Гарт Грийнуел преподава и живее в България. За Грийнуел българският е най-красивият език, а България е мястото, в което талантът му на писател излиза наяве. Пред New Yorker той разказва за живота на един американец в Източна Европа, за това какво се случва, когато се опиташ да мислиш на български, и защо един чужденец избира да пише книги за България.
Историята за тази седмица – “Една вечер навън”, се случва в рамките на една нощ в столицата на България – София. Разказвачът е американец, който току-що е решил да напусне работата си като преподавател в града и прекарва вечерта с двама бивши ученици, които нарича З. и Н. Когато започнахте историята, знаехте ли, че ще бъде ограничена в една вечер?
Да, знаех. Моят интерес е към живачната природа на човешките отношения, тъй като толкова много емоция преминава между хората по един мимолетен, паралелен, двойствен, противоречив начин. Един-единствен момент може да бъде оцветен от привличане, съревнование, несигурност, симпатия – всички те преминаващи толкова бързо, че едвам ги забелязваш. Харесва ми писането с просторен обхват, който забавя времето и позволява разбора на тези емоции, изследването на преминаващите импулси. Рамката на една-единствена вечер бе възможност да се приложи този вид писане. Казвайки това – исках тази рамка да бъде достатъчно гъвкава, че да позволи прекъсване на линейната хронология, ретроспекция и предизвестия, които да положат това взаимодействие в контекст.
З. настоява, че разказвачът трябва да преживее една “истинска българска нощ навън” – София, казва разказвачът, “е известна с тези клубове, където богатите танцуват и пият; те са наречени чалготеки, на попфолк музиката, която звучи в тях”. Голямо предизвикателство ли беше да се предаде атмосферата на такова място и да се потопи читателят, както и разказвачът, в клуба и в България?
За мен мястото е в сърцето на писането – малко или много всичко, което съм написал, е било провокирано в отговор на специфично място. Първия път, когато отидох на клуб в София, знаех, че трябва да пиша за това. В тази история исках да поставя разказвача в среда, колкото се може по-различна от класната стая; място, където границите, които си е поставил, могат да бъдат пресечени по-лесно.
Мисля, че литературата е най-добрата технология, с която разполагаме за предаване на преживяванията на съзнанието, за обхващане на мисълта. За да се случи това, съзнанието трябва да бъде вградено на определено място, в определено време, в определено тяло; за мен един от признаците на успешната творба е доколко успявам да се потопя във физическата обстановка. Не мисля, че има нещо специфично трудно в поставянето на историята в чалготека: трудно е да се пресъздаде която и да било среда по начин, който да дава усещане за реалността.
Публикувате първия си роман, “What Belongs to You” [“Това, което ти принадлежи” – бел. прев.] миналата година. Той също се развива в България и протагонистът е учител там. Каква връзка има между романа и разказа? Определяте ли разказа като продължение на романа, или е нещо напълно различно?
Сборникът с истории, над който работя сега, в по-голямата си част допълва романа: всички истории се развиват в България, всички те включват същия разказвач. За мен беше ясно още в началото, че “What Belongs to You” е много тясна рамка и имаше много неща, които нямаше да се впишат вътре. Започнах да работя над разказите и романа почти по едно и също време: довършвах част от романа и после, докато мислех по следващата част от него, работих по разкази. Преливах от материал, който исках да опиша и той се разпредели относително интуитивно в категории “роман” и “не-роман”. Мисля, че разказите са по-флуидни и разнообразни. Те ми позволяват да направя повече.
Живели сте в София няколко години, преди да се преместите обратно в САЩ. Къде писахте, докато бяхте там? Писането за България промени ли начина, по който мислите за страната? И промениха ли годините ви в България начина, по който мислите за Щатите?
Преди да се преместя в България никога не съм писал художествена литература: литературната ми школовка до този момент беше в областта на поезията. Нещо в самото място ме превърна в романист. Преди никога не съм бил в Източна Европа и никога не съм живял извън страната си. Бях завладян от мястото – първо от изумлението и възхищението си; после от любовта, която започнах да изпитвам към него. Работех като учител в гимназия и всичките ми ученици бяха българи. Мисля, че работата с млади хора те поставя в особена връзка с мястото: чувстваш се, или поне аз се чувствах, привързан към това място по странен начин, посветен или въвлечен в съдбата му. Това създава различна връзка с чуждото място от тази на туриста например. И изживяванията ми в България бяха повлияни от факта, че живях там като хомосексуалист – за някои от учениците си бях единственият открито хомосексуален човек, когото някога са виждали. Да пиша за България беше начин да мисля за мястото във възможно най-голяма дълбочина, с всички средства. Това е странен парадокс: писането те отнема от света, буквално – то изисква да прекараш много време свит сам в стаичка; писането е също така и начин, по който се свързвам най-дълбоко със света.
Мисля, че всички романи за американци навън са в крайна сметка романи за Америка. Това със сигурност е вярно за романите на Хенри Джеймс или Джеймс Болдуин и неговия “Стаята на Джовани” (също така и брилянтното есе на Болдуин “Равни в Париж”). Но докато не поживях в България, не разбирах какво означава да бъдеш американец. Винаги съм бил ужасен от патриотизма на “Америка на първо място”; преди да се преместя, никога не съм осъзнавал до каква степен усещането за себе си се примесва със самочувствието за важността на мястото, откъдето идвам, по стечение на обстоятелствата място, чиято история – чиито драми, скърби и триумфи – очаквано привличат световното внимание.
Хенри Джеймс и Джеймс Болдуин са по-красноречиви от всеки друг автор в анализирането на това как Америка като идентичност зависи от абонирането за един определен комплект от митове (за невинност, за възможности, за равенство) и как животът извън страната дестабилизира тези митове.
Разказвачът в историята винаги се държи настрана от учениците си и е много внимателен да не допусне размиване на границите. Въпреки това сега, когато вече не е учител, З. и Н. вече не са ученици в гимнацията и всички пият – много. От какво значение е алкохолът в премахването на разделенията между тях? Има много силно усещане за прецизност в писането Ви – как свързахте това с непохватността на опиянението?
Разказвачът в историята е до някаква степен силно педантичен тип (това може да се превърне в механизъм за оцеляване за хомосексуалистите в места, където преобладава хомофобията – и може би особено за онези, които преподават в страни с изразени хомофобски настроения). Има един пасаж в “What Belongs to You”, в който той разсъждава над живота си като един вид принизен живот, живот на тясна рутина и над степента, в която той не е сигурен колко от това принизяване е причинено над него и доколко той самият е отговорен за него.
Мисля, че в тази история той отчаяно се опитва да избяга от това принизяване и алкохолът е един начин да се изтънят стените, които е издигнал около себе си. Беше предизвикателство да изобразя това пиянство по начин, който позволява на разказа да запази фокуса си над психологическата прецизност. Едно от нещата, които се опитах да постигна, беше да стесня обхвата на погледа на разказвача: с развиването на историята детайлите остават ясни, но той обстановката започва да се замъглява, особено другите хора в нея; той обръща все повече и повече внимание на З. Това е вследствие от желанието, но също така и от опиянението. То позволява на загубата на задръжки, като същевременно осигурява защита срещу срама.
Желанието на разказвача е придружено от чувство на срам. То е далечно, притъпено чувство в този момент, въпреки че се страхуваме, че ще се изостри в идните дни. Въпреки това в много аспекти историята спасява разказвача от този срам – колко от това е премислено, както и дали разказвачът ще действа или ще се отдръпне, ще прекара останалата част от вечерта с момчетата или ще се прибере сам? И винаги ли сте знаели, че историята ще завърши с кучето Мама?
Не съм сигурен дали историята спасява разказвача от срама: мисля, че той е прав да очаква един вид агония, произлизаща от тази вечер. Но е вярно, че разказът забавя този срам и също така е вярно, че историята не е в ролята си на съдник относно разказвача, дори ако той се държи зле. Или поне се надявам това да е истина: не съм особено заинтересуван от художествени произведения, които съдят героите си. Мисля, че художествената литература в най-добрата си форма е инструмент за размисъл над ситуации, чиято морална сложност и двойственост е толкова интензивна, че в крайна сметка е неразрешима.
Разказвачът иска – поне част от него иска, да прекрачи границите, които сам е издигнал в живота си, и това предоставя едновременно морална възможност и морален упадък. Мисля, че съществува нещо достойно за възхищение от морална гледна точка или от полза за приятелството между тези герои, или в тяхното желание за приятелство; тяхното намерение е тази вечер да ознаменува тяхната любов един за друг.
В сърцето на смисленото учение е връзката с безкористната любов. В тази история исках да проследя какво се случва, когато тази любов се трансформира или се примесва с ерос, сексуалното желание – любов, която иска нещо за себе си и в която често има нещо хищническо. Мисля, че този конфликт е най-интересен, в един вид гранична зона, зона на двусмисленост и противоречие и съмнение. Ако разказвачът се поддаде изцяло на хищническия инстинкт, ако изгуби всички ограничения, които тази учителска любов налага, мисля, че бих се интересувал по-малко от тази история.
Не бях сигурен накъде отива разказът, докато го пишех, и не знаех, че кучето Мама ще се появи, докато тя не се появи. Спомням си, че бях блокирал в момента, в който разказвачът пада по стълбите пред апартамента си, и си мислех, че историята ще свърши там. Мисля, че знаех, че това е разочароващ край, че траекторията на историята ще бъде предвидима за читателя. Често си мисля за структурата на наратива от гледна точка на музиката и почувствах, че хармоничната прогресия в историята страда от липса на един акорд. И тогава Мама се появи и бях изненадан от нея и си помислих, че историята също ще се почувства така.
Разказът съдържа много български думи и изрази. Колко добре говорите български и тук ли се научихте на езика? Мислите ли по различен начин на български? Имаше ли някакво влияние това над начина, по който пишете на английски?
Не говоря български толкова добре, колкото би ми се искало, но положих много труд над това да го науча и говоря относително добре. Преподавах на английски, когато живеех в София, но извън това повече или по-малко живеех на български: имах приятели и връзки на български, гледах българска телевизия, четях български книги. Има много от езика в книгата и в много от разказите. Част от това се дължи на вярването ми, че българският е най-красивият език на света и исках музиката му в изреченията си. Друг аспект е моето изумление от чувството да мислиш на друг език, може би особено на език, който не говориш перфектно. Именно това непълно владеене ми позволява да мисля над трудностите на изразяването и комуникацията, които са ендемични за всички наши опити да създадем смисъл.
