От адв. Георги Атанасов за Медиапул
В добре организирана държава от неопребендалистки* тип гражданското общество трябва да бъде опитомено. Днес за опитомяването му се използват основно два подхода – чрез обезлюдяване (превръщане на людете от граждани в поданици или прогонването им) или чрез репресия – системно и неконтролирано увеличаване на санкционния натиск и избирателност на адресатите му до постигане на пълна демотивация за съпротива и упражняване на конституционно установените права и свободите.
У нас, подобно на други страни със сходно поведение на управляващите – Унгария, Чехия, Полша, а и някои извън ЕС, съществува нетърпимост към неопитоменото гражданско общество. Вероятно поради оскъдното въображение и ограничената култура на властващите в тези държави инструментариумът на репресия спрямо несъгласните се повтаря. И винаги първи на прицел са организациите на гражданите, които наричаме неправителствени организации (НПО) – най-кратко определение за недържавна организация. Целта е да им се вземе страхът и да се пречупят.
В съвременни условия – през последните десет години, за опитомяването се използват брутални методи. Отношението на управляващите към Правото е чисто инструментално. Те са овладели цялата власт, но това не им стига. Тези, които упражняват властта, се борят за нещо повече – по горчивата констатация на Цветан Тодоров** те ламтят „да имат и правото на своя страна“, да притежават Правото. Да имат Правото в своя собственост, да го обладават и да своят неговите естествени и граждански плодове. Искат да създадат действителност, в която те самите да са Правото. И затова използват най-отявленото средство на противоправност – институционализираното насилие. Насилие, което се осъществява чрез превратно упражняване на законодателната власт – създаване на правни норми, които предвиждат държавата винаги да има право. И да може да подложи на репресия всеки, който дръзне да се усъмни в това.
НПО-тата, както са наричани в ежедневието, са обект на опити за опитомяване не от днес. Опити за опитомяване на НПО-тата се правеха дори в разцвета на предприсъединителния активизъм (2002-2005) – при управлението на правителството на Сакскобургготски, когато на ролята на гражданския сектор се гледаше като на етикет за европейска цивилизованост и признак за наличие на гражданско общество. Естествено, опитите бяха много по-елегантни.
Много по-драстична е ситуацията с НПО-тата в Европа днес. Под претекст за осигуряване на „прозрачност“ в България, Унгария и други страни бяха направени опити хората да се откажат от участие в НПО-та, максимално да се затрудни ръководството и управлението на НПО-тата и да се направят публично достояние лични данни и персонална принадлежност към частни структури на гражданското общество. За чест на реагиращата будна част на българското общество, в България все още не са постигнати върховите резултати на Орбан в това отношение – все пак той вече наложи приемането на Закон за прозрачността (на средствата за финансиране на НПО-тата), а у нас все още сме във фазата на опита. Засега.
Актуалната ситуация в България показва ескалация на натиска. За „n“-ти път е подновено предложението за законодателно ограничаване на правата на НПО-тата чрез фамозния законопроект за изменение и допълнение на Закона за юридическите лица с нестопанска цел (ЗЮЛНЦ) със сигнатура 054-01-60/01.07.2020, внесен от група народни представители. Не мога да гадая какви са действителните законодателни мотиви – в България те повече от 10 години не се оповестяват публично. Законопроектът практически повтаря онова, което Съдът на ЕС обясни на Орбан, че не може да прави. Но тук случаят е по-особен. Фронталната атака на законодателната власт е придружена от флангова атака от изпълнителната власт. Силно и назидателно.
Под предлог за превенция на корупцията, КПКОНПИ официално предложи на Министерския съвет да измени Правилника за организацията и дейността на Съвета за развитие на гражданското общество (СРГО). По същество КПКОНПИ предлага при прилагането на закона да се въведат ограничения, каквито законът не предвижда. И между редовете – да се предприемат мерки, които да не позволят на този персонален състав на Съвета да свърши каквато и да било работа, докато му изтече мандатът и бъде подменен с „опитомени“ членове. Изискването Правилникът да гарантира избирането на членове на СРГО на база „основните области на дейност в обществена полза, посочени в чл. 38, ал. 1 от ЗЮЛНЦ“, представлява по същество искане Министерският съвет да въведе гарантирано участие (квота) на НПО-та от определена сфера на дейност, като същевременно ограничи правото на НПО-та от друга сфера на дейност. С други думи – административен подбор чрез създаване на гаранции. При това, като се държи сметка за простото обстоятелство, че чл. 38, ал. 1 ЗЮЛНЦ не изброява изчерпателно целите (не „областите“, както го тълкува КПКОНПИ), за които могат да се изразходват средствата на НПО-тата, а само примерно ги посочва с възможност законът да определи и други, нови цели за разходване на средства на такива организации.
Познайте коя „асоциация“ ще стане член – на прокурорите или на следователите, или „Форум“, или „Сефита“, или, което едно и също, казионната съдийска асоциация? Липсват и мотиви кое налага предвиждането на специални мерки за недопускане на конфликт на интереси, след като съществува Законът за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество (ЗПКОНПИ) и защо за всички други отношения и правни субекти този закон е достатъчен, а за НПО-тата – не. Още по-лековато звучи предложението за добавъчна публичност.
Ако КПКОНПИ се грижеше за действителната публичност, трябваше най-първо да отправи предложение до различните общини, министерства и агенции. Техните актове, дори когато пряко засягат субективни права, не се връчват, а се публикуват „на сайта“ на съответното юридическо лице като единствена официална форма на оповестяване. Защо за НПО-тата е недостатъчно оповестяването чрез сайт, а за другите правни субекти – не? Също въпрос без отговор.
За какво е знак синхронизираното поведение на две привидно разделени власти – законодателна и изпълнителна? Какви са последиците от включването на управителните органи на НПО-тата в кръга на лицата, обект на контрол за корупция и конфликт на интереси? Това очевидно се прави за сплашване. Превантивно. Да имат „едно на ум“ и заварените, и бившите, и бъдещите членове на такива органи. КПКОНПИ ще ги проверява, а това означава, че практически може да проверява и техните деца, съпрузи, любовници, роднини, свързани юридически лица и т.н. до девето коляно. От друга страна, така се създава правно средство за репресия и спрямо самото юридическо лице.
Веднъж попаднало в обятията на КПКОНПИ, то може да бъде самостоятелно обект на проверка и дори на производство за конфискация на „незаконно придобито имущество“ по свободната преценка на КПКОНПИ. Допълнително съществува възможност и физическите, и юридическите лица да бъда обект на „гърчене“ по данъчна, наказателна и административно-наказателна линия (едновременно с проверките на КПКОНПИ или в произволна последователност). За да нямат време, сили и пари да се справят с атаката от всички страни или да издържат на напъна с години.
Независимо от това дали преследват пряко тази цел или имат характер на „косвени щети“, проверките на КПКОНПИ пряко увреждат проверяваните лица. Само в очите на толкова откъснати от живота неща като Конституционния съд или ОСГК на ВКС проверката по Закона за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество не е годна да причинява вреди. Няма разумен човек, който би приел, че е възможно да получиш писмо от КПКОНПИ с искане на информация за определено физическо или юридическо лице и тази пратка да остави „положително впечатление“ у адресата.
Получаването на писмо с антетката на КПКОНПИ – непроизносимото наименование, издържано в страховито черно и предшествано от лого (на Комисията) с разярени лъвове и щит с везните на Темида, води след себе си не просто репутационен риск, а пряко нанася репутационна вреда. И това е най-малкото. Никой не го е правил, но при едно изследване на икономическите последици мога да гарантирам за резултата. Как една проверка се отразява на отношенията между банките-кредитори и техните кредитополучатели (физически и юридически лица), на отношенията между застрахователите и застрахованите, между институционалните инвеститори и набиращите капитал икономически агенти, между операторите по лизингови и други договори с продължително или периодично изпълнение, между страните по сделките „на зелено“ с недвижими имоти в процес на изграждане и т.н. до безкрай.
Публично известната безконтролност на административните действия на КПКОНПИ безусловно оказва непосредствено негативно влияние върху отношенията между проверяваното лице и другите институции, организации или граждани. Коя международна донорска организация би погледнала с добро око на НПО – кандидат за бенефициер, която е обект на антикорупционни мерки или на антикорупционно разследване? За да привлекат вниманието и средствата на международните организации с нестопанска цел, НПО-тата разчитат единствено на репутацията си, поради което репутационните щети са и имуществени. Само си представете смайването на борда на „Америка за България“, на фондацията „Конрад Аденауер“ или на Норвежкия механизъм, ако някое проверявано от КПКОНПИ юридическо лице кандидатства за субсидия. Още повече, ако се кандидатства за европейско финансиране при контрола върху достъпа до тези проекти.
Действията на тези радетели за „прозрачност“ в лицето на авторите на законодателното предложение, съответно на КПКОНПИ като „орган за осъществяване на политика“, плачат за оповестяване пред институциите на ЕС. И за специално място в констатациите на европейски мониторингов механизъм, независимо дали е стар или нов. За препоръчване е и по двата. Същевременно тези действия трябва да срещнат противодействието на всички НПО-та независимо от различията в интересите, сферите на дейност и конкуренцията. Иначе изтребването на „неопитомените“ е въпрос на едно много близко бъдеще.
* Понятието е заимствано от Макс Вебер, но се ползва с неологизма на Иван Селени – От държавен социализъм към посткомунистически капитализъм, С.: Изток-Запад, 2019. Би било любопитно за читателя да проследи колко пъти в съдържанието на книгата се споменава думата България, в какъв текст и контекст и с каква квалификация.
** Тодоров, Ц. Тоталитарният опит, Граници на правосъдието, С.: Изток-Запад, 2015.
Четете още в Медиапул
