SHARE

Продължаваме анализа на чисто юридическите нарушения, които бяха допуснати от българските власти при предаването на турския гражданин Абдула Бююк. Той е изготвен от Румен Петров (експерт по международно право) и Ася Стоянова (експерт по наказателно право) – юристите, с които медията ни си сътрудничи. В първата част се коментират нарушенията на вътрешноправните норми. Втората част е посветена на приложимото международно право.

  • Международни актове (следва да се има предвид разпоредбата на Конституцията на Република България в нейния чл. 5, ал. 4, установяващ примата на международноправните актове над вътрешното право, когато международният договор е ратифициран, обнародван и влязъл в сила за страната ни):
    • Конвенцията за правата на човека и основните свободи, сключена в рамките на Съвета на Европа на 4 ноември 1950 година (т.нар. Европейска конвенция за правата на човека, или ЕКПЧ):
      • Член 1 (Задължение за зачитане правата на човека) – Общото задължение на всички държави, участващи в ЕКПЧ, да гарантират правата и свободите, регламентирани в нея. В случая България не е осигурила тези права на г-н Бююк, както става ясно по-долу.
      • Чл. 5 (Право на свобода и сигурност) – Гарантираното от ЕКПЧ право на всяко лице на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода освен в случаи и по реда, предвидени от закона и изрично изброени в ЕКПЧ. Такова е например законосъобразното лишаване от свобода, постановено от съд с присъда. Сред тези изрично изброени изключения е и буква f) на т. 1 на същия член 5 ЕКПЧ – “законосъобразен арест или лишаване от свобода на дадено лице с цел да се предотврати незаконното му влизане в страната или на лице, против което се предприемат действия за неговото депортиране или екстрадиране”. Арестът на г-н Бююк в тази връзка просто не е законосъобразен, тъй като вътрешните законови норми за предаването му на турската страна не са спазени, както обяснихме по-горе.
      • Чл. 6 (Право на справедлив съдебен процес) – Регламентира правото на всяко лице при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Такова право не е дадено на г-н Бююк след постановяването на предаването му на Република Турция. Постановено е предварително изпълнение и той е закаран принудително на границата и е предаден, без да му се даде възможност да обжалва принудителната си административна мярка.
      • Чл. 13 (Право на ефективни правни средства за защита) – Регламентираното в ЕКПЧ право на всеки, чиито права и свободи, провъзгласени в ЕКПЧ, са нарушени, на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции. Основният критерий тук е ефективност (ефикасност) и определено такива правни средства не са предоставени на г-н Бююк. Той не е разполагал дори с теоретична възможност да се защити.
      • Чл. 14 (Забрана на дискриминацията) – Регламентира забраната в ЕКПЧ за упражняването на правата и свободите, изложени в нея, да бъде нарушено от каквато и да било дискриминация, основана на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак. От начина, по който българските служби в МВР са действали спрямо г-н Бююк, става ясно, че той е дискриминаран поради политическите си и/или религиозни убеждения и/или национален произход. Организацията на г-н Фетулла Гюлен (дотолкова, доколкото съществува въобще такава хомогенна и структурирана организация) не се третира в съюзите, на които България е член, нито за терористична организация, нито за радикална религиозна секта.
  • Конвенцията за статута на бежанците, приета в Женева на 28 юли 1951 година, ратифицирана със закон на Народното събрание от 22 април 1992 г.; допълнена със закон на Народното събрание от 1 април 1993 г., в сила за Република България от 10 август 1993 г., обн., ДВ, бр. 88 от 15 октомври 1993 г. Конвенцията от 1951 г. определя като бежанец човек, който е извън страната си на националност или на обичайно пребиваване и има основателен страх от преследване заради неговата раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политически убеждения и не е в състояние или не желае да се възползва от закрилата на тази държава, или да се върне там поради страх от преследване (член 1А (2)). Без съмнение г-н Бююк отговаря на това определение, а такива хора се ползват от правата и са обвързани от задълженията, съдържащи се в конвенцията от 1951 г. Разликата между бежанец и мигрант съгласно конвенционните определения е, че мигрантите в сравнение с бежанците може да са напуснали страната си по много други причини, които не са свързани с преследване — за да работят в чужбина, да живеят заедно със семейството, за обучение. Мигрантите продължават да бъдат закриляни от собствената си държава или правителство дори и когато са в чужбина. Бежанците нямат такава закрила и затова конвенцията от 1951 г. осигурява липсващата закрила. Крайъгълният камък на конвенцията от 1951 г. е принципът на забрана за връщане, съдържаща се в член 33. Съгласно този принцип бежанец не следва да бъде връщан в страна, където е изправен пред сериозни заплахи за живота си или за свободата си. Тази защита не може да се търси само от бежанци, които са считани за заплаха за националната сигурност на страната, в която се намират, или след като са били осъдени за особено тежко престъпление, се считат за заплаха за обществото.
  • Хартата на основните права на ЕС – съставена е, следвайки структурата на ЕKПЧ, и има същата правна стойност както Договора за Европейския съюз и Договора за функционирането на Европейския съюз (наричани по-нататък само „договорите“) след 2009 г., когато бе приет Договорът от Лисабон. Съгласно хартата Европейският съюз трябва да действа и да законодателства в съответствие с хартата, а Съдът на ЕС е задължен да отменя всеки законодателен акт, приет от институциите на ЕС, действие или бездействие, в случай че противоречи на хартата. Хартата се прилага както към институциите на Европейския съюз, така и по отношение на неговите държави членки при прилагането на правото на ЕС.
    • Член 18 (Право на убежище) — Хартата гарантира правото на убежище при спазване на правилата на Женевската конвенция от 28 юли 1951 г. и на Протокола от 31 януари 1967 г. за статута на бежанците и в съответствие с договорите. Както обяснихме по-горе, българските власти нарушиха конвенцията от 1951 година, а нейното спазване се гарантира и от тази разпоредба на хартата.
    • Член 19 (Защита в случай на принудително отвеждане, експулсиране и екстрадиране) — Хартата е предвидила специална разпоредба на защита в тези случаи: “Никой не може да бъде принудително отведен, експулсиран или екстрадиран към държава, в която съществува сериозен риск да бъде осъден на смърт, да бъде подложен на изтезание или на друго нечовешко или унизително отношение или наказание”. Самият факт, че Турция се намира в извънредно положение, въведено от официалните власти, и че е суспендирала действието на ЕКПЧ, създава рискове за нечовешко или унизително отношение към г-н Бююк.
    • Член 47 (Право на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес) – Хартата на практика възприема същите гаранции, които за пръв път въвежда ЕКПЧ – “Всеки, чиито права и свободи, гарантирани от правото на съюза, са били нарушени, има право на ефективни правни средства за защита пред съд в съответствие с предвидените в настоящия член условия. Всеки има право неговото дело да бъде гледано справедливо и публично в разумен срок от независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон. Всеки има възможността да бъде съветван, защитаван и представляван”.

Гореизброените нарушения са такива, в случай че се приеме официалната версия на МВР, оповестена от министър Румяна Бъчварова, че се касае за изпълнение на мярката „принудително отвеждане до границата” поради „неуреден статут” и „невалидни/изтекли/фалшиви” (зависи в кой ден сте слушали обясненията на службите) документи. Тъй като обаче в старанието си да бъде убедителна министър Бъчварова още в началото лансира и една друга опорна точка, останала и до ден днешен мъглява и недоуточнена, но за сметка на това доволно повторена от всички следващи официални и неофициални говорители на властта, а именно – че „съответните служби” били имали информация, че Бююк заплашвал националната сигурност. Нека уточним, че ако подобно обстоятелство беше истина, то крайните изводи за извеждането на Бююк нямаше да бъдат по-различни, просто щяхме да коментираме различна мярка – експулсиране, и още една нарушена разпоредба – тази на чл. 44а от Закона за чужденците в Република България, която забранява експулсирането на чужденеца в държава, в която животът и свободата му са застрашени и той е изложен на опасност от преследване, изтезание или нечовешко или унизително отношение. Когато това обстоятелство е установено с влязъл в сила акт на съдебен орган, както е в случая с Бююк, органът, издаващ заповедта за експулсиране, е длъжен да се съобрази с това решение и да посочи изрично тази държава в заповедта. Още тук става ясно, че експулсирането би било още по-неудобна за прикриване с маската на законността мярка, но властите начело с министър Бъчварова не се посвениха да се заиграят с обвитата в секретност и класифицираност „заплаха за националната сигурност”, разчитайки на щита, който тя осигурява – липсата на нужда от повече обяснения: в какво се изразява тази заплаха, как е установено, че съществува, какви доказателства има за нея. Но дали е така – дали наистина службите са освободени от каквото и да било задължение да обяснят какво са установили? Абстрахирайки се от нелепото обяснение на госпожа Бъчварова, че Бююк бил заплашил националната сигурност, като не си бил уредил статута повече от шест месеца, нека хвърлим поглед върху практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) по дела срещу България и други държави членки по този въпрос:

  • По делото „Ал Нашиф срещу България“ ЕСПЧ подлага на сериозни критики именно процедурата по експулсиране на чужденци на основание „заплаха за националната сигурност”, прилагана в България, като постановява, че „дори когато е заплашена националната сигурност, концепциите за законност и правова държава в едно демократично общество изискват мерките, засягащи основните права на човека, да са предмет на състезателна процедура пред независим орган, компетентен да разгледа основанието и доказателствата за решението… Лицето трябва да може да оспори твърдението на органите, че е заплашена националната сигурност”. Съдът отбелязва, че средството за защита трябва да е „ефективно”, т.е. обжалване на експулсирането от държавата, в която това лице няма да получи справедлив процес и зачитане на гражданските му права, очевидно не е сред тези методи.

  • По делото „Segersted-Wiberg и други срещу Швеция“ ЕСПЧ приема, че макар и службите за сигурност да имат право да съхраняват и да не предоставят определена информация, те трябва да дадат поне някакви насоки за това, информация от какъв характер те съхраняват и доколко тя е свързана с възможността правата на засегнатия да бъдат накърнени.

  • В решението по делото „Rotaru срещу Румъния“ е разписано задължението за съда да се убеди, че съществуват адекватни и ефективни гаранции срещу злоупотреба, тъй като системата на службите за сигурност, предназначена за защита на националната сигурност, поражда риск от подкопаване или дори унищожаване на демокрацията въз основа на защитата й. В същото решение съдът посочва, че съхраняването на информация от публичен орган, свързана с личния живот на индивида, както използването й и отказа да позволи възможността за нейното опровергаване, представлява намеса в правото на зачитане на личния живот, защитени в чл. 8, ал. 1 от ЕКПЧ.

  • По делото „Леандер срещу Швеция“ ЕСПЧ отново казва, че с оглед на риска, че една система за тайно наблюдение за защита на националната сигурност поставя заплаха за подкопаване или дори унищожаване на демокрацията въз основа на защитата, съдът трябва да бъде убеден, че съществуват адекватни и ефективни гаранции срещу злоупотреба.

С други думи, дали е принудително отведен или експулсиран Бююк има значение само за по-точно определяне на това как точно България, по пътя на институционалната злоупотреба с правомощия, е погазила всички най-основни принципи на правовата държава и няколко от базисните човешки и граждански права, гарантирани от вътрешното и международното законодателство.

С изключителна тревога правим следните изводи:

  • Спешно, тайно и в пълно медийно затъмнение (само от българска страна!) г-н Абдула Бююк беше предаден на една държава, която съвсем наскоро официално спря прилагането на ЕКПЧ и изрази чрез официалните си представители намерение да възстанови смъртното наказание, при това именно във връзка с плана си да накаже всеки, за когото се предполага, че е участвал или подкрепял преврата от 15 юли 2016 г.
  • Това стана въпреки решението на две инстанции на българския съд, съдържащи недвусмислени констатации, че този човек е политически преследван в Турция и там не може да бъде гарантирано правото му на справедлив съдебен процес.
  • В опита си да прикрива този правораздавателен позор с монументални размери властите използват противоречиви аргументи или изявления, които могат да бъдат квалифицирани само като чисти лъжи или цинични подигравки с човешко същество. Само така могат да бъдат квалифицирани например следните публични изказвания:
    • Ние го изпращаме в родината си, за да бъде със семейството си“ (заместник-главният секретар на Министерството на вътрешните работи Георги Абаджиев).
    • Той може да обжалва мярката от Турция. Няма никакъв проблем за това” (директорът на дирекция “Миграция” в МВР Николай Николов, който също така не разкри пред широката общественост и факта, че допускането на предварително изпълнение е извънредна мярка, чието прилагане следва да бъде сериозно мотивирано).
    • Нямаме разписано задължение да уведомяваме омбудсмана за всяко принудително отвежданеиректорът на дирекция “Миграция” в МВР Николай Николов). Особено цинично изказване на фона на масовото узнаване за точно това извеждане от страна на турските медии. Интересно кого счита за адресат на това задължително изискване г-н Николов, ако не собствената си служба.
    • Той не се е погрижил да осигури своето положение в България повече от шест месеца“ (Румяна Бъчварова, министър на вътрешните работи) – това всъщност не е вярно, тъй като стана ясно, че г-н Бююк е поискал полтитическо убежище и то е било отказано едва две седмици преди да бъде принудително отведен, като остава мистерия въпросът кога и дали въобще е бил уведомен за този отказ.
    • Самият факт, че той 6 месеца отказва да уреди своя статут в чужда държава, сам по себе си е недопустим“ (Румяна Бъчварова, министър на вътрешните работи, в отговор на въпроса с какво Бююк заплашва националната сигурност);
    • В Турция изявленията, които се правят, не са стигали до нас като официална позиция(Румяна Бъчварова, министър на вътрешните работи, коментира намеренията на Турция да върне смъртното наказание и изявлението на Ердоган, че Бююк е „един предател”). Бъчварова няма проблем с истинността на тези намерения и изявления, липсва й само „официалност” на същите.
    • Нито има, нито би могло да има скандал при предаването на Абдуллах Бююк. Ясно е, че съдът се е произнесъл по определен тип процедура, докато в случая с предаването е съвсем друг процедурен елемент. Въпросният гражданин е пребивавал в България незаконно в продължение на много време и МВР заедно с Интерпол по съответната процедура са го предали” (Даниел Митов – министър на външните работи). Напомняйки, че искането на Интерпол е отхвърлено още през месец март от българския съд, а чл. 33 ЗЕЕЗА, цитиран по-горе, забранява „съвсем другия процедурен елемент”, прикриващ екстрадиция, се чудим дали г-н Митов откровенo лъже, или просто е некомпетентен.

След тези позорни и разнопосочни обяснения на отговорните институции самодържецът на всички служби Бойко Борисов с половин уста призна, че предаването е било на „на ръба на закона„, и побърза да направи препратка към „засиления бежански поток”, сякаш двете имат нещо общо като проблематика, корени и метод за решаване, ако гледаме от страната на закона и правото. Не само че нямат, но премиерът в почти прав текст даде да се разбере, че последните две – правото и законът, са били грубо погазени в жалка сделка, в която прозира много повече едно страхливо и наведено на общо основание управление, отколкото стратегическо решение в името на някакви по-висши държавни цели.

Завесата се спуска. Над едно аматьорско представление и над правовостта в българската държава.

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.