На 12 юли 1991 година е приета настоящата българска Конституция. Дълго време я наричахме „нова“, но предвид на това, че скоро ще се навършат 30 години от приемането и влизането й в сила, едва ли може вече да я наричаме така.
Конституцията от 12 юли 1991 година е може би първата в пълния смисъл на думата демократична конституция на България. В чл. 4, ал. 1 Конституцията определя, че „Република България е правова държава“. В това изречение повече от всеки друг текст се крие смисълът и истинското значение, което тази Конституция би следвало да има.
Защото истинският смисъл на съществуването на един конституционнен акт не е просто в наличие на такъв. За да отчетем, че имаме конституция и само по себе си това е положение на особена ценност. Още по-малко конституцията съществува за собствено удоволствие на юристите, чийто изконен стремеж към подреденост на нормите, ясна и структурирана правна уредба налагат съществуването на подобен акт.
Особеният смисъл на една конституция е да бъде гарантирано реалното съществуване на правова държава. А правова държава не е просто държава, в която има право. Или държава, в която има „върховенство на закона“ или формална законност. Защото формална законност е съществувала и в най-мракобесните режими на света, избили милиони хора… Правова държва е тази държава, в която властта е ограничена от основните права на гражданите. В които основните права на гражданите са най-важното условие за легитимното упражняване на властта. Държава, в която властта е разделена, за да не се упражнява произволно в разрез с тези права. За да не могат отделни носители на власт да я узурпират. Държава, в която едно конкретно и текущо управление не може да пренарежда всичко, защото държи държавното кормило в един конкретен момент от времето. Дори да е излъчено с демократични избори…
Днес България е много далеч от този модел на правова държава, който предполага Конституцията от 1991 година. Първо, защото в самата Конституция няма заложен ефективен механизъм за защита на основните права. А правова държава без ефективна защита на основните права просто не съществува.
Второ, защото прогресивното задълбочаване на корпуцията във всички форми на публична власт и особено налагането й като смисъл и същност на политическия живот, на упражняването на публична власт всъщност изпразват Конституцията от реално й съдържание като основна гаранция за съществуването на правова държава и демокрация.
Трето, защото в съвременни условия правова държава без демокрация е невъзможна. И обратното. А демокрацията в България е поставена под въпрос. Поради редица причини, най-страшната от които е разпадането на демократичната среда на публична комуникация в резултат на ожълтяването, меркантилизацията, обладаването и оскотяването на основната част от медиите в България. Или може би вече е по-правилно да ги определяме като „медии“…
Та 12 юли би следвало да е истински празник на демокрацията и правовия ред в България. Днес обаче това за съжаление е ден за помен. В който трябва да си дадем сметка накъде тръгнахме преди 30 години и къде точно стигнахме. Белким намерим разум, воля и сили да предотвратим фаталния край на демократичните промени, започнали на 10 ноември 1989 година, не заради нас, а заради щастливо историческо стечение на обстоятелствата, поради което все пак имахме своя шанс да бъдем свободни и да имаме поне на хартия истински демократична Конституция.
