SHARE

В новата си поредица френският Le Monde разказва за любовта по време на жестоки военни конфликти, които разкъсват света. Втората част е посветена на историята на Боян Хаджихалилович и Далида Дуракович, които решават да свържат съдбите си за вечни времена в разгара на обсадата на босненската столица през зимата на 1993 г. Това е първият празник за семейството от началото на ужаса.   

Първата част на поредицата: „Забранената любов на апартейда“ може да намерите тук.

Любовта е едно от основните занимания по време на обсадата на Сараево. Тук няма масово бягство на цивилни, които изоставят земите си на войниците. Но има един град, бомбардиран непрестанно. Един обсаден град, който се превръща в еднакъв кошмар както за воюващите, така и за цивилните. Тази война е проводник на любовни истории. В Сараево по това време насилието е навсякъде, целият град се превръща във фронт. Цивилните и военните животи се смесват. Съпрузите, които се връщат от окопите, ще открият семействата си, а ергените ще обикалят кафенетата, за да срещнат бъдещата си годеница или любовна история.

Унищожението на къщи, трудностите да се придвижваш в бомбардирания град, изключителната солидарност, която проявява обществото  – всичко това са причини, които сближават толкова приятели, колкото съседи и непознати. До някаква степен жителите на Сараево прекарват три години и половина в това да се прегръщат едни други.

Блокиран в жилището си 

Преди да станат част от най-известната сватба в обсадения град, войната разделя Боян Хаджихалилович и Далида, или Дада, Дуракович, влюбени от срещата си шест години по-рано в Академията за изящни изкуства.

По време на избухването на конфликта на 6 април 1992 г. Боян живее до сградата на президентството в центъра на Сараево, докато Дада живее в Брека, квартал, разположен на хълм в северната част на града. Въпреки това не само че пътят за да се стигне пеша до от Брека до центъра на града е дълъг и изпълнен с препятствия, но и хълмът е пазен от артилеристите: би било глупаво от страна на Дада да напусне този остров на относително „спокойствие“, за да се гмурне в сърцето на бомбардирания град, разтърсван във всеки един момент от удари и експлозии. Боян от своя страна е блокиран в жилището си на улица „Бранислава Дърдева“ вследствие на интензитета на бомбардировките, като често се крие в мазето.

Поемането по този път е невъзможно, а комуникацията – прекъсната, влюбените нямат новини един от друг. „Страхувах се, че Дада ще намери начин да напусне града с майка си и сестра си“, разказва Боян. По време на първите четири седмици война, въпреки че битките и пунктовете за проверка се множат, пътищата все още са отворени и много сараевчани бягат от града. На 2 май югославската армия, която вече е станала сръбската армия, обсажда града, прекъсва пътищата и железопътния транспорт. Обсадата започва.

„Не разбирахме нищо за тази война“, спомня си Дада. „След три месеца битка Боян успя да ми изпрати съобщение в Брека: че е жив и все още у тях. В този момент се случиха две неща: Брека най-накрая беше бомбардирана, тоест вече не беше извън войната; а след това последва един много спокоен ден, 28 юни, по случай визитата на френския президент Франсоа Митеран. Възползвах се от случая, за да сляза в града и да се видя с Боян в апартамента му. Никога повече не се върнах.

„Тя имаше свой стил, беше провокативна“

Преди войната, още от студентските им години в направлението графичен дизайн в академията, Боян и Дада са познати в Югославия, в компанията на своята приятелка Лейла Мулабегович, с прякора „Триото“. „За пръв път видях Дада на един концерт в Младежкия дом и се влюбих от пръв поглед“, спомня си Боян, докато пие чаша вино в „Златна Рибица“, бар в Сараево. „После, по време на първата ни година в академията, формирахме Триото. Бяхме неразделни тримата. Дада и аз се влюбихме. Тя имаше червена коса, подстригана много късо, имаше стил, беше провокатор, беше различна от всички останали момичета.“

Далида Дада Дуракович и Боян Хаджихалилович пред дома им в Сараево през 1994 г., Миломир Ковачевич

Дада признава с нежен глас, че тя веднага се е „влюбила в душевността на Боян“. В Сараево думата „душевност“ е един вид най-големият комплимент, който може да се направи някому: тя включва в себе си интелигентност, талант, хумор, добрината към другия и принадлежността към градската общност. Ако имаш „сараевска душа“ или просто „душевност“, то вече си спечелил. Отвъд любовната история на Дада и Боян е излишно да казваме, че Триото въплъщава всичко това.

След като са подписали за направата на кавъра на „Солдатски бал“, първият албум на „Плави Оркестар“, поп групата на Саша Лошич, тримата млади графисти са търсени навсякъде в страната. „Започнахме с първия диск, продаден в стотици милиони копия – наши приятели, които щяха да станат най-големите поп звезди в Югославия„, разказва Боян. „След това поръчките заваляха.“

Инкубатор за млади таланти 

Триото прави кориците на албумите на „Биело дугме“, групата на Горан Брегович, който доминира югославската рок сцена много преди да стане световноизвестен с филмовата си музика и духовите инструменти. Боян, Дада и Лейла са познати и с театралните си афиши и първи страници за списанията „Време“, „Глобус“, „Национал“, „Младина“, „Слободна Босна“ и „Дани“.

Под дъжда от бомби на ул. „Бранислава Дурдева“ влюбените са отново заедно – тяхната приятелка Лейла е напуснала страната и е заминала в Швеция година преди войната. Двамата стават легендарни фигури в обсадения град. Те започват да служат за защитата на града. Боян е официално мобилизиран в поделение, отговорно за пропагандата или „контрапропагандата“, както предпочита да го казва той – това са тези хора, които ще се борят срещу тогава доминиращите бивша Югославия идеи – национализмът, комунизмът и други смъртоносни идеологии. Това поделение е инкубатор за младите таланти на Сараево: там откриваме измежду много други бъдещия носител на „Оскар“ и режисьор на „Ничия земя“ (No Man’s Land) Данис Танович; Дино Мустафич, който ще стане театрален режисьор; както и фотографа Дамир Сагол. „Не бях ненормалник като Данис и Дино, не съм бил на фронтовете, за да снимам войната. Бях доволен да правя дизайн, казва Боян, за полицията, после за правителството, за армията, после за всички в града, за културните места, за списанията, за редакторите на книги.“

Първият, който поръчва Триото, станало дуо, е Драган Викич, начело на специалните части на полицията. Боян и Дада рисуват ново лого за военните. За правителството те рисуват знамена, декоративни символи, афиши. Цялата тази работа е свършена за официалната „контрапропаганда“ и не са подписани; за сметка на това личните им творения винаги са подписани с Трио.

Enjoy Saraevo *

* [„Наслади се на Сараево“ – от англ. игра на думи с известната реклама на „Кока-Кола“]

Най-известните им творби са около стотина корици за списание „Дани“, независим седмичник в Сараево, воден от Сенад Пеканин. „Чрез тези рисунки предавахме послания“, казва Боян. „Дани“ ни даде първата на босненски и четвъртата корица на английски. Това беше най-радикалният и най-важният ни ход. И беше невероятно приключение.

Афишът „Enjoy Sarajevo“, създаден от Трио. COPYRIGHT TRIO SARAJEVO

Някои от творбите им и днес са представяни в изложби и се продават в Сараево като пощенски картички за туристите. Това са вариации на рисунките поп-арт , на реклами или на известни лога. Най-известната е трансформираната на „Enjoy Sarajevo“, реклама на „Кока-Кола“. Онази творба, в която S-ът на Superman става „Saraevo“ и отблъсква куршумите на нападателите, води до съд в САЩ след публикация в „Нюзуийк“. Тази случка още разсмива Боян: „Дадох едно интервю, в което казах: „Да, моля ви, елате да ни арестувате! Със сигурност ще се чувстваме по-добре в американски затвор, отколкото в Сараево.“ Компанията, която държеше правата над Супермен, остави случая.“

„Добре дошли на Олимпийските игри в Сараево 1984-1994“ COPYRIGHT TRIO SARAJEVO

Двамата графични дизайнери се установяват в Collegium Artisticum, където има достатъчно пространство за ателие, за разлика от мазето на ул. „Бранислава Дърдева“, и където един кабел по чудо свързан с френския батальон на Силите по опазване на мира към ООН в „Скендерия“, културен и спортен център в Сараево, им предлага  няколко часа електричество на ден, които не могат да получат в редовните жилища. „Един френски офицер, Филип Тангю, хареса работата ни. Той ни помогна, купувайки пощенски картички и плакати. Един ден ни изкара от обсадата със самолет на ООН и фалшиви прескарти, за да представим работата си на една изложба във Виена“, разказва Боян. „Пренебрегнахме факта дали той прави това със съгласието на ООН или на Франция, или е негова лична инициатива. За нас и другите творци в Сараево Тангю беше нашият истински герой.

Първата зима на войната започва. Болезнено. Нито един жител на Сараево не е вярвал, че войната ще бъде възможна в този град на толерантност, където хората живеят добре, още по-малко че една военна обсада може да продължи. Онези, които са имали запаси от храна, са ги изяли през лятото. Без вода, нито електричество, без стъкла на прозорците – студът е ужасяващ. За да се стоплят, хората режат дърветата от улиците, горят книгите от библиотеките, а после и самите библиотеки. „Пръстите ни бяха ледени, рисувахме с ръкавици“, усмихва се Боян.

„Да празнуваме!“

В този ежедневно повтарящ се кошмар, въпреки че двамата влюбени се захранват с любов и с артистична дейност, бракът не е задължително първата идея, която им идва наум сутрин. „Един ден майката на Дада я попита: Ще се върнеш ли да живееш в Брека, или ще се омъжиш?“, разказва Боян. Той разбира, че след шест месеца съвместен живот би било редно, поне в очите на двете семейства, най-накрая да зададе въпроса. „Още повече че Даворин Попович [певецът на Indexi и кръстникът на югославския рок в Сараево] се оплака, че заради тази война не празнуваме нищо„, спомня си Дада. „Той ни предложи да ни ожени, за да има какво да празнува. Ние казахме „Ок, да празнуваме!“ в разгара на зимата и войната.“

Влюбените тръгват на лов за приятелите си. Дада избира за свой кум приятеля си Сема – Самир Татаражик, а Боян своята приятелка Кова – Ковинка Марич. Отговорният за браковете в кметството се съгласява да дойде да празнува брака в апартамента на ул. „Бранислава Дърдева“. Не само че сградата на общината на Сараево, близо до кръстовището „Скендерия“, е уязвима за бомбардировките и снайперистите, но Кова е ранена лошо в крака и не може да бъде транспортирана.

Решено е, че церемонията ще трае два дни: първият ще бъде церемонията и семейният празник с гостите на родителите, а вторият с всички приятели, които Боян и Дада успяват да открият въпреки отсъствието на линии за комуникация и въпреки забраните за движение, които важат за голяма част от жителите на Сараево.

Градът, който устоява 

Сватбата Хаджихалилович се случва на 20 и 21 януари 1993 г., първият празник на една обсада, която с времето ще види още много такива събития. Всеки носи това, което може, по малко храна от колетите хуманитарна помощ или бутилка алкохол, открита на черния пазар. „Невероятно е“, казва Боян. „Някой беше успял даже да намери малко дрога…“

„И тогава се случи чудото“, продължава Дада. „Токът и водата дойдоха по едно и също време в този ден, мисля за пръв път от началото на войната.“ 

„Дар отгоре“, смее се Боян. Зад счупените стъкла на прозорците, които са обезопасени така, че да не може вътре да влитат шрапнели и опасни отпадъци от взривовете, светлината се завръща. Музиката също.

Абсолютен късмет е, че един независим американски журналист, живеещ в Сараево – Джоел Бранд, решава да отрази сватбата за списание „Лайф“ в компанията на фотографа Томас Хейли. Когато статията и снимките са публикувани в „Лайф“, историята на Дада и Боян става символ в САЩ. Въпреки войната, която съсипва държавата, въпреки концентрационните лагери, въпреки убийствата и изнасилванията – все още има надежда, в Сараево, в града, който устоява, в града, в който си позволяваме дори да се обичаме и да празнуваме.

Сем. Хаджихалилович днес. Urban Magazin

Няколко месеца по-късно сватбата на приятелите им Сенад Заимович и Весна Андрее ще бъде по същия начин отразяван в чужбина, след като за него прави репортаж американска телевизия. След войната двете двойки ще създадат заедно Fabrika, основната агенция за комуникации в Сараево, на която Сенад днес все още е управител, а Боян – артистичен директор. 

Всеобщ ентусиазъм 

В деня на сватбата Боян решава да снима аматьорско видео за приятелите си от Сараево, които са изгнаници в чужбина, заминали в началото на войната. В това видео виждаме отслабнали след месеците на лишения лица, но украсени с усмивки, които Сараево няма навика да вижда. Чуваме шеги, песни, викове. „Бедни и гладни хора пристигаха с една луда енергия и споделяха най-добрия миг в живота си“, казва Боян.

Докато Углеса Узелач – кмет на Сараево по времето на Олимпийските игри од 1984, златните и безгрижни години преди разпада на Югославия – държи реч, взрив се разбива пред сградата. Въпреки взетите мерки малко парче стъкло го ранява в гланата. Малка струйка кръв започва да тече на челото му. Невъзмутим и усмихнат, понесен от общия ентусиазъм и сливовицата, той продължава своята реч. Невероятна сцена за някой, който живее в чужбина и нормално поведение, едновременно готино и елегантно, за обсадените сараевчани. Да се притесняват за нещо толкова дребно би означавало да отдадат прекалено голямо значение на сърбите. 

Няма как всички любови на обсадата в Сараево да останат в спомените както този първи брак, малко луд брак, който ще свърши щастливо: Боян и Дада ще оцелеят след войната; през новото хилядолетие те ще имат две деца – Дизи и Нуса; и те живеят все още заедно в апартамента на ул. „Бранислава Дърдева“, чиито прозорци гледат към красив сенчест парк, където днес влюбените се ухажват на пейките.

Ромео и Жулиета на Сараево 

Ясно е, че има и ужасяващи истории. Толкова двойки разделени от войната, тъй като жените и децата могат да последват хуманитарните конвои и да се спасят в чужбина. Толкова безвъзвратно изгубени любови, след като един от двамата е ударен от артилерийски взрив или покосен от снайпер. И след това идва поколението на 18-25-годишните, родени между 1967 и 1974, поколението на борци, които се жертват за града си: много от тях оставят след себе си млади момичета, изгубили първата си любов.

Най-известната трагична история остава тази на „любовниците от моста Врбаня“, наречени още „Ромео и Жулиета на Сараево“ от журналиста на „Ройтерс“ Кърт Шорк, който в една сутрин ги открива безжизнени на брега на р. Милячка.

Бошко Бркич и Адмира Исмич решават след година в обсадения град  да бягат към Белград. Възползват се от връзки и от двете страни на фронтовата линия – Бошко е сърбин и един от най-добрите приятели на командира на босненските сили. Младият мъж е взел необичайното решение да се опита да преговаря за примирие в рамките на няколко минути, за да могат да минат. Той получава уверения и в крайна сметка стрелбата спира. Босненската армия ги пуска да преминат и последния пункт, но когато стигат до средата на моста, са покосени от анонимен стрелец. Бошко умира на място; Адмира, ранена, успява да достигне до него, прегръща го и умира на свой ред. И до днес двата лагера си приписват вината взаимно и случаят остава неизяснен.

Историята на Бошко и Адмира вдъхновява книги и филми за Сараево. Тя е емблематична за този мултикултурен град, защото той е сърбин, а тя – мюсюлманка, така че историята се е врязала в паметта на града като символ на трагедията, на това, че в тази епоха няма друг изход освен смъртта. След войната труповете са временно погребани във военното гробище на сръбската армия, откъдето после са ексхумирани и Бошко и Адмира са погребани заедно в собствена гробница в гробище в Сараево. Тяхната крипта и днес е най-известната в това гробище, където почиват граждани на Сараево от всички общности и религии.

Независимо дали свършват щастливо или не, любовните истории дават ритъм на живота по време на обсадата. „Дори повече, за съжаление, отколкото в мирно време. По време на войната ние истински се грижим един за друг… Най-важното беше любовта на нашите близки, родители, приятели, съседи“, смята Боян Хаджихалилович. „В крайна сметка войната се изчерпва до две неща: как да се оцелеем и как да се обичаме.

Снимка: Le Monde 

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.