Преди година шансовете на Макрон да стане президент на Франция за мнозина изглеждаха несериозни.* Във Франция има две традиционни партии – десни републиканци и леви социалисти – и всички седем президенти на Петата република досега бяха излъчвани от тях.
Макрон нямаше шанс да бъде тяхна кандидатура. Като бивш министър на икономиката в правителството на Франсоа Оланд той можеше да се пробва на първичните социалистически избори, но това щеше да е загубена кауза – точно левите избиратели бяха тези, отхвърлили икомомическите му реформи и протестирали по улиците на Франция.
Днес нито една от двете партии няма свой представител на втория тур. Но простите обяснения като “народът се изправи срещу елита”, “свидетели сме на надигането на крайното дясно срещу статуквото” и “популизмът се възцари” са грешни.
За крайнодясната Марин льо Пен са гласували 7,6 млн. души (при 97% преброени гласове). На миналия първи тур през 2012 г. са я подкрепили 6,4 млн. души и тя е взела 17.9% от вота, класирайки се трета.
След пет години на бежанци, терористични атентати, Brexit, Доналд Тръмп (и съпровождащото я непрестанно медийно отразяване заради тези събития), рекордно ниско одобрение към президента (достигнало 4%) и ненамаляваща безработица тя е успяла да спечели 1,2 млн. избиратели повече и да покачи резултата си с три пункта (от 17,9% на 21,4%).
На втория тур на 7 май, разбира се, за нея ще гласуват повече избиратели, но първото социологическо проучване след вота на първи тур показва, че Макрон ще я победи с 62 на 38%, по данни на агенция Ipsos.
Крайното дясно не е във възход, тъй като “народът иска да се върне към онова време”. Причината за разпада на традиционните партии е в самите тях. Социалистите се оказаха неспособни да бъдат носители на промяната – те сами блокираха реформите и кандидатите, измежду тях които са носители на промяната. Наместо това заложиха на радикален ляв кандидат – Беноа Амон, който твърде малко се различаваше от комуниста Жак-Люк Меланшон и така единствено захраниха вота за него. Десните по същия начин заложиха на твърд консерватор в лицето на Фийон, приятел на Путин, умерено евроскептичен в реториката си, на когото допълнително му попречиха и финансови скандали.
Така на бойното поле остана само един кандидат, който не обвинява за всички несгоди бежанците или глобализацията и същевременно не иска да строи комунистически утопии. Един-единствен кандидат, който е яростен защитник на Европа и иска да засили Европейския съюз – и всички умерени леви и десни логично гласуваха за него.
Тайната на победата на Макрон бяха принципите и посланията на толерантност, прогрес и позитивната промяна и реформаторските, но не радикални политики. Тайната, с която Джъстин Трюдо спечели през 2015 г. изборите в Канада, а в края на миналия век Тони Блеър поведе тази вълна във Великобритания.
Мачът все още не е свирен. Навярно сега Макрон ще бъде атакуван за това, че е бил “банкер” и представител на елитите – но истината е, че тези атаки никога не действат, когато са насочени срещу кандидат с положително послание и ясни ценностни ориентири. Те действат тогава, когато си готов да правиш компромиси, да залиташ по крайното ляво и дясно и с това легитимираш посланията на противника. Избирателите не съдят по „банкерството“ и „елитарността“, а по безпринципността.
За Европа победата на Макрон е шанс за засилване на европейската интеграция, общи позиции на Париж и Берлин и дългоочакваното реформиране на Европейския съюз.
Съдбата обича смелите. Еманюел Макрон на 39 години, пое по немислим път към Елисейския дворец и изглежда като победителя, който Франция и Европа дълго очакваха.
