Посвещава се на доц. д-р Кристиан Таков
През 2016 г. доц. д-р Кристиан Таков представи една революционна идея. Дори да имате професионален интерес към темата, тя може да Ви е минала “покрай ушите”. Може да не сте попаднали на нея в информационния поток, въпреки че той успя да говори по този проблем не един или два пъти, включително и в национален ефир на поне две национални телевизии. Става въпрос за “приватизация на обвинението”. Не на “прокуратурата”, a на “обвинението”! Всеки професионалист в тази област ще Ви обясни разликата. Освен всичко друго, както доц. Таков винаги казваше, „тя (прокуратурата) отдавна е приватизирана”.
За съжаление на всички ни, авторът на идеята не доживя да я доразвие. Съдбата не допусна светлият му ум да стигне до конкретно предложение за законодателни промени. Не му стигна време да обсъди идеята си и с колеги пеналисти. Като специалист по гражданско, търговско и международно частно право самият той приживе се чувстваше недостатъчно уверен в себе си, за да продължи нататък с план за радикална промяна в основните нормативни актове, касаещи наказателния процес у нас, дял на правото, в който той не считаше, че е силата му.
Имал съм професионалното и личното щастие да обсъдя (макар и много повърхностно!) идеята с доц. д-р Кристиан Таков. През последните близо три години съм обсъждал темата и с много други близки за мен и него хора – както колеги юристи, така и негови приятели от други области на знанието и обществените науки. Сигурен съм, че няма нищо по-логично от това да продължим дебата по идеята на доц. д-р Кристиан Таков. Мисля си, че поне аз му дължа това, въпреки факта, че наказателното право и за мен не е областта, в която специализирам. Надявам се, че има или поне ще има и други като мен.
Така, както според мен доц. д-р Таков си представяше своето предложение, демонополизирането на държавното обвинение в края на краищата трябваше да дава възможност на “всеки […] да води наказателно преследване срещу всеки”. Той ясно казваше, че в мoмeнтa цялaтa oбвинитeлнa влacт e cъcpeдoтoчeнa в пpoĸypaтypaтa и тя има функцията eдинcтвeна да peшaвa ĸoгa и cpeщy ĸoгo дa пoвдигa oбвинeния. Същевременно доц. Таков винаги подчертаваше, че всъщност Koнcтитyциятa нe пocoчвa пpoĸypaтypaтa ĸaтo мoнoпoлиcт зa повдигане и пoддъpжaнe нa oбвинeнието. Смяташе, че ако конституционният законодател е имал идея за такъв “монопол”, той е щял ясно да го дефинира в основния закон. Винаги дaваше пpимepи с вeчe „пpeoтcтъпени” пpaвa oт дъpжaвaтa на частноправни субекти като чacтните нoтapиуси или частните съдебни изпълнители, ĸoитo упражняват дейност, допреди тридесетина години cмятaна зa изĸлючитeлна компетентност именно на дъpжaватa.
Примерът с наказателното правосъдие в английската правна система е красноречив и в подкрепа на идеята на доц. д-р Кристиан Таков.
Откога има “прокуратура” в Англия?
Обединеното кралство е първата държава в света, която приема закон за професионална полиция. Това става през 1800 г. в Глазгоу, Шотландия. По-късно в Лондон, столицата на Британската империя, със Закона за полицията на метрополията от 1829 г. се създава първата централизирана, професионална и щатна полиция в света. Инициатор е именитият политик от Консервативната партия от XIX в. сър Робърт Пийл (Robert Peel), който по това време е министър на вътрешните работи на Великобритания (Home Secretary). До създаването със закони на полицейските формирования в Лондон в Англия наказателното преследване се осъществява само по един начин – от един частноправен субект (гражданин/поданик) срещу друг такъв. Любопитно е, че дори след създаването на полицията положението с наказателноправната политика и практика в страната не се променя съществено. Наказателното преследване официално продължава да се инициира само от един частноправен субект (гражданин/поданик) срещу друг. Въпреки че практичекски се осъществява от полицията, самите полицаи започват всяко наказателно производство в качеството си на частни лица, а не като компетентен за това държавен орган. Всеки път, когато се стигне до необходимост от това, да се поддържа обвинението в съда, полицията възлага това на “редови” адвокати, които действат (и получват заплащане) по силата на обикновен договор за адвокатско правно обслужване. Естествено, този договор не обвързва полицейските служители, което, от друга страна, означава, че те не са обвързани от правните съвети на адвокатите и адвокатите не могат да се разпореждат с предмета на делото без изрично съгласие от страна на полицията.
Това положение в наказателното производство в Англия се запазва до 1986 г. Нека да повторим. Допреди 33 г. в Англия няма държавен орган, който да осъществява функции по повдигане и поддържане в съда на “държавно” обвинение. До 1986 г. в Англия няма прокуратура. Редно е да се подчертае, че по това време Обединеното кралство е член на Европейския съюз от 13 г. (тринадесет години!), а наказателноправната му политика и практика е модел в множество държави, които са били част от Британската империя, а по-късно са в Британската общност (днес това са 53 суверенни държави).
Въвеждането на “прокуратура” в Англия, подобна на смисъла, който влагат в това понятие германските и отчасти романските правни системи в Европа, става по няколко причини. Най-важната от тях е, че се засилват критиките в британската правна наука и сред практикуващите юристи на водещата функция на полицията по отношение както на разследването, така и на поддържането на обвинението в съда. Преобладаващото мнение на специалистите е, че не е в интерес на правосъдието една и съща институция да ръководи както процеса на разследване, така и съдебната фаза на наказателно производство. Тази двойствена роля на полицията просто не гарантира справедливост в наказателния процес. Полицията в Англия започва да се ръководи преимуществено от това, дали ще “спечели” или “загуби” в съответния наказателен процес, което не допринася за постигането на неговата основна цел – разкриването на обективната истина. Засилват се например опасенията, че за да постигне осъдителни присъди, английската полиция в процеса на разследване ще се поддаде на стремежа си да прикрие от защитата или просто да не разследва факти и обстоятелства, които биха оневинили обвиняемото лице в съдебното производство.
Това доведе в Англия и Уелс до създаването със закон от 1985 г. на “прокуратура”. Органът се нарича Орган за наказателно преследване на Короната (Crown Prosecution Service). Оглавява се от Директора на публичното наказателно преследване (Director of Public Prosecutions), който от своя страна е подчинен на Генералния адвокат (Attorney General). Последната длъжност съществува в английската правна система поне от XIII в. Би могла да се обясни като ръководител на “държавното юрисконсултство” в английската правна система. Единствената проявна форма на власт и подчинение между Генералния адвокат и Директора на публичното наказателно преследване е задължението на последния да представя на първия годишен доклад, който Генералният адвокат от своя страна представя на парламента. Генералният адвокат е отговорен само за общата политика в наказателното правосъдие, но не и за отделни казуси. Решенията да се повдигат обвинения и да се поддържат в съда са само и единствено на английската прокуратура, освен в изключителни случаи, засягащи националната сигурност и изрично посочени в закон, когато се иска съгласнието и на Генералния адвокат.
Първоначалният опит в структурирането на английската прокуратура не е особено обнадеждаващ, тъй като тя се изгражда на териториален принцип, като всеки район се оглавява от Главен прокурор на Короната (Chief Crown Prosecutor) и за да се увеличи финансовата ефективност на службата, районите се намаляват до само 13. По-голямата част от администрацията се съсредоточава около главния офис на Директора в Лондон и централизацията довежда до бърза бюрократизация на английската прокуратура. През 1998 година британското правителство възлага на висшестоящ съдия (а не прокурор или полицай!) да извърши атестация на английската прокуратура и да представи свой доклад. Сър Иън Глайдуел (Sir Iain Glidewell) е изключително критичен към дейността на прокуратурата и особено към нейната централизация и предлага множество реформи в службата, сред които са намаляване на териториалния обхват на района на всеки един Главен прокурор чрез въвеждане на нови 29 района (през 1999 г. стават 42 – идентични с районите на полицейските формирования), по-тясно сътрудничество с полицията чрез създане на т.нар. Екип за наказателно правосъдие (Criminal Justice Unit), състоящ се от юрист от прокуратурата (“прокурор” в тесния смисъл на понятието), полицейски служител и административен помощник, както и в създаване на централно звено за подпомагане на най-сериозните дела за тежки престъпления. Любопитно за нас, българските юристи, е, че една от препоръките на сър Глайдуел е към самия Директор, който според съдебния лорд трябва да се занимава по-малко с административна, а повече с типична прокурорска работа.
Откога “прокуратурата” в Англия може сама да извършва процесуално представителство в съда?
Не си мислете, че английските прокурори отведнъж получават възможност да поддържат обвинението в съда. Напротив, допреди точно 20 години, до приемането на Закона за достъп до правосъдие (Access to Justice Act) от 1999 г., юристите, работещи в английската прокуратура, нямат право да се явяват в съдилища от определено йерархично ниво в наказателното правосъдие нагоре (от т.нар. Съдилища на Короната – Crown Courts – нагоре). Това са наказателните съдилища, където се гледат делата за по-тежките престъпления в Англия. Та, допреди 20 години за процесуално представителство на държавата (прокуратурата) пред висшите съдилища в страната се наемаха … адвокати. Завърших магистърската си степен в Англия през 1997 г. и тогава това беше валидното правило – във висшите съдилища на страната и двете страни в процеса (независимо от това, дали граждански, търговски или наказателен) можеха да бъдат представлявани само от адвокати. Изключения нямаше.
Отново с цел по-ефективна от финансова гледна точка дейност на прокуратурата, законът бе променен, като на английските прокурори бе дадено право да се явяват самостоятелно и да поддържат обвинението самостоятелно във всички съдилища. И това не стана, без да бъдат спестени много тежки критики на английската прокуратура. Основно те дойдоха от страна на адвокатските съвети (Bar Council) в страната, както и от научната общност. Юристите в английската прокуратура (“прокурорите” в тесния смисъл на думата) са всъщност държавни служители (не са магистрати или част от съдебната власт) и като такива за тях възниква съмнението, че биха могли да ползват съмнителни прийоми, защото работата им и перспективите за повишение недвусмислено зависят от успешното постигане на повече осъдителни присъди. Затова и разпоредбата на чл. 37 на Закона за достъп до правосъдие постулира, че всеки “прокурор” има “задължение към съда да действа в интерес на правосъдието”. Счита се, че това задължение превъзмогва каквито и да било задължения на държавния служител, които биха могли да му противоречат. Примерът са задълженията на “прокурора” към неговия работодател. Дори и след тази промяна в закона мнозина авторитети в правната наука в Англия считат, че тази разпоредба не работи поради това, че е чисто декларативна.
Кой в Англия взима решение за това, да се повдига ли обвинение или не?
Откакто в Англия съществува полиция (от първата половина на XIX в., или в продължение на около век и половина), нормалната практика винаги е била полицейските служители да преценяват трябва ли да се повдига обвинение или не. Решението винаги е било на полицията. След реформата от 1986 г., ако полицията реши, че трябва да се внесе обвинение, тя предава преписката на английската прокуратура и последната я придвижва по-нататък в съда. И така до 2003 г. Тогава Великобритания приема Закона за наказателното правосъдие (Criminal Justice Act) и променя тази практика. След тази реформа в Англия решението дали да се повдига обвинение или не вече е от компетентността на английската прокуратура, а не на полицията. За полицията остава решението дали да се внасят или не обвинения за ограничен кръг деяния, които представляват престъпления с ниска степен на обществена опасност.
Когато английската прокуратура получи преписка, тя преценява дали може да се образува наказателно преследване или не. Това става на основание на критериите, изброени в Кодекса на прокурорите (Code for Crown Prosecutors). Решението се взема в две фази:
Първо, прокурорът решава дали има достатъчно доказателства, за да се “осигури реалистична перспектива за осъдителна присъда”. Това е така нареченият “доказателствен тест”. Ако преписката не мине този тест, обвинение не се внася в съда, независимо от важността на случая.
Втората фаза на преценката на прокурора се състои в това да се прецени дали “общественият (публичният) интерес налага наказателно преследване”. В интерес на обществения интерес е например преследването на престъпни деяния, извършени срещу лица, заемащи публична длъжност, или ако тези деяния са широко разпространени в някакъв териториална област, или ако наказателното производство ще доведе до сериозна и тежка присъда и т.н. Не толкова е обществен интерес и подлежи на преценка от прокуратурата в конкретния случай, ако деянието е извършено от лице, което е на много сериозна възраст или ако например страда от психична или друга сериозна болест.
След като премине двуфазовият тест на прокуратурата, преценката е нейна, за да предприеме следните алтернативно възможни действия:
– да внесе обвинение в съда или
– да върне преписката обратно на полицията, за да бъде извършителят официално предупреден, вместо да става обект на наказателно преследване; или
– да не се предприема каквато и да било друго срещу извършителя.
Решението дали и кое от тези действия да се предприеме е изцяло на английската прокуратура и тя не е задължена да се съветва с полицията.
Частното наказателно преследване
През цялото време, дори след реформите в Англия отпреди около 33 години, частното наказателно преследване продължава да съществува непокътнато. Въпреки че, статистически погледнато, то се случва много по-рядко от обичайния случай, в който английската прокуратура повдига и поддържа обвиненията в съда, частното наказателно преследване се счита в английската наука и практика като особено важна гаранция за справедливостта на процеса. Примерите за това са много. Един от тях е този с полицая Джой (Police Constable / PC Joy), който през 1974 година спира за извършено нарушение и съставя акт за нарушение на депутат в парламента. След като полицейските ръководители на Джой решават да не започват наказателно преследване срещу члена на парламента, констатиралият нарушението продължава сам по пътя на частното наказателно преследване, в което успява да докаже вината и постига осъдителна присъда за нарушителя.
В много случаи, в които английската прокуратура решава да изостави някой казус, особено в материята на престъпленията срещу личността, жертвата или близките и роднините й могат да вземат решение да продължат наказателния процес като частно разследване.
В заключение на този много кратък анализ, посветен на създаването и правомощията на английската прокуратура, е редно да подчертая още веднъж следното:
Само допреди няколко десетилетия една от държавите – модели на демократично управление, разделение на властите и върховенство на закона, дори държавата, установила за първи път тези принципи в модерното общество, не разполагаше с “прокуратура”, както ние, българските юристи, си представяме държавното обвинение.
Английската прокуратура не е съставена от “магистрати”, а от държавни служители, които въпреки това имат задължения към съда и наказателното правосъдие, които задължения имат примат над тези към работодателя им.
Частното наказателно преследване в Англия е възможно и до ден днешен и се счита за много важна гаранция за справедливостта в наказателния процес.
Английската порокуратура няма еквивалент на българския главен прокурор. Начело на тази служба стои Директор на публичното наказателно преследване, но няма право да се меси директно в отделни казуси, по които работят отделните прокурори. Същото се отнася до органа, който е висшестоящ по отношение на Директора – Генералният адвокат. Последният няма право на намеса в работата на подчинения си Директор, а може само да представя и коментира годишния отчет на Директора пред парламента.
