SHARE

Идва преди няколко месеца Пеявски у нас. Ние с него се срещаме на разменни гостувания, та си беше негов ред, след като предния път бях да си избера плазма от Техномаркет в х-л Берлин. Подарък. Не знам дали сте наясно, ама издателите и собственици на псевдомедии в България сме си се разбрали – аз издавам пародия на журналистика в Не!Новините, която цели да е смешна, докато той е хвърлил корпулентното си попечителство над тоя дял на псевдожурналистиката, от който Еволюцията се разревава и изпада в депресия във всички останали медии. И заради тая сговорчивост в годините си станахме близки. Та, да се върнем към същественото – идва бачи Дилян и ми вика:

„Не мога повече. Махам се от България. Тука не може да се прави бизнес, без да си цакаш, да те натискат, да те клепат. Институциите гледат да те изцицат и вместо да работят за хората, хората работят за тях. Ще отида и аз в чужбина като милиони българи да се издържам някъде, където няма да ме наричат дебел, а ще съдят за мен по уменията и делата ми. Вече го разбирам чичо Цецо и му влизам в положение. В чужбина няма да имам приятели, но няма да имам и врагове. Сигурен съм, че ще стана поредният пример за успял в чужбина нашенец, охулван от завистници в родината.“

Честно казано, Пеявски не е първият ми близък, който ми казва такива неща и напуска татковината. Още съучениците от началното училище, както и от гимназията, рано-рано напуснаха страната. От време на време си пишем и ми споделят за сравнително отчуждения си живот я в Америка, я в Англия или Германия, където могат да изкарат насъщния си добре, но въпреки годините пребиваването там не се превръща в пълноценен живот. И ме питат дали, ако се върнат тук, има смисъл. Да почнат нещо свое, да развият някаква идея, да развихрят това, което са научили в т.нар. „нормални страни“. А аз им казвам честно и с горчилка:

„Няма много смисъл. Дори да станете успешни, ще станете като Пеявски – някой ще дойде и ще ви цица. И пак ще ви прогонят от тука. Ако пък сте неуспешни, социалните помощи са мизерия и пак ще трябва да се разкарате. Параграф 22, само че евтина порно пародия.“

Та и на Пеявски му влязох в положение, пожелах му успех. Не се и опитах да го разубеждавам, въпреки че неговото напускане вещаеше нестабилност. Даде ми ключовете за хотела, за Булгартабак, за Прокуратурата и още няколко такива предприятия, които да наглеждам, докато го няма – да поливам мушкатата и здравеца предимно. И си замина. Даже в интервю по телевизора премиерът каза, че си е заминал, което беше малко тъпо, щото никога не казваш, че някой го няма, за да не му оберат имота. Но така. Преди няколко месеца Пеявски си тръгна.

Икономиката ни леко осиротя. Политическата стабилност се поразклати. Очаквано, рязкото изстегляне на Пеявски създаде кафеникав вакуум и всички трябваше да запълним пространството с атмосфера. Малки и големи приятели на статуквото в хор се постарахме. Пенсии, кодекси, обществени поръчки, банкови шмекерии, популизми, референдуми.

Най-криво ми беше да стопанисвам медиите му, защото поради изкривяванията ми, станаха прекалено смешни. От това загубиха приятелите на Пеявски, защото от двама ни – той е социалният, а аз си падам малко мизантроп, доколкото българският елит е съставен от хомосапиенси. Безупречният имидж малко им спихна, защото дори положителните публикации изглеждат като подигравка.

Примерно антокорупционната кукувица, на която под носа ѝ пак изтекоха отговорите на матурите – невъзможно е да им изчеткаш имиджа на такива кадри. Но все пак гледах да спазя нивото.

И вчера, изневиделица звъни звънецът на вратата. Отварям, готов да отпратя поредните сектанти, искащи да ми рекламират досадната си интерпретация за Бог и какво да видя – Пеявски. Все същия. Вика:

„Братле, изобщо никъде не съм ходил извън страната. Казах го, за да видя какво ше се случи, отидох на една вила, където никой не ми я знае и наблюдавах какво се случва. Всичко си беше по старому, само дето спря да има ред. Даже майка ми, дето двеста пъти ѝ казах, че се махам, продължи да ми прехвърля фирми. Някакви лепилари, на които доскоро съм давал хляб, цигари и лотарийни талони да се черпят, почнаха да се упражняват на моя липсващ гръб. Явно да се харесат на Прокопиев и Сорос. И треньора Стойчо смениха, все едно зависи от него нещо. Малко повече хаос, но видях, че очевидно не съм аз проблемът на тая държава. Добре, че не отидох в чужбина, че нямаше да мога да избера президент, парламент и да отговоря на Слави. Може ли да вляза?“

Аз, с насълзени очи, прегърнах Дилян здраво и мъжката. Защото през цялото това време чувствах, че не си е тръгнал и няма да изостави страната на самотек, без стабилност и перспективи.

„Дръж се, Пеявски, и не се отказвай! Ти поне държиш влечугите под топлото си тяло, иначе ше плъзнат и ще се изпокрият в какви ли не отверстия!“ – казах му през радостните си сълзи, подадох му чехли да влезе и си сипахме.