бяха трима души: някой си Абаджиев, родом от Тетевенско, техник по професия; клисарят Задгорски и малолетният Васко. Така се казваше един малък престъпник. Той обаче се ръководеше от Фридман – евреин със средно образование, кандидат за народен учител, и от цяла група комунисти интелектуалци, между които най-главни бяха полковник Янков, Коев, капитаните Минков и Петрини – кандидати за червени генерали. Тримата тия господа паднаха убити, отбранявайки се при опита на полицията да ги залови живи.
16 април е последната брънка от веригата замислени атентати, която трябваше да разгроми и погребе държавния строй. Планът се провеждаше точно по нарежданията на главното конспиративно командване. Най-напред трябваше да се убие царят на българите Борис III. Устрои му се засадата при Арабаконак. Убит царят, погребалното му опяване трябваше да се извърши в храм-паметника „Александър Невски“ и там чрез хвърлянето църквата на въздуха да се довърши останалото: да се погребе цялото правителство, цялата държавна власт, да се погребе България.
Защото на погребалната служба в църквата по задължение щяха да присъстват министрите, бюрото на Народното събрание, народните представители, висшите военни и офицерският корпус от Софийския гарнизон, дипломатическото тяло, висшите магистрати и чиновници, целият Генерален щаб на армията, висшите духовници – целият Свети синод на Българската православна църква – отбрано гражданство, елитът на интелектуална България – всичкото това трябваше да бъде заровено под развалините на величествения Божи храм. Ала Господ, българският Господ, бдеше над България!
Ако атентатът над цар Борис не успееше, проектираше се друг. Печалният жребий се беше паднал на бившия началник-щаб на армията – генерал Константин Георгиев. Голям офицер, пред когото се откриваше голяма политическа кариера. При неговото погребение трябваше да се довърши онова, което не успя на Арабаконак [атентат срещу цар Борис III само няколко дни по-рано – бел.ред].
Цар Борис бе спасен, той живееше втори живот. Спасението си дължеше на ентомолога Денчо Илчев и на своя секретар запасния капитан Стаматов. Илчев се пожертва за царя и падна убит в престрелката с нападателите. Стаматов продължи отбраната и даде възможност на царя да се измъкне от клопката, в която беше попаднал. […]
Цар Борис беше ловец и най-любимият му лов бе на глухари. През април е сезонът на тоя лов. Всяка година по това време той бродеше по дебрите на Рила, Родопите, Пирин и Стара планина. И в случая той бе на лов в Етрополския Балкан. „Ваше Величество – обърнах се към него с тон на укор, – колко сте непредпазлив!“ Цар Борис имаше навика и това бе обикновена практика у него – да пътува и ходи сам, с малка свита, без охрана и без да уведоми не само полицейските власти, но дори и най-близките си.
Продължих по-нататък: „Вие не можете да напускате столицата и да пътувате, без да уведомите за това министъра на полицията и министър-председателя. Представяте ли си какво би станало, ако вие бяхте убит? Ако нямате милост към себе си, имайте милост за България. Защо не се ожените? Защо не се приберат и княгините и княз Кирил в София? (По това време те бяха в чужбина.) Нека дойде и княгиня Надежда с децата си – България трябва да има династия – всичко става.“
Той ме слушаше като виновен, мълчаливо, но с явно вълнение. Той знаеше, че аз съм монархист не от любов към монархизма, но разбирам интересите на народа и държавата. „Господин председателю – отвърна той, – няма вече да се повторят такива работи. Ще се оженя вече, виждам какво можеше да стане.” […]
Помислихме, че едно голямо злощастие, едно държавно премеждие отмина. Злочинците не сполучиха. На същия ден обаче, привечер, бе смъртоносно прострелян пред дома си генерал Коста Георгиев. Това бе вторият етап, вторият замислен атентат. Погребението му бе определено да стане на 16 април в 2 часа следобед. Денят бе Велики четвъртък. Злодеите разчитаха, че тук ще ни довършат.
В катедралната църква „Св. Неделя“ ковчегът с тленните останки на покойния бе сложен на определеното за опяване място. Отляво беше семейството на покойния. Отдясно на владишкия трон служеше Софийският митрополит Стефан, насреща бяхме наредени в две редици министрите, а зад нас, отляво и дясно, храмът бе препълнен с народ – мъже, жени, имаше и деца; официални и длъжностни лица и целият генералитет – запасни и действащи офицери. До владиката встрани бяха заели места Андрей Ляпчев и Тодор Кожухаров. Те бяха определени да кажат по няколко прощални слова – единият като председател на парламентарното болшинство, а другият от името на групата запасни офицери народни представители.
Клисарят Задгорски отмести ковчега с покойника по-близо до олтара и ние, министрите, автоматично се придвижихме няколко крачки по-напред, така че застанахме точно под купола, гдето беше заложена адската машина с около 30-40 килограма взрив. Това отместване може би ни спаси. Неукият клисар мислеше, че попаднали точно под взрива, нашето унищожение е сигурно.
Задгорски, клисарят, по църковния обичай ни раздаде свещите. Раздаваше ни ги под ред, започна от мен и като че ни броеше. И сега, след повече от 30 години, виждам пред себе си тоя отвратителен изверг. Висок, тънък, облечен в дълга черна клисарска дреха, с пригладена черна коса, подстригани мустаци, но голобрад, със сключени черни вежди, с бледомургаво лице, с поглед на хищник.
Името на тоя роден престъпник, който се беше продал евтино на конспираторите, трябва да се впише в листата на най-големите злодеи. Той е улеснил поставянето на взрива, той е запалил фитила и турил в действие адската машина. Техникът Абаджиев е ръководел цялата работа, а малолетният престъпник Васко е служел за прикритие по пренасянето на взривните материали. Фридман е бил главният разпоредител, душата на бандата атентатори, той е командвал цялата работа. В процеса по съденето на заловените престъпници се изнесоха големи подробности. Разкриха се всички съучастници: цялата организация, парите, които са изразходвани и откъде са се получавали, и т.н.
Започна погребалната процесия, служеше се от владиката. Ние, политиците, и особено партийните шефове, имаме с нашите политически последователи не само партийни, но и лични, приятелски, та дори и роднински връзки. Взимаме участие в живота им, ставаме близки, интимни. Мнозина от нас са кумове, кръстници, сватове и пр.
Всеки от нас има по дузина кръщавки и венчавки. Ние сме съучастници в живота на нашите партийни приятели. Споделяхме техните радости и скърби. Неизбежно присъствующи на радостни и скръбни църковни обреди. Поради това знаех почти цялата служба по тия обреди и особено службата по погребение, тъй като лично съм присъствал ако не на стотици, то на десетки погребения. Владиката Стефан четеше Евангелието. Експлозията стана в момента, когато се четяха думите на евангелиста Йоан:
„Недейте се чуди на това, защото иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа на Сина Божий и ще излязат: които са вършели добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло…“ Дебела тъма легна и покри с непроницаем мрак Божия храм и нас, които бяхме в него. Потънахме като че ли в ада.
Има впечатления, които остават дълбоко отпечатани в човешката памет, незабравими, те често възкръсват в нашето въображение, помниш ги, докато си жив, натрапват ти се и наново преживяваш ужаса на премеждието, от което само по една случайност или по благоволение на Бога си се отървал. От тоя ден на всяко погребение при тия евангелски слова страшната картина е пред мен: виждам повалените жертви и чувам воплите и стенанията на умиращите и живи затрупани под развалините на „Св. Неделя“.
Секунди или минути, не зная след колко време, се развиделя и през облак от прах прозираше сивосинкаво небето; светлината се промъкваше през големите пробиви на църковния покрив. В храма бе все още мрачно; виждаха се само силуетите на бягащите в безредие и напиращите през олтара да се измъкнат навън.
Не чух никакъв гърмеж. Не зная как съм се озовал до владишкия трон. Цилиндърът ми, с който бранех главата си от ударите на падащите развалини, беше надупчен като решето; горната ми дреха беше нарязана като с нож на няколко места. Лицето ми мокро от кръвта, която ме обливаше от нанесените ми по главата рани; дясната ми ръка силно контузена и набита с хоросан. Зад мен се обади Христо Калфов: „Пострадал ли си много?, и без да дочака отговор, додаде: „Колко глупаво сме се наврели в тоя капан.“ Калфов се изгуби. Ето го насреща запасния полковник Коста Николов: „Брате Александре, жив ли си?“ Хвана ме под ръка и ме поведе. Насреща ми други двама с револвери в изпружена напред ръка. „Кои сте вие и какво искате?“ – извиках изплашено. „Идем за вас, господин председателю, ние сме полиция, ваша охрана“ – отговориха те, хванаха ме под мишница и през олтара ме поведоха навън.
Пред мен и сега е друга една картина. Една жена, облечена в черно, разчорлена, обляна в кръв, се хвърли върху мен, ридаеща и молеща за помощ, подеха я други и я изнесоха. Газим през човешки трупове и минаваме покрай живи заринати хора.
Из мемоарите на министър-председателя проф. Александър Цанков, “Моето време”, изд. “Прозорец”