Да напомним: Втората световна война бе започната не на 22 юни 1941. А на 1 септември 1939 година! И бе започната не само от Хитлер, както ни лъжеха с десетилетия. А от Хитлер и Сталин!
Както вече знаете, Втората световна война започва точно една седмица след като на 23 август 1939 година Сталин и Хитлер се съюзяват и подписват таен протокол за подялбата на Европа.
На 1 септември германците нахлуват в Полша. Докато поляците се сражават с невиждана храброст (шапо!) и задържат с коне и жива сила германските танкове (за разлика от великата Франция, която се предава позорно бързо), та докато поляците се бият с отчаяна смелост срещу германците, съветската армия на Сталин нахлува в Полша и удря полската армия в гръб.
На 18 септември Вермахтът и Червената армия правят общ парад в Брест-Литовск. Подписано е съветско-германско споразумение за подялба на Полша и декларация „в полза на мира“. Коментарът на този цинизъм е излишен, но ето откъс от самата декларация:
„Правителството на Райха и на СССР чрез подписания днес договор, като уреждат границите между двете държави, вследствие разпадането на полската държава и създавайки по този начин сигурна основа за продължителен мир в Източна Европа, единодушно изказват своето гледище, че е в интерес на всички народи да приключат положението на война, което съществува между Германия, от една страна, и Франция и Англия, от друга. Двете правителства, прочее, ще направят общи усилия да се постигне тази цел колкото е възможно по-скоро. В случай че това не се достигне, ще се докаже, че Англия и Франция са отговорни за войната.”
През ноември 1939 година Сталин нарежда на в. „Правда“ да пише, че Англия и Франция са започнали войната, а не Германия. Впрочем, както се вижда от цитата горе, това го има отбелязано в договора, който двете тоталитарни държави сключват помежду си след позорната подялба на Полша.
На 28 септември 1939 е подписан Пакт за приятелство и за границите между СССР и хитлеристка Германия.
Според договора на територията на бившата полска държава се установява граница между Германия и СССР (член 1), която е окончателна и двете страни се задължават да не допускат намеса на трети държави (член 2). Тази граница се разглежда като основа за развитието на бъдещи приятелски отношения между двете страни (член 4).
На 30 ноември 1939 Червената армия напада Финландия и до 12 март 1940 г. води т.нар. „Зимна война“. СССР е изключен от Обществото на народите.
СССР притиска балтийските държави да му дадат бази (както ще опита през ноември 1940 и с България, но среща отказа на цар Борис).
На 14 юни 1940 г. започва съветизиране на прибалтийските държави чрез изпратените за целта съветски емисари. На 17 юни Червената армия нахлува в прибалтийските държави и ги окупира.
На 28 юни Румъния „отстъпва“ Бесарабия и Северна Буковина на СССР.
На 27 септември 1940 е сключен Тристранният пакт между Германия, Италия и Япония.
На 22 октомври 1940 г. България отказва да влезе в Тристранния пакт.
На 12 ноември Молотов отива в Берлин с цел преговори за влизане на СССР в Тристранния пакт. Но вместо дружески обсъждания за сферите на влияние между Молотов, от една страна, и Рибентроп и Хитлер, от друга, възникнали дипломатически спорове. Главната причина за раздора била настояването на Сталин да включи България в съветската сфера на влияние.
На 17 ноември 1940 г. – повторен отказ на България да се присъедини към Тристранния пакт.
На 20 ноември Унгария се присъединява към Тристранния пакт. На 23 ноември 1940 Румъния се присъединява към Тристранния пакт.
На следващия ден Словакия се присъединява към Тристранния пакт.
На 25 ноември 1940 г. България отхвърля съветското предложение за „договор за взаимопомощ“, което предвижда разполагане на съветски военноморски бази в страната.
СССР иска териториално разширение в замяна на присъединяване към Тристранния пакт. Едно от условията, които Сталин поставя, е България и Дарданелите да бъдат включени в съветската сфера на влияние.
По време на акцията българските комунисти разпространяват позиви за съюз със СССР и Германия на Хитлер. Вапцаров също агитира за съюз със СССР и Германия и затова е интерниран от българската полиция за антидържавна дейност. Да, да, точно така: „антифашистът“ Вапцаров е призовавал за влизане на България в Тристранния пакт, защото така му нареждат от Москва, тъй като кумирът му Сталин е съюзник с Хитлер. В един от комунистическите лозунги пише, че СССР не само не е против включването на България в Тристранния пакт, но и че сам се кани да влезе в него.
В България и до днес се премълчава позорното послушание на българските комунисти пред заръките на Хитлеровия съюзник Сталин, писането и разпространяването на комунистически лозунги за присъединяването на България към Тристранния пакт в момент, в който цар Борис Трети и българското правителство отчаяно се опитват да запазят неутралитета на страната въпреки чудовищния натиск от Берлин, Рим и Москва.
Но ето признанията на Върбан Ангелов, виден комунистически функционер и обвинител в т.нар. Народен съд:
„В края на 1940 и началото на 1941 г. по нареждане на ЦК се разпространяваха хвърчащи листове, с които се подканяше българското правителство да подпише Тристранния пакт – да влезе в антикомунистическата ос, като се добавяше, че и СССР ще влезне в него.
Спомням си, че някой донесе в кантората ни един такъв лист. Аз го отнесох на Хр. Михайлов, който беше в съседната стая. Освен него там беше и Боян Българанов, а ако не ме лъже паметта и д-р Иван Пашов. Аз скъсах демонстративно този лист пред Хр. Михайлов и с възмущение заявих, че това не може да е дело на нашата партия; това е провокация от Дирекция на полицията. Хр. Михайлов се изчерви и не каза нищо. И понеже Б. Българанов каза, че той счита тази препоръка, която се даваше от нашата партия на правителството, за много умна, влязохме с него в пререкания. Аз твърдях, че това е провокация, а ако е наш лист, то е грешка, която граничи с предателство. Помня, че Б. Българанов, с когото заедно излязохме от кантората на Хр. Михайлов, ми поиска подробни обяснения. Аз му дадох и той остана доволен.
Когато германските войски нахлуха у нас, партията издаде нареждане да ги посрещнем не като враждебни, а като приятелски войски.
Ние, които бяхме против това германофилско становище на нашия ЦК, трябваше да защитаваме пред нашите съюзници от Народния фронт становището, че тия лозунги и директиви са провокация на полицията. А те бяха на ЦК на БКП.
За влизането на България в Тристранния пакт.
След и по повод на сключването на договора за ненападение между СССР и хитлеристка Германия в 1939 г. вътрешното ръководство на БКП поведе пропаганда за влизането на България в Тристранния пакт: Германия, Италия и Япония. От името на партията Централният комитет издаваше позиви, хвърчащи листове, а и писанията по стените на зданията , в които се подканяше правителството да вмъкне страната в Тристранния пакт.
В партията се внесе голям смут; водеха се оживени спорове – по-голямата част от партийните хора не можеха да смелят препоръките на ЦК да бъде присъединена страната към фашисткия съюз на Хитлер, Мусоини и Япония. Аз лично съм имал много спорове по този въпрос с другари даже и от тогавашния Централен комитет.
Становището на ръководството обаче бе разпространено и проагитирано в цялата страна.
В Пловдив, както се научихме тогава, комисия от трима наши другари се явила пред гарнизонния началник и пледирала пред него, че България трябва да влезе в Тристранния пакт, подканяла го да действа в това направление, като се извърши мобилизация и влезе във война на страната със съюза – Германия и Италия.
През юни или юли 1940 г. ни привикаха около 28 наши другари в Дирекция на полицията и един от важните – Павлов или Гешев, ни упрекнаха, че агитираме да влезем във войната на страната на съюза, облепяме и пишем по стените на градските здания позиви с такива подкани. На нашите възражения, че това не е дело на нашата партия, на наши хора, а се върши или от провокатори, или от някои наивни младежи, полицаят отговори: „Ние знаем много добре от кого се това върши. Знаем, че вашата партия агитира за влизането ни във война на страната на съюза, правителството обаче е решено да пази неутралитет, то е против влизането ни във войната и като ви предупреждаваме да престанете с тая вредна, противонародна агитация, предупреждаваме ви, че ако не престанете да агитирате в това направление, ще вземем строги мерки срещу вас.”
След около една седмица бяхме арестувани и отправени по различни села много наши другари не само от София, но и от другите градове на страната. На гарата видях Трайчо Костов, когото тоже откарваха някъде. Аз бях изпратен в с. Сини вир (турското му име е Сенебир), Новопазарско. В съседно село бе интерниран Никола Петков, а в друго – Антон Югов.
Агитацията да влезем в Тристранния пакт и във войната на страната на Германия, Италия и Япония трая до 22 юни 1941 г., когато у нас стана известно, че германската армия напада СССР.„
Антифашисти ли???
***
Да продължим със Сталин.
Когато през пролетта на 1941 година Хитлер напада Югославия и Гърция, какво прави Сталин?
Сталин изхвърля югославския посланик от Съветския съюз и отказва да признае гръцкото правителство в изгнание!
***
Първото масово изтребление на военнопленници е извършено по заповед на Сталин от НКВД. В Катин са само останките само на една малка част от избитите полски запасни офицери – тези от лагера в Козелск (недалеч от Смоленск). Но има още два големи лагера с полски офицери: в Осташков, Калининска област, и Старобелск (край Харков).
От един документ на НКВД от декември 1939 г. става ясно, че съветските власти не смятат тези поляци за военнопленници, а за … „контрареволюционери“.
Сталин не само откровено ненавижда Полша, но смята полския патриотизъм за особено опасен, тъй като няма никакво намерение да изпуска плячката от ръцете си и да връща, когато и да било, окупираната полска територия.
Подозрителността и омразата му са разпалени допълнително, когато Берия докладва, че според него полските военнопленници са непоправими. Повечето от поляците не се огъват и не показват с нищо, че ще сътрудничат на съветската власт.
Решението на Сталин е незабавно – полският елит трябва да бъде унищожен, за да бъде елиминирана всякаква евентуална бъдеща съпротива срещу съветската окупация.
По-късно той ще приложи рецептата си и в останалите източноевропейски страни, окупирани от Червената армия. Също и в България, където безмилостно бе избит българският национален елит.
На 5 март 1940 година Сталин и членовете на Политбюро Ворошилов, Микоян и Молотов подписват предложението на Берия за разстрел на десетките хиляди полски военнопленници.
Заповедта се отнася не само за петнайсетте хиляди поляци в трите лагера, но също и около единайсет хиляди вече арестувани за „контрареволюционна дейност“ граждани на Източна Полша, които са държани в затворите.
Според съветските документи вследствие на тази директива са екзекутирани 21 857 души.
Генерал Дмитрий Токарьов, бивш началник на НКВД за Калинински район, разкрива, че през март 1940 г. е извикан заедно с двама свои колеги от НКВД на инструктаж в Москва, където му е предадено, че „най-висшите ешелони“ са решили поляците да бъдат застреляни и му е наредено да приведе заповедта в изпълнение.
Изглежда Токарьов не е вдъхвал достатъчно доверие, защото от Москва са командировани опитни екзекутори – страховитата спецгрупа на Василий Блохин, генерал-майор госбезопасности.
Блохин е главният кремълски палач, който в продължение на 30 години ръководи разстрелите в НКВД (съответно в МГБ и МВД) при Ягода, Ежов и Берия.
Известен е с това, че за годините на своята работа е разстрелял лично между 10 хиляди и 15 хиляди души и че лично е разстрелял легендарния Тухачевски, журналиста Михаил Колцов, писателя Исак Бабел, прочутия театрален режисьор Мейерхолд и дори бившия си шеф Ежов.
За „героичните“ си дела Василий Михайлович бил награден не само с лека кола „Победа“ и златен часовник, но и с три ордена „Червено знаме“, с орден „Ленин“, с орден „Отечествена война“, първа степен, и множество медали.
Спецгрупата на Блохин умело съчетавала охраната на съветските вождове и лично на другаря Сталин с участието си в масовите разстрели на „народните врагове“.
Очевидци си спомнят, че разстрелите доставяли огромна наслада на Блохин. Той се подготвял за тях с прецизността на опитен хирург към операция: без да бърза, надявал специално ушита дълга до земята кафява кожена престилка, кожени ръкавици до лактите, дори кожена фуражка с козирка и с нескривано удоволствие се оглеждал в огледалото. Което хвърля в ужас дори колегите му (вж. Лорънс Рийс „Тайните на Втората световна война“).
Под ръководството на Блохин, Синегубов и Кривенко са разстреляни 6300 поляци от Осташковския лагер. Самият Блохин за времето на командировката си в Калинин разстрелял лично „само“ 600 от тях. За което получава първия си орден, „Червено знаме“.
В Калининския затвор, където се извършват част от екзекуциите на поляците, две канцеларии са тапицирани с кадифе, за да бъде заглушен шумът от изстрелите. Първата нощ пристигат 343 поляци и палачите се озорват, не смогват. Разстрелите продължават и след изгрев.
Затова Блохин нарежда „пратките“ с поляците от близкия Осташковски лагер да не надвишават 250 души на нощ. С тази бройка вече се справят успешно. Жертвата се повежда към т.нар. ленински кът, а след проверка на идентичността и поставяне на белезници отвеждат нещастника в специално тапицираната стая. Изстрел в тила, изнасят тялото и процедурата се повтаря.
Нощите са къси, времето е малко и няколко по-низши служители на НКВД, включително шофьори и охранители, получават заповед да участват в разстрелите. Убийците използват по-надеждните германски пистолети „Валтер“, но при това сериозно натоварване дори превъзходните германски пистолети се повреждат и започват да отказват.
Пистолетите отказват, но не и съветските свръхчовеци, които след приключване на задачата организират банкет, за да отпразнуват „постижението“.
По сходен начин са избити и поляците от Старобелск, втория от трите военнопленнически лагера. Те са отвеждани в Харковския затвор, където НКВД ги ликвидира един по един с изстрел в тила. След това телата са откарвани с камиони и заровени – подобно на тези от Калининския затвор – в масов гроб в околностите на града. Също като при масовото клане във Виница, извършено през 1937-1938 година от НКВД, свидетели помнят капещата от камионите кръв. Напоените с кръв брезенти се изгарят, но кръвта от камионите дълго не може да бъде измита.
Единствено убийствата на полските затворници от лагера в Козелск са извършени в отдалечената Катинска гора.
Единадесетгодишната Нина Воеводская е заведена от чичо си, офицер от НКВД, „да види поляците“. Той превежда нея и по-малката й сестра през постовете на НКВД до един резервен коловоз на няколко километра от Катинската гора, за да покаже на двете деца поляците в зарешетените вагони. После се оказва, че в дадени моменти убийците в гората не насмогват да застрелят толкова много хора, затова голям брой поляци изчакват едно денонощие в резервния коловоз край гара Гнездово, охранявани от НКВД.
Нина споделя: „Поляците ни махаха за поздрав от техните вагони. Те бяха млади, с военни униформи. Още помня колко елегантни бяха“ (вж Лорънс Рийс, „Тайните на Втората световна война“). Поляците, уточнява британският историк, са убедени, че ги изпращат във военнопленнически лагер и не подозират участта си. Но от гара Гнездово те са откарани на групи с камиони в гората.
През 1943 г. един руски селянин, Олег Киселев, разказва: „През пролетта на 1940 г. в продължение на четири-пет седмици всеки ден в гората заминаваха три-четири камиона, натъпкани с хора… Чувах изстрелите и предсмъртните викове на хората… В нашия район не бе тайна, че НКВД разстрелва поляците.“
В цивилния живот тези мобилизирани от резерва офицери са предимно полски интелектуалци: учени, преподаватели във висши училища, лекари, учители, юристи, журналисти, инженери, конструктори.
На картинката долу: отляво „фашистите“, отдясно „антифашистите“.
Ето и един от комунистическите позиви с призив, че СССР не само не възразява България да влезе в Тристранния пакт, но и че самият СССР се кани да влезе в него.
И страници от книгата на Върбан Ангелов.
Автор: Даниела Горчева
Текстът е препубликуван от фейсбук профила на автора. Заглавието и акцентите са на редакцията на „Терминал 3“.
