SHARE

След статията на Йордан Цалов „Ченге назаем“ за ареста на Джулиан Асандж и обвиненията срещу него с нас се свърза IT специалист, който ни даде мнението на професионалната общност за казуса. В него се изследва неписаният Етичен кодекс, който спазват дори хакерите, щом стане въпрос за чувствителни данни, които могат да застрашат човешки живот. Ние знаем самоличността му, но по различни съображения запазваме неговата анонимност тук.

Това, което е характерно за хората, които боравят с поверителна информация в дигиталния свят, е техният интегритет. Това означава, че когато повериш на някого къс информация, той е отговорен за неговата цялост и запазване от неподходящи очи.

Има обаче и нещо по-важно: последиците от потенциално разкритие. Така наречените „хакери“ днес са широка прослойка от хора, всеки със своята си цел. Това, което обединява „етичните“ хакери, е тяхната отговорност спрямо субект или данни. Със сигурност мога да заявя, че за скромната сума от 300 000 евро можете да отидете на правилното място в Берлин и да се сдобиете със „zero day vulnerability“, което ще ви позволи да направите доста незаконни неща със софутерното портфолио на голяма корпорация. Подчертавам, незаконни. Може и да ви се струва примамливо да си играете на виртуален Бог, но се лъжете. Първо, няма как да останете незабелязани, второ, е незаконно.

Акцентът не е случаен, защото етичното поведение повелява да намериш начин да се свържеш с единицата, от която изтича информация, и да говориш първо с компанията/човека. В дигигаталните среди на професионалистите Асандж е по-скоро презиран, защото никой не желае името на една гилдия да бъде свързвано с разрушителна дейност. Докато едни полагат усилия да са конструктивни, Асандж реши да играе „All in“ и да пусне духа от бутилката накуп, защото така бе по-изгодно. Бързите 15 минути дигитална слава отминават лесно, но после реалността те удря като тежък пневматичен чук и ти се озоваш затворник на собствените си действия. Всеки сам си кове късметът.

Асандж имаше своя шанс да подходи по начин, който щеше да съответства на световните стандарти за журнализъм, но о̀тказа. New York Times и The Guardian бяха червената сигнална лампа, че не е на прав път. Такъв тип безотговорни разкрития могат и са застрашили десетки, ако не и стотици човешки животи. Стопил е усилията на множество агенции да помагат за един по-добър свят. Фактът, че по погрешка се сдобиваш с информация, непредназначена за теб, не ти дава правото да не се опиташ да помислиш за последиците на едно по-широко, глобално ниво. Можем да си зададем простия въпрос: „Ако Асандж беше невинен, защо се укрива?“ Конспиративният привкус на потенциалния отговор е достоен основно за неангажиращ разговор на пейката пред блока.

Доказването на престъпление онлайн е и лесно, и трудно. Изключвам всякакъв политически оттенък в този коментар, защото отговорното разкриване на информация вече ни бе демонстрирарно неведнъж от международни журналистически организации. WikiLeaks за съжаление не е сред тях.

Примамливо-революционно звучи да си дигитален Дон Кихот, но не е толкова просто.

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.