SHARE

В германския град Аахен Еманюел Макрон стана носител на тазгодишната награда „Карл Велики“, която се връчва за принос в обединението на Европа. По време на церомонията той изнесе реч за бъдещето на Стария континент, която публикуваме в нейната цялост. 

Госпожо канцлер, скъпа Ангела, благодаря Ви много за Вашите думи,

Господин кмет на Е ла Шапел, господин президент на комитета на наградата “Карл Велики”, госпожи и господа начело на държавата и на правителството,

Госпожи и господа, лауреати на наградата “Карл Велики”,

Госпожи и господа министри, господин министър-президент на Лан дьо Ренани на Северна Вестфалия,

Госпожи и господа посланици и консули,

Госпожи и господа парламентаристи,

Госпожи и господа,

Скъпи приятели,

За да дефинираме онова, което европейската структура ни е донесла от дните на Втората световна война, по навик казваме, че тя ни е позволила да живеем 70 мирни години и това е вярно. Европа познава това историческо чудо на 70 години мир между държави, които довчера са били врагове.

И това съкровище няма цена, то е безпрецедентно на нашия континент за всички векове, които го предхождат, но ако мисля за Полша, за гражданите на бивша Чехословакия, за Португалия, за Испания, сър, за бившата ГДР, за балтийските държави, скъпа Далия, за България, скъпи Бойко, за всички тези хора братя; мога ли да кажа, че те са познали 70 години на мир, свобода и просперитет със спокойно съзнание и с пълно спокойствие?

Може ли да кажем, че гражданите на бившата Югославия са изживели 70 години на мир? За няколко нации в Европа, които поемат по пътя на приятелството и сътрудничеството, други се изправяха доскоро лице в лице с жестокостта на тоталитаризма, на национализма, за някои други – геноцид, гражданска война, на политически и военни ограничения.

Митът на тези 70 години мир предполага една перфектна Европа, а ние единствено трябва да се грижим за нейното бъдеще; но аз не вярвам в този мит, тъй като Европа все още постоянно се бори с историята си и с трагедията на историята. Пред този факт ние не можем да изправим рутината на управлението, а постоянно желание за напредък, което изисква от всяко ново поколение да действа с всички сили и да изгражда наново надеждата.

Получавайки първата награда “Карл Велики” през 1950 г., Ричард дьо Куденхов-Калерги дава име на тази надежда. Правейки препратка към действията на Карл Велики, той казва за Европа, че тя се завръща към мечтата на каролингите. Тази мечта е мечта за желано обединение, за съгласие, изградено върху разликите на една огромна общност, която върви в една посока – тази на една Европа, скъпа Ангела, скъпи Ксавие, обединена в биещото си сърце, което представлява този регион от тази епоха нататък.

Тази мечта днес е разяждана от съмнения. От нас зависи да решим дали искаме да ѝ вдъхнем живот, или да я оставим да умре.

Вече споменах няколко пъти в Пникс, Сорбоната, както и в Европейския парламент какво предлага Франция, но тук искам просто да споделя четири свои убеждения, четири “Божи заповеди”, ако позволите, или четири категорични императива за действие според традициите на нашата Европа, около която искаме да се обединим.

Първият императив е прост: да не бъдем слаби и да не се подчиняваме! И така, имаме пред себе си големи заплахи, големи дисбаланси, които разстройват нашите граждани и захранват всеки ден тяхната несигурност. Въпросът, който всеки един от тях ни задава, е: искаме ли да се подчиним? Ще приемем ли правилата на други или тиранията на събитията, или ще направим избора да решаваме за себе си със силна автономност и, да, с европейски суверенитет? Кой ще избере правилата, които защитават личния живот за нашите граждани? Кой ще избере да обясни икономическия баланс, в който нашите компании трябва да живеят? Чужди правителства, които всъщност ще оркестрират пропаганда или техните собствени правила? Международни актьори, гратисчии в една система, в която вземат решения като организатори; или ще сметнем, че това се отнася към европейския суверенитет? 

Европейският парламент – и тук искам да отдам почит на един от неговите бивши председатели, скъпи Мартин, дете на този град – направи смел избор, съвместно с комисията и държавите членки, да въведе общ регламент за личните данни. Именно по този път искаме да вървим и вярвам дълбоко, че имаме виртуален суверенитет за изграждане, който да регулира по-добре тези играчи, да защитава нашите съграждани, да налага данъци по възможно най-справедлив начин на онези, които днес не плащат никакъв данък в икономическото пространство и юридическото такова, където понякога те водят до дълбоки трансформации и заплашват всеки ден интересите на едни, докато предлагат възможности за други.

Как искаме да взимаме утре решенията си за климата? И това са демократични избори, чието ехо чуваме зад тези прозорци, и те са важни. Кой ще трябва да решава? И там ли това ще бъдат външни сили, или самите ние? Знаем, че тези избори отнемат време, що се отнася до енергетиката и климата, но дългосрочните решения могат да бъдат взети единствено ако се организираме на европейско ниво, ако успеем да наложим минимална цена на въглерода, да наложим и там данък по границите, избягвайки това да избираме най-лошото и да фаворизираме онези играчи, които не желаят да съдействат; да имаме амбициозна политика, както казахте Вие, г-н кмете, що се отнася до запасите от възобновяема енергия, единствената възможност да обърнем страницата на нашата енергийна история и да бъдем на нивото на обещаното относно климата.

Кой трябва да решава нашите търговски въпроси? Кой? Онези, които ни заплашват? Онези, които ни шантажирант и обясняват, че международните правила, за чието създаване са допринесли, не важат повече, защото вече не са изгодни за тях?

Ние сме ние, европейците, съучастници в един международен мултилатерализъм, за който аз вярвам, че е силен. На нас принадлежи нашият собствен суверенитет да го защитаваме, да не се поддаваме и да не бъдем нито наивни лице в лице с нелоялната конкуренция, нито слаби лице в лице със заплахите на онези, които често са писали тези правила с нас.

Кой ще избере атмосферата на мир и на големи геополитически баланси, в каквато искаме да живеем? Ние говорихме за това вчера и завчера с г-жа канцлера, скъпа Ангела, и с нашата колежка Тереза, но както и с останалите ръководители на държавите и на правителствата – избрахме да градим мир и стабилност в Близкия и Средния изток, решихме суверенно, поехме отговорност суверенно, изпълнихме суверенно. Други сили, също толкова суверенни, решиха да не  държат на думата си. Трябва ли това да бъде причина да се откажем от собствените си избори? Трябва ли да се поддадем на политиката на най-лошите? Трябва да изберем, да изградим, да говорим с всички, за да успеем – включително там, да изградим наш собствен суверенитет, който в този регион ще бъде гаранция за стабилност.

Трябваше да преживеем огромни сътресения вследствие на съвременните миграции, независимо дали те са политически, икономически или климатични. Изправяйки се пред този проблем, считаме ли, че може дори за секунда да останем със скръстени ръце, или да се обърнем навътре към чисто националистическо кредо? Отговорът е европейски,  elle l’est en ce qu’elle a de plus essentiel. Срещу тези проблеми може да се изправим единствено с амбициозна и обмислена политика и изцяло европейска за Африка от другата страна на Средиземноморието, политика за развитието и за сигурността, над която започваме да работим, но за която трябва да бъдем много по-амбициозни, с обща политика за сигурност на границите, хармонизиране на правото и със суверенна политика за развитие, сигурност и защита.

Разбрали сте този първи императив, в който вярвам – да не бъдем слаби, да не прекланяме глава – това е европейският суверенитет; този, който ще ни води напред; този, който ще ни поведе към създаването на нашата Европа като геополитическа, търговска, климатична, икономическа, хранителна и дипломатическа сила. Ще има дебати, като ние със сигурност не влагаме идентични реалности зад тези думи, но условието за възможност – това, че ние отказваме други да решават вместо нас. Ако ние решим, че един голям играч в областта на технологиите може да решава тайно или да създава свои фискални правила, вече не сме суверенни и този дебат не е валиден; ако решим, че това или онова голямо международно енергийно дружество решава нашите климатични политики за нас, ние не можем да решаваме и да водим демократичен дебат.

И ако приемем, че други големи сили, включително съюзници, включително наши приятели в най-трудните чакове на историята, решават да вземат нашите решения, да водят нашата дипломация, нашата сигурност – често залагайки с най-лошите рискове: ние вече не сме суверенни и не можем достойно да следим публичното мнение, да казваме на нашите хора: “ние ще решаваме за вас, елате гласувайте и елате да направите избор”.

Второто правило, което е наше, е: да не се разделяме. Опитите за това да се обърнем навътре в себе си са огромни в този неспокоен период на национализъм, в който смятаме че на национално ниво ще овладеем нещата по-добре, че ще открием частица от този суверенитет, който понякога остава прекалено мимолетен или едва зародил се на европейско ниво. Тази аларма зазвуча с Брекзит, но я чуваме и в италианските избори, от Унгария до Полша, из цяла Европа резонира тази музика на национализма, това очарование и ние сме, в този момент, казвам ви веднага, пред тази мечта на каролингите в пълната и сила, в която искаме да бъдем, но европейският риск днес е – ако мога да кажа – лотарингски риск, този на екстремно разделение. Това разделение цели да сведе повечето дебати до едно преекспониране на национализма, удобно за онези, които искат да се откажат от свободите на цената на милион страдания.

Много искат да накарат историята да заеква, опитвайки се да накарат нашите граждани да повярват, че този път ще бъде по-ефикасно. Лице в лице с всички тези рискове, които изброих, разделението ще бъде фатално и ще намали още повече нашия суверенитет. Телените огради се появяват наново из цяла Европа, включително и в душите ни, и трябва да гледаме хладнокръвно на последните години, на изминалото десетилетие, което преживяхме, много бе постигнато и дължим много на онези, които имаха честта да управляват нашите страни и да се изправят лице в лице с кризите, вземайки в най-екстремни ситуации трудните решения; но това стана на цената на разделение между Севера и Юга в момента на икономическата криза. След това цената бе разделението между Изтока и Запада в момента на миграционната криза. И тези съмнения се разпространяват като проказа в сърцето на нашата Европа, насаждайки идеята, че два различни лагера отново са един срещу друг и че обединението вече не е възможно.

А нашето решение е единството. Разделенията ни водят към бездействие. Разделенията ни бутат към война на позиции, същата, която направи от Европа един от най- злочестите мъченици преди горе-долу един век. Познавам всички колективни мотиви, които ни приканват да не действаме, включително и в нашите две страни, скъпа Ангела. Разбирам всички онези, които във Франция ми казват: “хайде, хайде конфронтирайте се с Германия, решението е в криза с Германия, Германия – те са егоисти, те остаряват, те не искат да реформират Европа, те искат Европа единствено тогава, когято това е в тяхна полза.” Знам, че това е лъжа и никога няма да се поддадем на тези опити, защото аз видях една Германия, която през последните години пое рискове, направи избори и която преди финансовата криза успя да направи дълбоки реформи, които ние смятахме, че можем да постигнем. И видях, и продължавам да виждам, една амбициозна Германия, която обича Европа, радва се за Европа, една млада Германия, която очаква всичко от тази Европа, защото помни своята история!

От друга страна, чувам и онези, които казват в Германия: “да не се поддаваме на сирените на тази Франция, която познаваме твърде добре. Тези хора не са сериозни, те не са се реформирали, а Франция иска от нас една Европа, която по някакъв начин ще бъде в ръцете ѝ, тя иска Европа за себе си, Европа, която ще финансира дефицитите ѝ и Европа, която ще и позволи да направи реформи, която тя не знае как да направи”. Но, събудете се! Франция се е променила, тя вече не е същата и това бе изборът на френските граждани, вече преди една година, един ясен избор, на който аз съм просто едно въплъщение и нищо повече. Но Франция направи своите реформи, така чакани; и тя ще продължи да ги прави. Тя се изправи, тя е тук, Франция също плати своята цена в кризите, както Германия, и Франция също иска една Европа за Европа, не за самата себе си. И така от двете страни трябва да умеем да надскочим обръщането навътре, музиката, която ни води към най-лошото, за да можем да заявим едно – че единството между Франция и Германия е условието за възможното европейско единство, което на свой ред е единственият фактор, който ще ни позволи да действаме!

Но нека бъде ясно – нашата мечта вече е повече от мечтата на каролингите. Преди много векове в нашата Европа на множество последователни империи, скъпи Петер Слотердайк, процес, водещ до това всеки път да се търси хегемония на едните над другите. Това ни е довело всеки път до лоши решения. Самата Франция в началото на този век, тъй като се е чувствала добре, е смятала, че няма нужда да се реформира и че няма нужда да отговаря на европейските предложения, отправени от Германия, защото тази Европа ни е била удобна, тя е носела ползи. Това бе грешка.

Нашата Европа не може да функционира на принципа на последователни хегемонии. Тя не може да води своите битки, освен ако няма постоянна солидарност. Имаме абсолютна отговорност, която често сме забравяли преди кризи и която сме възраждали и всяка държава трябва да води своите реформи, да поеме своята част от отговорността, своите собствени решения; но имаме и солидарност между нас, солидарността, от която Германия се възползва в момента на обединението и онова, което Европа трябваше да направи по задължение, за да може Германия да извърви този път, да стане по-силна и да поеме ролята, която днес е нейна. Тази солидарност дължим и днес, що се отнася до проблема с миграцията в сърцето на Европа, тази солидарност дължим относно финансовите проблеми в сърцето на Европа, и що се отнася до държави, в които днес нивото на безработица сред младите достига до 30, 40, 50%: тази солидарност трябва да съградим наново!

Ако това не се случи, поемаме риска всеки път да се огъваме пред зова на онези, които вече са забравили несигурността на европейските хегемонии. Именно затова вярвам в един по-амбициозен европейски бюджет, в който Франция ще поеме своята роля със своя принос, който ще бъде носител на сила за нашата историческа политика, но също така и за новите политики, за които говори преди малко канцлерът; бюджет, който ще защитава правовата държава, икономическата, фискалната и социалната конвергенция и една цялостна визия за нашата Европа – отговаряща на амбициите на бащите основатели, както и на онези, които създадоха Единния европейски акт. Това са причините да вярвам в една по-силна еврозона, по-интегрирана, със свой собствен бюджет, който позволява инвестициите и конвергенцията, тъй като това е единственият начин да дадем право на всички държави, които искат да вървят напред, да вървят в тази посока.

Третото наше правило, скъпи приятели, е: нека да не се страхуваме, да не се страхуваме от света, в който живеем, да не се страхуваме от нашите принципи, да не се страхуваме от това, което сме и да не го предаваме. Днес се изправяме лице в лице с целия този гняв, несигурност, често сме изправени пред опити – често пъти от най-лош характер – да изоставим основите на нашите демокрации и на правовата държава. Нека не им даваме нищо, нищо!

Не е истина че трябва в отговор на лошите ветрове да бъдем милостиви към онези, които посредством миналото, ни водят понякога към слабост, а посредством тишината – към предателство към онова, което сме; няма да отстъпим от нищо в Европейския съюз, както и в Съвета на Европа, що се отнася до правовата държава и всички нейни правила. Няма да отстъпим от нищо що се отнася до виталността на нашите демокрации и демократичния ни дебат, на въпросите, които ги вълнуват, на силата им, на учтивостта, която нашата Европа въплъщава.

Тази учтивост е тази на Европа на кафетата, на дебатите, на университетите, на конфликта на идеи, на опозицията на идеи, която отрича насилието на държавата, както и насилието на улицата, но която вярва в силата на истината, защото вярва в силата на демократичния сблъсък на идеи.

Затова вярвам в желанието за интелигентност, в желанието за култура, тъй като да – става въпрос именно за желание. Винаги има този маразъм, скъпи Анселм Кифер, за който говорихме вчера – той винаги е там, пред нас и трябва именно това желание за интелигентност, за красота, за култура, не за да бъде забравен, а за да направим пробив – по същия начин, по който успяваме от 70 години насам. Тези години не са доказателство, те не са естественото състояние на европейското общество, което е изключение, свързано с нашата духовна сила. Защото да, да се борим за Европейска академия на културата, да се борим за европейски университети, да се борим за превода, да се борим за циркулирането на произведения на изкуството, да се борим за изграждането наново, всеки път този дебат на естетиката, критиката, интелектът в нашата Европа – това не са само красиви идеи, извинете ме, запазени за няколко интелектуалци, а са неразривни от нашето общество идеи, за нашите млади, тъй като именно духовната сила успя да отвори този период в историята преди 70 години, а днес това е наша битка още повече от вчера.

Близкият изток и Средният изток, Африка ни наблюдават днес. Те гледат този път, те гледат тази способност да бъдем безстрашни, да не се страхуваме от другия и да носим онова, което винаги е било в сърцето на нашето призвание частица от универсалното. Близкият изток, Средният изток и Африка ни наблюдават днес. Те гледат този път, гледат нашата способност да бъдем безстрашни и да не се страхуваме от другия, и да правим това, което винаги е било в сърцето на нашето призвание частица от универсалното. Преди малко бяхме на служба в тази катедрала, чийто октагон напомня как преди 1200 г. някои са искали това място да напомня за Равен, други за Константинопол и други европейски столици. Йерусалим също присъстваше. 

Светът винаги е бил замислян именно чрез тази Европа и нейната способност да бъде безстрашна, да обменя идеи, конфронтации. Говоря за тези времена без наивност, ние сме се променили след това, но именно това е Европа – способността всеки път да бъдеш част от универсалния диалог, да бъдеш медиатор на универсалното.

В този момент, в който говорим, в този момент, в който живее Европа – това не е просто дебат за суверенитета, но този да нямаш страх, за да продължиш да бъдеш носител на силния мултилатерализъм, в който вярвам, тоест във възможността на Европа да бъде носител на правила за целия свят, защото това е капацитетът и задължението на Европа, да носи визията за света в себе си и потребностите, която вървят ръка за ръка с тази визия за света.

И най-накрая – нека не се страхуваме от самите себе си, да се освободим от собствените си табута: това означава да не се страхуваме един от друг, да не се страхуваме помежду си; да не се страхуваме понякога от собствените си фетиши. Във Франция не трябваше повече да променяме договорите, а освен това не можеше повече да спестяваме от публични разходи и – скъпа Ангела, вярвам, че го знаеш – традиционно предпочитаме публичните разходи, и така да приемем да разбием тези фетиши и да можем безстрашно да кажем: да, за да напреднем в Европа, трябва в някакъв момент да бъдем готови да дестабилизираме договорите и да ги променим, да поемем този демократичен риск. Да, готов съм да кажа, че трябва да направим дълбоки реформи и трансформации, за да намалим публичните разходи, което е единственото условие да напреднем в тази Европа и да уважаваме нормите, да конструираме общи правила, но по същия начин както в Германия, не бива да имаме вечния фетиш да харчим повече от бюджета, защото това винаги се прави за сметка на някой друг.

И така, нека сега не се страхуваме да преодолеем собствените си табута, собствените си навици – именно защото имаме за цел да се борим с нещо по-голямо от самите нас! Трябва да се борим не за интересите на нашата държава или за запазването на настоящото състояние на Европа, не! Трябва да се борим за изграждането на една нова Европа, по-силна, и с нея да бъдем въплъщение на тази част от универсалното, което днес е в ръцете на Европа.

Финално, последното правило в моите очи е – нека не чакаме! Моментът е сега! Дълго време чакахме, нали така, скъпи Йошка, толкова дълго, че понякога беше в наш ущърб. Грешките са споделени, но днес не можем да си ги позволим: днес не може да чакаме избора за Европа, защото с избора за Европа идва изборът за Запада, както и аз, и Вие сме припомняли. Ние сме носители и на това, на възможността, която ще имаме да правим ясни избори; няма да става въпрос единствено за избора да напредваме към една Европа, може би и няколко за известен период, може би избора на един по-интегриран кръг, който винаги е напредвал и вратата е отворена, и Бойко, както и Петро знаят, че е така – не вярвам в заключена Европа, в която има един предопределен клуб, но не вярвам и в една Европа, която може вечно да чака 28-те от вчера и 27-те на утре или други по-късно да бъдат абсолютно съгласни с абсолютно всичко.

Трябва да действаме – защото единствено така винаги сме напредвали – така че някои да придобият духовната сила, характерът и желанието да напреднат, ако правилата са ясни: вратата е отворена, така че всеки – когато иска и когато може, има възможност да се присъедини. Но не може да смятаме, че европейският избор ще бъде винаги изборът на най-консенсусното, на най-малкият риск, изборът за малка стъпка в последната минута, не! Трябва ни амбициозен избор, който ще даде визия и визия 30 години напред на гражданите ни, който след това да позволи тези малки стъпки и това прогресиране, защото те имат нужда от ясна граница, защото националистите говорят ясно, защото демагозите говорят ясно, защото страховете говорят ясно. Доброволците в Европа трябва да действат със сила, с амбиция!

И така, нека заедно се заемем с една Европа, която защитава и която носи тази амбиция, Европа на технологиите и на енергийната и климатичната трансформация, на подсилване на еврозоната, на кохерентна търговска политика, която защитава, на здравните цели и целите на околната среда, на една по-обединена миграционна политика, на социална, фискална и демократична конвергенция, на политика на интелигентността, на проучванията, на иновациите чрез новите методи, Европа на желанието и това, което върви ръка за ръка с него – поемането на рискове.

Ето, скъпи мои приятели, четирите убеждения, които искам да споделя с вас тази сутрин, докато ви благодаря за честта, която ми оказвате с получаването на тази награда. Но тази награда би означавала много малко, ако беше в някаква степен покана или просто благодарствен жест за добре изпълнена служба.

Нека не бъдем слаби и да избираме, нека да не бъдем разделени, а да се обединяваме, нека да не се страхуваме, а да се осмелим да действаме и да бъдем на висотата на историята си, и нека не чакаме – да действаме сега.

Европа е една утопия, утопия е – но вие сте тук. Така че тази утопия съществува. Когато Дени дьо Ружмон преди близо 70 години предложи една невероятна крачка напред, с харта на правата, казахме “това е интелектуалец, това е един поет и това никога няма да се случи”, но ние го постигнахме, може би е бил нужен литератор или артист, за да се осмелим. Утопистите са прагматици и реалисти.

И така, мои приятели, нека се опитаме да запомним тези четири императива, да планираме трийсетте години на Европа, които ни предстоят, заедно, както и да го направим сега, защото не забравяйте никога, никога, че живеем от 70 години за някои и малко по-малко за други, в едно историческо изключение. Да не забравяме никога, че Европа, за която говорим, е всичко, но не и сигурна. Тя е без съмнение едно от най-крехките неща и нека не забравяме никога, че апатията, егоизмът и навикът са вероятно сред най-страшните заплахи.

И така, мои приятели, нека духовната сила да пожелаем тази Европа е с нас днес, но и утре и вдругиден. Тази Европа, която е създала това време на каролингите, в което се намираме днес, не за да почете една писана вчера симфония, но за да продължи да пише този незавършен ръкопис, защото това е наше задължение, това е наш дълг, защото това е без съмнение наше призвание и защото съм дълбоко убеден, че бъдещето се решава сега!

Благодаря Ви!

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.