Най-важни са първите седем години, а още по-важни са първите няколко години извън България.
Понеже много се заговори напоследък за „етикеция“ и протокол, да ви кажа някои неща, които научих много трудно от личен опит, след като напуснах дивата територия преди три години (някои от учителките ми от гимназията още са ми в приятели, те могат да ви кажат какъв ужасяващо първобитен дивак бях едно време, не че сега, нали…), а вие сами си преценете дали ви се яде сирене в пергамент или супа от ескарго със силантро и лемън туист:
1. Трудът на колега никога не се коментира публично, в отсъствието на колегата или на показно. Ако критика има – тя се представя конструктивно, етично и face to face, без употреба на епитети, сарказъм и евтина завист.
2. Не се гледа в чужда чиния, не се коментира с какво или в какво количество се храни другият, не се пита колко пари изкарва. Писането на коментари в Yelp обикновено означава, че сте пълен г.з, а не критик.
3. Независимо колко знания има човек в дадена сфера, чуждото мнение винаги се уважава и зачита, като може да се повдигне кратка дискусия с желанието на човека отсреща, но тя никога не прераства в нападки или спорове на лична основа или убеждения.
4. Когато на твой колега се окаже чест да свърши дадена работа – изпращаш му поздравления. Нито повече, нито по-малко. Това е. Дори много да ти се иска тази работа да ти я дадат на теб.
5. По същия начин не се коментират и другите хора в тяхно отсъствие. Ако те са публични личности – коментарите се приемат, ако вие самият сте да речем специалист в модната (или друга, в зависимост от разговора) сфера или се обличате подобаващо за социалния си статус и същият социум е признал това. За повечето българи, които носят изтъркани маратонки, шапки с емблеми с козирка и протъркани дънки, както и жени в сакенца и панталони в десен на цветя, лимони или монохромен цвят, подобни коментари са, меко казано, смешни, защото бързо могат да се обърнат срещу тях. Свободата на изразяването повелява всеки да се облича както си пожелае, така че аз не съдя, нито ми пука. Но ако не сте Ана Уинтор или съветник по етикет, може би ще ви изненада, но на никого не му пука какво мислите за обувките и копчетата на Деси Радева или колената на Макроница.
6. В една държава, в която думите „Благодаря“, „Моля“, „Заповядайте“, „Извинете“ и „Вие“ свършват по-бързо от бананите през комунизма, отношението ни един към друг и към подобни събития е шанс да покажем, че сме пораснали. А ако отношението на хора уж от големия бранш един към друг е такова; ако „интелигенцията“ не може да спре да говори за Десислава Радева; ако народът масово вярва, че Еманюел Макрон или който и да било друг ще ги избавя от мафията и ще работи в техен интерес ИЛИ още повече, че семейство Макрон ще отсъди от раз и ще разбере какви са всички българи благодарение на печения пипер и Бойко Борисов – имаме сериозен проблем. И той не е в обувките или голите крака на президентшата.
Професионални критици има достатъчно и те не са стигнали до това да им плащат за простотии, защото не го правят добре. Оставете ги да си изкарват хляба.
