Депутатът от ГЕРБ Тома Биков заяви в комисията по култура и медии, че държавата трябва да финансира само положително кино, за да се свързва България само с положителни образи.
Г-н Биков се мотивира от Турция на Ердоган, чиито турски сериали полирали имиджа на страната до съвършенство. Светът явно не е разбрал, а що се отнася до имиджа — той вероятно е лъснат пред една определена възрастова група, т.е. аудиторията на тези сериали у нас, плюс г-н Биков. Все пак сравнително скоро излезе анализът на Economist относно опитите на Ердоган да подчини турските артисти на авторитарната си власт.
Странен пример от страна на европейски десен депутат, представител на държава, която прави качествено изкуство не благодарение на, а въпреки обстоятелствата.
Нещо повече, призивите на г-н Биков се случват във време, когато продукции като “Слава”, “Безбог”, “Посоки” и други връщат България на световната филмова сцена.
Агитациите на г-н Биков за партийно кино идват година след като Le Monde разказа как режисьорите на същите тези филми си заемат техника, защото нямат възможността да си позволят друг процес на работа. “Възраждането на киното в най-бедната страна на Европейския съюз”, писаха тогава французите.
Те идват броени седмици след прожектирането на “Сляпата Вайша” в Лувъра в Париж. Броени дни преди тръгването на “Ага” из френските салони.
Може би г-н Биков и колеги са в различно измерение от останалия свят. Това би обяснило желанието на първите да бъдат “положителни”, а на вторите – просто да наричаме нещата с истинските им имена.
А, преди да забравим, г-н Биков вероятно е пропуснал да спомене, че държавно “поръчани” и заплатени музикални, филмови, литературни или каквито и да е продукции и произведения, които визират определена цел, независимо “положителна” или, не дай си Боже – отрицателна; и влизат в рамка, изградена и наложена от държавата, се наричат… пропаганда.
Държавна пропаганда, политическа пропаганда, партийна пропаганда. Те не са изкуство, не са литература, не са музика и не са кино.
Та, наистина странен момент. Вероятно г-н Биков просто все още не е гледал гореспоменатите филми. Или може би просто му навяват тъмни мисли. Може би г-н Биков вижда в българското съвременно изкуство, в частност киното, огледало на самия себе си? Това също е успех на твореца, г-н Биков. И то какъв! Не се страхувайте…
Е, щом поне си изяснихме понятията и контекста, може да предположим как г-н Биков си представя тази пропаганда. А можем да си представим, защото Георги Марков е описал тези процеси от едно друго време, време уж заминало отдавна.
Но някак това време продължава да обръща нас, а не ние него. Обръща ни на вълни, приижда все повече и повече. Задушава, дави. И когато г-н Биков и неговите колеги посягат към изкуството, става някак неуместно да не наречем нещата с истинските им имена. Но стига негативизми, нали? Да я караме по- весело:
“Социалистическият очерк изобразяваше всъщност погледа на партията към действителността.
Най-често, както ще видим, той нямаше нищо общо със самата действителност, в чистата си форма представляваше твърде очебиен фалшификат на действителността, в която едва ли някой живеещ на българска територия вярваше.
Но тия очерци бяха необходими на режима, за да лъже себе си и света, и бяха необходими нам, на младите автори, за да можем да преживяваме.”
Звучи познато, нали?
Ясно е, че държавата ще намери своите автори, своите положителни творци. Техните (положителни) реакции и съждения също могат да бъдат предвидени през мьобиуса на историята:
“Мнозинството от нас приемаха това писачество горе-долу както Балзак се е отнасял към писането на слугински романи в началото на своята кариера — с голяма надежда, че времето ще оправдае това дребно литературно джебчийство. Нещо повече, често пъти бяхме изнудвани от разни редакции, че ще поместят „спорна“ творба, ако направим някой и друг очерк. Ала въпреки заплащането, въпреки убедителните ни оправдания всички ние ненавиждахме тая работа и очеркът се смяташе от всекиго за най-калната работа, за последното средство за припечелване на някой лев.”
Г-н Биков желае да се превърне в Томас Мор. Все едно че вече не сме били пречиствани и горени на клада, не сме представяли България “положително” в “Тютюн”, пречупвайки Димов на две; не сме сваляли театрални пиеси, не сме убивали карикатуристи, не сме цензурирали дори класиците ни, не сме писали очерци, не сме възхвалявали партията, не сме пели химни. Все едно че последните 70 години история не ги е имало въобще.
Г-н Биков, България не е вашата Утопия. Тя е нашата Одисея. Докато можем, ще наричаме нещата с истинските им имена, макар за без пари.
Защото скъпото и “положителното” вече сме го чели, гледали и слушали. Даваме му една червена звезда. Става, но сякаш е направено пет за четири, ако ме разбирате.
А тогава, както и сега, българите продължават да избират българското изкуство пред партийното. Ако им се наложи, ще го създават и ще му се наслаждават тайно. Кораво племе сме, г-н Биков. Изкуствоведи, критици и всезнайковци като вас историята ни познава.
И все пак, учтиво, спазвайте дистанция, г-н Биков. Не пречете на българските артисти да си вършат работата. Че като нищо ще си останем само с имиджа, който ни давате Вие и колеги.
А той хич не е за гледане.
Колаж: Valdes Radev
