Цветан Тодоров – един от големите умове на XX в. и това не е преувеличение. Философ и литературен критик, роден през 1939 г. в София, емигрирал през 1963 г. във Франция. Книгите му – сред които „Поетика на прозата“, „Памет за злото, изкушение за доброто“, „Живот с другите“ и „Интимните неприятели на демокрацията“ – са преведени на 25 езика. През 2008 г. той е удостоен с високата испанска награда „Принцът на Астурия“ за обществени науки – за приноса му към разбирането и развиването на демокрацията, разбирателството между културите и отпечатъка, който насилието оставя върху колективната памет.
На 7 февруари 2017 г. Тодоров почина на 77-годишна възраст. Последното му посещение в София беше през септември 2014 г. по покана на Френския културен институт, когато държа кратко слово на кръгла маса на тема „Бъдещето на демокрацията в Европа“ пред българска публика.
Аз не говоря много често на българската публика и поради това вие може би очаквате да ви казвам някакви знаменити истини. И се страхувам, че няма да бъде точно това, защото аз съм всъщност дошъл тук, за да науча от своите колеги и от другите хора, които срещам, какво те мислят, а не да им давам уроци. Ако им давах уроци, щях да стана като тия пратеници на ОССЕ в Косово, които обясняват какво е демокрацията на бедните албанци и сърби – една роля, която не ми подхожда.
Освен това, както някои от вас знаят, аз от 50 години вече живея в една друга страна, с която е свързана цялата ми професионална работа, така че не се чувствам компетентен да ви обяснявам как трябва да живеете и как трябва да засилите демокрацията. Но съм съзнателен за това, че – както другите го казаха преди малко – Франция и България не са чак толкоз отдалечени. Разбира се, има различно ниво на живот, има различни натрупвания на богатство от предишните години, но има и много общи въпроси, които се поставят от населението на едните и другите.
Първата констатация, за която исках да напомня, е, че в съвременния свят демокрацията не изглежда да е заплашена от нейните открити врагове, както това е било между двете световни войни или по време на Студената война, когато се нападаше идеалът на демокрацията, а не само нейните реализации. Днес тя е нападана може би от някои теократични държави като Саудитска Арабия или Иран, или новия Ислямски халифат, но това не се живее като сериозна заплаха от демократичните страни и според мен те са прави да не го виждат като голяма заплаха. Но това не значи, че съвременните демокрации нямат врагове – те също имат врагове, но тези врагове излизат от самата демокрация. Те представляват едно прекалено засилване на някои демократични принципи, които в демократичната държава са уравновесени от други. Това изолиране на едни принципи е наистина най-страшната заплаха срещу съвременната демокрация.
Всъщност моите колеги, които досега говориха, според мен много добре илюстрираха някои от тези вътрешни опасности. Аз не знаех, че от 1997 г. до 2007 г. е бил големият неолиберален период на България – виждате колко съм невеж. Но всичко, което Боян Знеполски каза тук, ми е извънредно интересно – да видя, че България в известен смисъл преминава през тия периоди по-бързо, отколкото западните страни, които имат нужда от сто години, докато ние за десет години вече сме пристигнали на финиша. Дано да е така и в бъдеще. Също така онова, което Стоян Атанасов ни говори за популизма, за тая форма на управление на страната, в която в известен смисъл не е вече народът, който има властта, както това се подразбира от думата демокрация, а тълпата, тоест масите, които могат да бъдат манипулирани по различни начини и които отговарят на най-ниския общ знаменател: „Ние сме по-добри от тях“.
Искам да кажа няколко думи за това, което аз наричам, понеже не съм намерил по-добър термин, месианизъм. Месианизмът е един вид религиозно уклонение от средните векове и от XVI век, когато се очаква, че земният рай ще се построи в най-скоро бъдеще. И понеже тая цел е толкова висока, всичките средства, които можем да използваме, за да я постигнем, са добре дошли. Всъщност ние добре знаем един такъв месианизъм – това беше комунизмът. Но в съвременната епоха, т.е. след падането на Берлинската стена, се е формирал един друг месианизъм, по-парадоксален, който иска да внесе човешките права и демокрацията с военни средства, с окупиране на някои страни, за които ние намираме, че ръководителите им не се държат добре, забравяйки, че демокрацията насила не може да се настани – тя трябва да дойде от самото общество. Иначе средството се оказва по-силно, отколкото целта – вместо да постигнем тая висока цел, ние разоряваме страната по един начин, който не можем да поправим след това, както го виждаме например сега в Ирак или в Либия – страни, които имаха щастието да получат нашите „подаръци“ във формата на бомбардировки и окупации. Но има и една по-мека форма на тоя месианизъм, който се упражнява не чрез военни, а чрез икономически средства – защото бюджетът на ОССЕ, на интернационалните мисии в Косово е навярно по-висок, отколкото целият останал бюджет на страната. Тъй че населението не се колебае дълго какво отношение да взима към тия уроци – всички ходят на събранията, на които са поканени.
Аз съм много доволен от тази среща – да ви чуя и да се науча на много полезни неща. Има ли един вълшебен начин, за да се преборим с тези вътрешни врагове на демокрацията? Не ми се вярва. Не вярвам, че можем да ги победим чрез някоя нова революция, нито чрез високите постижения на технологията, която променя живота ни постоянно. Наистина, вярвам повече в тая традиционна ценност, която е образованието, възпитанието, защото щом тия врагове са се родили един ден, те значи могат и да умрат един ден. Не бива да се отчайваме.
*Словото е транскрибирано от портал „Култура„.
