SHARE

На 1 юли 2018 г. се навършват 72 г. от рождението на ЕДУАРД ГЕНОВ (1 юли 1946 – 16 дек. 2009 г.). По този повод Инициативният комитет за отбелязване 50-годишнината от протеста на тримата студенти срещу българското участие в потъпкването на Пражката пролет Ви кани на възпоменателно шествие от Софийския университет през „маршрута на позивите“ до дома, където е живял по това време ЕДУАРД ГЕНОВ на ул. „Кирил и Методий“ №2.

Начало – 1 юли, неделя, в 16.30 часа в двора на Софийския университет, Ректората.

Пражката пролет е бунтът на Чехословакия срещу комунистическия режим, потушен от останалите социалистически страни – за съжаление потушаването на бунта е водено именно от Народна република България (разбира се, удобно извинение за СССР), след което проличава истинското лице на т.нар. Варшавски договор – не военен съюз срещу Запада, а обединение на диктаторски режими, които да се пазят един друг от собствения си народ.

И Народна република България оказва „братска помощ” на комунистическия режим в Чехословакия.

Години наред тази „братска помощ“ ще бъде помнена. Авторът на „Терминал 3“ Константин Павлов – Комитата, прекарал четири години от детството си в Прага, споделя за спомените, които са останали на чехи от тези събития към българите:

„Прекарах четири години от детството си в Прага, тогава столицата на Чехословакия. Това беше между 1978 и 1982 г., десет години след съветската агресия, която размаза Пражката пролет.

Живеехме в апартамент в обикновен чешки панелен квартал, отдалечен на около час от центъра на града.

Въпреки че кварталът не беше построен направо в калта, както българските му побратими, и имаше цялата необходима инфраструктура като магазини, училища, детски градини, транспорт, паркинги и т.н., животът ни там, особено в началото, имаше някои много неприятни страни.

Бяхме подложени на съседски тормоз заради участието на България в окупацията на Чехословакия. Тъй като бях на 9-10 години, не можех да разбера защо ни тормозят за нещо, което се е случило толкова отдавна, преди да се родя.

Намирахме например употребявани дамски превръзки в пощенската кутия. Аз ядях бой от лапетата в квартала, а едно от тях ми наплю с шоколад любимото бежово яке. Общувахме неформално само с един съсед, унгарец, и с домоуправителя по работа.

Щом си признаеш, че си българин, а не дай си боже, да си пробваш руския, често отношението ставаше откровено враждебно или неприязнено, дори към мен, който бях неориентиран дребосък по онова време. Затова се стараех да говоря максимално добре чешки и да се преструвам на местен.

Освен това много хора там смятат българите за някакъв втори вид руснаци заради азбуката, но и не само, така че опитите да си упражняваш руския или да си допълваш знанията на чешки с руски кръпки довеждаха до още по-големи недоразумения.“

Трима души обаче, ако не реципрочно, то поне символично измиват този срам.

Едуард Генов е един от тримата студенти, протестирали срещу смазването на Пражката пролет. През септември 1968 г. Едуард – тогава студент по археология – заедно с колегите си Александър Димитров и Валентин Радев разпространяват над 200 позива с надпис: „Вън войските на марионетката Живков от ЧССР!” и в подкрепа на осемте руснаци, протестирали на Червения площад.

На 25 август 1968 г. осем изключително смели руснаци протестират на Червения площад в Москва срещу нахлуването в Чехословакия: Богораз, Литвинов, Бабицки, Делоне, Дремлюга, Файнберг, Горбаневская, Баева.

Но не по-малко смели са и тримата студенти, чийто акт им стои като клеймо до разпада на комунистическия режим.

 През януари 1969 г. Едуард получава 5-годишна присъда като „инициатор и ръководител на нелегална контрареволюционна група”. През есента на същата година е осъден на още 8 години затвор, обвинен, че е участвал в подготовката на затворническия бунт в Старозагорския затвор. Освободен е от затвора през 1978 г.

През 1986 г. Едуард Генов продължава – отново възобновява активната си дейност и се присъединява към апела на Григор Симов, Илия Минев и Цеко Цеков до Виенската конференция на Общоевропейското съвещание за сигурност и сътрудничество в Европа и към писмото, с което българските дисиденти се присъединяват към апела на дисидентите от Унгария, ГДР, Чехословакия и Полша.

На 16 януари 1988 г. в гр. Септември заедно с Илия Минев, Григор Симов, Димитър Томов, Благой Топузлиев и др. основават Независимото дружество за защита правата на човека. Заедно с останалите членове на Независимото дружество е подложен на непрестанни арести и репресии от комунистическите власти.

На 6 юни 1988 г. Едуард Генов е арестуван от Държавна сигурност и е принудително заселен за две години в с. Михалково, Девинско. В селото Едуард Генов работи в цех за производство на каменно брашно и организира работниците за протест за по-добри условия на труд. Успява да привлече някои от местните жители за членове на Независимото дружество. Въпреки че Едуард Генов е под непрекъснатото наблюдение на Държавна сигурност, членове на Независимото дружество, в това число Илия Минев, неколкократно посещават селото и се опитват да направят събрания на дружеството, но са арестувани, малтретирани и връщани под конвой по местоживеене, а документите на дружеството – конфискувани.

През октомври 1988 г. режимът експулсира Едуард Генов и семейството му от България – страхувайки се, че той ще вдигне истинско въстание.

Най-напред, подпомагани от демократични организации, те остават за малко в Австрия, а след това се настаняват за постоянно в Сан Франциско, САЩ.

Едуард Генов така и не се завръща в България до края на дните си. Един от малкото истински дисиденти.

Неговият акт и този на неговите колеги е едно от малкото действия, които измиват срама от действията на България в този период на историята.

За тях и спомена какво носи „верността“ към „Големия брат“ на България и за спомена, че не всички българи са мълчали в този момент – трябва да помним делото на Едуард Генов и неговите изгубили ума си, но не и сърцето си състуденти.

 

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.