SHARE

От Спасимир Домарадски, преподавател по политически науки в университета “Лазарски” във Варшава*

На българския фронт нищо ново. Още едни избори минаха и както сме свикнали да се случва, резултатите не задоволиха никого. Премиерът заплаши да сложи ред в регионалните структури, които не бяха в състояние да му осигурят планираните гласове. БСП за пореден път се блъсна в стената на собствената си непредвидимост, а т.нар. патриоти успяха да запазят присъствието си. Само ДПС кротко и доволно, както винаги, взе своето и се наслаждава на гледката. Като цяло резултатите в България потвърждават и европейската тенденция. Представителите на Европейската народна партия (ГЕРБ) и социалистите губят позиции, но пак са печеливши, а „Демократична България“ успяха да спечелят един мандат и да се завърнат от парламентарното небитие (макар и на европейско ниво).

В сравнителна перспектива изборите за ЕП в България се оказаха скучни. Известни коментатори предвиждаха, че „Апартаментгейт“ ще предизвика трус на политическата сцена. Дори социалистите повярваха, че този път ще се преборят за първото място, но нищо такова не се случи. След изборната неделя България осъмна с препотвърдено политическо статукво, което логически би трябвало да е индикатор за едно стабилно, предвидимо и добро политическо управление.
В България не се стигна до радикална политическа промяна, както в Румъния. По време на изборите нямаше и извънредна политическа мобилизация, както в Полша. Премиерът не трябва да си стяга дисагите, както неговите колеги в Гърция, Белгия и Австрия, а на политическата сцена не изскочи някакъв балкански Фарадж да забива пирони в ковчега на претоварената европейска политическа система. В европейското море на политически процеси България изглежда като остров на спокойствието.

Зад тази идилична картина се крие сивата политическа реалност. На фона на грозните истории от „Апартаментгейт“ премиерът потвърди амплоато си на генерал, командващ с желязна ръка. Виновните бяха наказани, но като верни войници, не прекалено сурово, за да не се разсърдят. Изборните резултати показват, че на обществото му е достатъчно да види един известен политик на жертвения одър, вместо да очаква търпеливо и настоятелно справедливостта да възтържествува. Дали поради липса на вяра в справедливостта или защото самият скандал с апартаментите е просто нюанс на реалността в отвлечената държава, нито обществото, нито държавните органи смятат, че има смисъл да се връщат към въпроса.

Къде по-страшна е картинката около олигарха, медиен магнат и депутат от ДПС Делян Пеевски, който след като за пореден път бе избран в изборите за Европейски парламент като един от тримата печеливши представители на ДПС, се размисли и отново реши „че е по-нужен на България“. Постъпката на Пеевски е не само смайваща на фона на всеобщия стремеж за отлично платена и не особено натоварваща работа в ЕП. Следователно за Пеевски българската реалност трябва да е толкова добра, че дори Брюксел не може да го изкуши. Оставяйки сарказма на страна, нека поне за миг се замислим за фактите и последствията.

За Пеевски фиктивното кандидатстване в европейски избори стана рецидив. Само по себе си, участието в избори, последвано от отказ от политиката, не е престъпление. Различни причини могат да повлияят на личното решение за участие в политиката и никой не може да бъде укоряван за това. Казусът Пеевски обаче не е такъв. Както преди пет години, така и сега Пеевски участва в избори, без изобщо да възнамерява да се ангажира на европейско ниво. Дали избирателите имат право да се чувстват излъгани? Дали партията, на която е член, не би трябвало да накаже кандидата си? Това са само риторични въпроси, защото отговорите са известни.

Тази повтаряща се картинка ни кара да стигнем до извода, че нещо не е наред. Или Пеевски не разбира ролята на политика, не разбира защо хората кандидатстват и какво е значението и отговорността, произлизащи от обществения избор, или пък обществото не разбира какво е политиката. Ако съдим по заможността, успехите и властта, изглежда, че обществото си няма и идея за политиката. От друга страна, не е нужно едно общество да се състои от политически експерти, но не би било лошо да има поне механизми, които да могат да коригират политическите рецидивисти. Такива механизми функционират и не е нужно да са свързани само със съдебната власт. Обикновено съществуват вътрешнопартийни комисии или пък членовете на партията се надигат на бунт срещу политическите си лидери, които не са в състояние да се вслушат в гласовете на своите членове (както срещу Тереза Мей) или действията им са вредни за партията. Разбира се, тези наивни размисли не могат да касаят ДПС.
Партията на Доган и Пеевски не е механизъм за политическо представителство на избиратели с определени възгледи, а корпоративен механизъм за защита на интереси. Безмълвните избиратели от малцинствата, които чегъртат по дъното на бедността, са готови да дадат най-ценното, което им е останало – гласа си, за каквато и да било възможност за препитание, предлагана от властимащите в регионите, контролирани от ДПС. Естеството на изборите за тях не е от значение, защото единствената им перспектива е да преживеят до следващия ден.

На вълната на либералните ценности и етническите конфликти на Балканите ДПС си осигури постоянно присъствие на политическата сцена като митичен гарант на етническия мир. Зад този параван Ахмед Доган създаде крепостен механизъм, който гарантира присъствието на ДПС на българската политическа сцена независимо от политическите тенденции. Затова и анализаторите на изборите съзнателно дори не си правят труда да коментират резултатите на ДПС – те са ясни.
Казусът Пеевски не е изключение, а същината на българската политика. Първият в изборния списък на ДПС Мустафа Карадайъ също се отказа от мястото си в ЕП. Критичните въпроси на журналисти относно неучастието на Пеевски в работата на Народното събрание за последните две години бяха парирани с вълна от примитивни коментари от партийното им обкръжение. Арогантността на Пеевски стигна дотам, че да твърди, че е по-нужен в България, където се движи с охрана по-голяма от тази на папата. Сигурно има защо.

За едно обаче трябва да се благодари на Пеевски. Взимайки патриотичното решение да остане в България, той спести на своите сънародници срама от допринасянето към европейската политическа култура със своя опит. Оставането му в България гарантира, че европейските политици като Ги Ферхофстад няма да се налага да се срамуват заради него, да се обясняват защо не ходи на работа, или да оправдават отсъствията му, за да си получи паричките. За АЛДЕ членството на ДПС се превръща в политическа тежест, тъй като начина на функциониране и политическата култура в ДПС е в пълен разрез с основните ценности, около които европейските либерали искат да градят своята позиция. За тях, за България, за Европейския съюз би било най-добре час по-скоро да се разграничат от ДПС.

* Тази статия е част от проекта #DemocraCE, организиран от “Вишеград Инсайт”. Оригиналната версия на тектста е публиквана тук.

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.