От Спасимир Домарадски, преподавател по политически науки в университета “Лазарски” във Варшава*
Възможна ли е свобода на словото в отвлечена държава? Това е първият въпрос, който се върти в главата ми след прочита на отговорите на коментатори на политическия живот в седем държави от централна и източна Европа. В рамките на проекта DemocraCE бяха зададени въпроси, свързани с устойчивостта на медиите срещу фалшиви новини и активността на граждански организации в разобличаването на невярна информация.
Широкият формат на въпросите и свободният начин на отговор позволяваха на авторите да споделят своите наблюдения. И доколкото въпросите имаха за цел да съберат информация за гражданската мобилизация срещу фалшивите новини и опитите за тяхното разобличаване, между отговорите започна да проблясва още един, също толкова, ако не и по-съществен проблем. В коментарите на ред публицисти доминира притеснението за инструментализирането на медиите, които отдавна са загърбили класическите журналистически добродетели (обективност, актуалност, безпристрастност) за сметка на политически поръчки, обществена манипулация и контрол върху обществото. И докато целта на проекта бе да се провери здравината на общественото мнение и способността му да се справи с външна пропаганда, стана ясно, че опасностите нямат само външно, но и много силно, вътрешно измерение.
Логиката на въпросите предполага, че медиите трябва да играят и ролята на обществен щит срещу външните опити за манипулиране на отвореното общество. Също така се предполага, че в сегашната информационна война между Русия и Западния свят медиите имат нуждата от подкрепата на гражданското общество, за да разобличават информационните манипулации, подхвърляни от Русия, които създават сътресения в обществото. Тези действия са нужни, за да се предпази отворения публичен дискурс, който чертае посоката на развитие на демократичното общество. Тази теория може и да важи за идеализираната западна демокрация, но по нашите меридиани има още един съществен въпрос. Как да се предпази обществото от инструментализираните медии, които не само, че не са в състояние да предпазят обществото от външни манипулации, а използват позицията си, за да прокарват, постигат и защитават интересите на своите повелители?
Размишлявайки над румънската реалност, Марияна Присажниук констатира, че правителството е основния генератор на фалшиви новини. Докато ЕС се бори с руската пропаганда, румънските журналисти виждат вътрешната пропаганда като главна заплаха за честната журналистика и свободата на пресата, а опитите за подкопаване на демократичните принципи идват преди всичко от вътрешни фактори.
В Словакия, след смъртта на Ян Куцияк и М. Кушнирова, независимо от безспорността на престъплението и дързостта на извършителите, се намериха и „алтернативни медии“, които се заеха с разпространяването на информация, злепоставяща организаторите на протестите срещу властта и защитаването на правителството от критични нападки.
Паралелите с България са очевидни. От доста време стана редовна практика в отговор на всеки протест да се организира анти-протест. Неговата единствена цел е да делигитимизира правотата на първия протест. Уж, общественото мнение би трябвало да е в състояние да разпознае проблемите, предизвикващи протеста и користните цели на анти-протестите. Обаче, в по-дългосрочна перспектива този модел убива смисъла на протестите и на общественото ангажиране, защото подтиква към подсъзнателен релативизъм, в който няма истина, а само гледни точки. Тогава не е важно къде е истината, а кой е по-силен и може да наложи визията си.
Борбата срещу дезинформацията не трябва да започва с обществена мобилизация, а със стремежа към подобряване на качеството на журналистиката. В система, в която медиите не са самостоятелни субекти, а поредното разчленение на властимащите, няма място за морал и авторитет. В България, Унгария и Полша обществените медии станаха треторазрядни пропагандни машини, които се различават от отявлено проруските канали единствено с това, че се финансират с публични средства, а не отвън.
Това което ни убива, не е толкова външното влияние, а компромисите, които правим със себе си като общество, за да можем да оцелеем в бездушната мутроландска реалност.
Къде от нужда за препитание, къде от желание за кариера, къде от страх, псевдо-журналисти са готови да напишат всичко, което е нужно, на когото им плаща. Несъмнено, стремежът към журналистическа етика ще вземе своите жертви. Още повече, че някои журналисти не виждат смисъл да спомагат за поддържането на здравословна медийна среда, защото така биха изгубили ролята си на пропаганден инструмент на политиците в нужда.
Когато реално всички медии са в ръцете на олигарси, как един журналист може да е напълно свободен? Преди години, един колега от чешки вестник собственост на днешния премиер Бабиш ми сподели, че никога не е усещал натиск в работата си. Тогава си помислих, че може би не е имало нужда, защото лостовете за натиск само чакат да бъдат използвани. В България примерите за натиск са хиляди, а казуса с Миролюба Бенатова потресаващ. Още повече, че с отслабващото обществено желание за ангажираност, властимащите стават все по-нагли. Ситуациите в БНТ и БНР са недопустими и просто нямат право да се случват, но протестиращите журналисти не получиха широка обществена подкрепа.
И колкото и да споделям аргумента за вината на властимащите и олигарсите за манипулирането на обществената реалност, смятам че има още един много съществен – структурен фактор.
През последните три десетилетия в региона се зароди една много тъжна форма на демокрация, която се свежда до възприемането на политиката преди всичко като конфронтация.
В такава среда няма място за делиберативност, търсене на консенсус или компромис. В борбата за пълен контрол няма място за отстъпление, а единствената цел е да се унищожават политическите опоненти. В такава политическа гражданска война няма място за свободна журналистика, търсеща разумните решения на общите проблеми, понеже по нейните фронтове са нужни журналистически политкомисари, нагласяващи реалността към частните интереси и идеологическия фронт. В такава среда всеки обществен въпрос се превръща в ново бойно поле, на което се сблъскват скрити и явни частни интереси. Същевременно обществото не е в състояние да вземе, каквото и да е решение, заради всеобщото усещане, че ще бъде загубена битка.
И така, докато буксуваме в калта на собствените си страхове, единствените интереси, които са практически реализирани, са на властимащите.
* Тази статия е част от проекта #DemocraCE, организиран от “Вишеград Инсайт” , на който ТерминалНО партнира
