От Росен Карамфилов, писател и поет
Емиграцията на Зуека не ме изненадва. Дори му правя евала за решението. Особено в тия пандемични, мътни, неясни времена. Неговият избор е изборът, който мнозина други кадърни артисти не направиха, по една или друга причина. Ако си нормален, мислещ човек с талант, е невероятно да останеш в тая кочина.
Съжалявам, че ще го кажа, но в културен, както и в почти всякакъв друг аспект, държавата ни е една кочина. И затова тези, които стават за нещо и имат още някакви останали амбиции и мечти за един по-добър живот знаят, че този живот не е тук. Той е отвъд летище София.
Туй то – Терминал 2 и газ към бъдещето! Тук бъдещето на човека на изкуството е отказано. Абортирано. Тук той разполага единствено с настояще. Настояще, изпълнено с въпросителни. Настояще, посветено на битуването, на оцеляването.
Без ценителите на изкуството – артистът е мъртъв. Няма политика, която да му даде спокойствието да твори. Да създава. Да не е притиснат от сметки или друго. Да не мисли за пари, докато твори. Така не се твори. Твори се в покой. Като няма покой – има емиграция. И несъгласие за завръщане. А и къде да се върнеш? На територията на Слави Трифонов? Не мерси.
Както бе казано в една стара реклама – не става само с ядене, трябва и акъл! Който има акъл вече е заминал. И си е взел ръцете с него. За Зуека говоря. Да не е луд да се върне?! И аз, ако бях на негово място – не бих го сторил. Въпрос на една капка себеуважение. Една капка. Капката, която прелива чашата.
*Препубликувано от Фейсбук
