Ан Апълбаум е журналист, роден в САЩ, с полско гражданство, носител на “Пулицър” за книгата ѝ “Лагерите на смъртта ГУЛаг”. През годините тя работи като редактор и колумнист в Economist, Washington Post и британските Spectator и Evening Standard. Тя има засилен интерес към Русия и посткомунистическото развитие на Източния блок. За Washington Post тя коментира къде се намира Украйна четири години след протестите, за жаждата на украинците за още по-големи реформи и продължаващите атаки от страна на Русия.
Миналият вторник беше четвъртата годишнина от началото на демонстрациите, превърнали се в украинската революция. За да отбележи случая, украинският президент Петро Порошенко посети площада „Майдан“, на който се разиграха по-голямата част от драматичните събития в края на 2013 и началото на 2014 година. Заедно с премиера и говорителя на парламента, както и със съпругата му те положиха цветя до монумента в памет на дузина души, убити от изстрели на полицията в кулминацията на революцията – малко преди предшественикът на Порошенко да избяга от страната. Оттогава загиналите в битките на изток са хиляди.
Именно на тази годишнина аз бях в Киев и нямаше как да не забележа случката, най-малкото защото президентът предизвика огромно задръстване с появата си в центъра на града, като срещи бяха отменяни, трябваше да се търсят нови места за провеждането на събития. Хората се оплакваха на висок глас. И от една страна – това е добра новина. През 2014 г. цареше ужас, че руската инвазия, случила се след революцията Майдан, ще приключи с окупацията на Киев. Вместо това най-големият проблем на украинската столица през 2017-а е лошият трафик. Това е доста по-добър край на събитията. Несравнимо. Освен ако не сте шофьор на автобус – за вас ситуацията вероятно е катастрофална.
Да, вероятно това е тривиален пример, но в този момент който и да е разговор за Украйна звучи така. В продължение на десетина минути може да чуете цяла палитра перспективи – от оптимизъм, песимизъм и гордост с революцията до гняв, че нещата не са се получили. Оценката зависи от говорещия и – което е по-важно – от това какви са били неговите очаквания преди четири години. В новата си книга The Ukrainian Night [„Украинската нощ“ – бел. прев.] Марси Шор описва как революцията Майдан трансформира из основи живота на много от онези, които са взели участие в нея. Изведнъж поставени пред екзистенциални решения, обикновените украинци рискуват живота си, за да протестират пред несправедливостта на правителството, в лицето на корупцията, срещу корупцията и с искания за едно различно, „европейско“ бъдеще.
“Лайковете“ във Facebook не са достатъчни!”, гласи първичният зов за протеста. В последвалите месеци някои стават доброволци в действията срещу руската инвазия – събират средства за войски и оборудване. Този момент е описван като “краят на противоречията”. И именно той обяснява защо четири години по-късно много от онези, които са влезли в управлението, присъединили съм се към парламента или са правили кампании за промяна на държавата, са разочаровани.
За да сме напълно наясно: настоящото управление в Украйна е постигнало много повече за последните четири години, отколкото всички постсъветски лидери на страната постигнаха за последните двайсет. С Порошенко начело страната прокара закони за банкови реформи, реформи в здравеопазването и най-противоречивата от всички – реформата на газовия сектор (досега именно той бе най-важният компонент в широкомащабната корупция). Страната разработи и хвалената от много електронна система за обществени поръчки, която също има за цел да елиминира корупцията.
След дълга, бедствена рецесия растежът отново върви нагоре с голям дял дейност в технологиите. Има усилия, по-големи на определени места, отколкото на други, за радикална промяна във висшето образование. В Киево-Могилянската академия – стар университет, преоснован през 1991 г. – студентите учат всичко – от компютърни науки, през история до финанси. Попитах декана какъв процент от тях говорят английски. “Всички”, отвърна той.
Тези промени се разиграват на фона на продължаващ конфликт, който става все по-странен и безсмислен с времето. Едва тази седмица преврат замени управлението на една от малките, подкрепяни от Русия минидържави, създадени от „бунтовниците“ в Източна Украйна. Серия от мистериозни убийства и хиляди кибератаки над всички – от частни компании до публичната електроснабдителна мрежа, също са част от хибридната война. Изгонени от обществото украински олигарси водят информационни кампании срещу правителството както от вътрешността на страната, така и извън границите.
Но антикорупционните активисти и опозиционери в политиката не са доволни – нито със списъка с постиженията си, нито от аргументите, че особени обстоятелства пречат на по-интензивна промяна. Те искат лидерите им да скъсат още по-демонстративно и шумно с миналото. Искат антикорупционни институции, които да измерват резултат в обвинения. Те искат да прекратят вътрешните борби между различни органи за прилагане на закона. Оплакванията са, че полицията – поддавайки се на старите си лоши навици – все още тормози опонентите.
“Поставихме началото на много нови неща – казва ми един от парламентарните членове. – Но все още липсва усещането, че те са необратими.” Може би това поколение украински реформатори е нетърпеливо, но може би те имат правото да бъдат. Ако си променил целия си живот в името на държавата си, тогава не е чудно, че искаш от държавата да се промени абсолютно.
Снимка: AFP
