Едно общество без здрави морални устои е обречено на гибел. Писмото, изпратено от втората по големина политическа партия до министър-председателя, в което организираният под съветска инструкия акт на геноцид, т.нар. „народен съд“, е определен като „необходимо и неизбежно правосъдие“, показва, че в нашето общество универсални устои няма. Няма и как да има, след като голяма и силна партия не смята човешкия живот за ценност и легитимира един незаконен инструмент за терор.
Според Българската социалистическа партия незаконното избиване на хиляди, унищожаването не само на голяма част от българския политически елит, но и множество творци, лекари, инженери, предприемачи, земеделци, хора без никаква връзка с военните дела, е напълно приемливо с оглед на загубената от България война.
Бившата комунистическа партия впрочем никога не се покая пред паметта на жертвите на назначените от нея палачи, нито поиска прошка от десетките хиляди деца и внуци на „осъдените“ от така наречния съд, които бяха лишени от шанс да учат и да се реализират. Напротив, периодично от „Позитано“ 20 пускат все по-скандални изявления, сякаш да пробват доколко общественото мнение ще се съгласи, че терорът е приемлива форма управление.
Реторичните инструменти са добре познати от кремълската пропаганда. Очертава се една картина, при която, който е против комунистическия режим и неговите многобройни престъпления, е фашист. Затова и защитата на т.нар. „народен съд“ е залепена към писмото против Луковмарш. Представя ни се фалшивият избор – или си с неонацистите, или си с нас. Само че този избор оставя едни около 80% от населението политически бездомни.
На какво разчита БСП с измисленото противопоставяне и удобно пропускане на многобройните прилики между комунистическия и нацисткия режим – започвайки с терора на т.нар. „народен съд“, минавайки през дългогодишната репресия не само на политическите противници, но и на целите им семейства, създаването на задължителни детски и младежки организации, както и фактическият опит за етническо прочистване по време на вторият голям и успешен опит за терор на комунистическата власт – т.нар. „възродителен процес“. Наблюдавайки активната политика на партията против правата на малцинствата, можем да заключим, че фашистките й устои си стоят непокътнати.
Лекотата, с която БСП защитава терора от първите месеци на съветската окупация, не само показва, че е глупаво да търсим покаяние в идеологическите наследници на тогавашните главорези, а е добре и да осмислим недобре прикритата заплаха.
