Преди едни цели 17 години заминах да уча в Бостън. Заминах, защото там университетът беше по-добър и щях да уча математика при хора, които само бях мечтал някога може би да видя отдалеч или поне ще се запозная с някой, който ги е виждал. И изведнъж – хоп, мога да се запиша на курс при тях, да им задавам глупави въпроси, да правя проекти под техния поглед. На живо!
Заминах с нежелание и определено не защото съм искал да “избягам от България”, да “се махна от кочината”. Или някое от другите любими клишета. Просто ми се отвори страхотна възможност и се възползвах.
После ми се отвори друга възможност – да направя докторат на другия край на Америка. Пак при едни хора, заради които си струва да събереш целия си багаж, да прелетиш още 5 хиляди километра и да заживееш в едно китно калифорнийско селце и да смяташ време с 10 часа разлика.
Като завърших, хванах работа в Ню Йорк, беше криза и нямаше избор на география. Като за случайност Ню Йорк се оказа много приятен. Няколко години по-късно се преместих с много зор в Лондон, защото харесвам Европа и искам да съм близо до дома.
Общо взето, животът се завърта и ако човек има желание да оцелее и да се реализира, трябва да е наясно че повече от половин година напред не може да се предвиди. Ако някой ви каже, че да живееш далеч от родния си дом е много лесно или винаги приятно, вероятно разговаряте с психопат или патологичен лъжец. Животът обаче си иска своето, понякога оставя да го водим, понякога той ни води.
През всичките тези 17 години поддържам непрекъсната връзка с България, виждам и добро и лошо, прекарвам къде повече, къде по-малко време. И се сблъсквам с нещо необяснимо – несломимото желание на част от сънародниците да ми обяснят, че не просто съм отишъл да уча и работя, а съм избягал с писъци от България – родината мащеха. Всичките ми опити да убедя, че това не е така, се удрят в твърдата увереност на събеседника, че разбира собствените ми мотиви по-добре от мен. Че не е възможно привидно нормален човек, който “се е измъкнал от това блато”, да каже добра дума за България, освен ако не го мъчи носталгия или деменция. Не просто мнението ми за настоящето е невалидно, но и мнението ми за собственото ми минало.
Толкова много понякога се мразим като народ, че отказваме да чуем разказ от първо лице, ако той не съвпада с предварително изградената ни представа.
Склонни сме да обясним на някого, че разбираме живота му по-добре от самия него само и само за да не признаем, че е възможно да има и друга гледна точка. И ако се чудите защо повече хора не се връщат, то е отчасти и защото на завърналия се от Запад се гледа на моменти като на призрак.
Преди няколко месеца на стената си във фейсбук опитах да споделя някои тривиални и средно оптимистични наблюдения за живота в България. Част от хората, дори приятели, с които щастливо и преди, и след това си пия бирата, бяха готови да ме изядат с парцалите заради това светотатство. Мигрантът никога няма право на коментар – ако е положителен, то е “защото не знаеш какво е”, ако е отрицателен, то е “с кои очи даваш акъл, след като си избягал”. Това е цена, която всички се научаваме да плащаме. Но другото, дето ни е отнето дори правото да знаем защо сме заминали, е необяснимо.
Аз просто отидох да уча. И да работя. Направих го не за да бягам, а защото така беше по-добре в онзи момент. Стотици хиляди хора са в същото положение. Всеки има своя история и тая история, ще се изненадате, невинаги съвпада с обществените очаквания.
