Четири години изминаха след началото на най-продължителните протести в българската политическа история – протести, насочени първоначално срещу назначаването на Делян Пеевски за председател на ДАНС, продължили като протести за оставка на правителството на Пламен Орешарски и продължаващи във видоизменен вид и до днес с цел съдебна реформа и измъкване на България от лапите на мафията.
За четиригодишния юбилей от началото им българското общество получи подарък – стенограмата от срещата, в която представителите на по-значителните политически сили в България е трябвало да решат съдбата на четвъртата по големина българска банка, но и да предопределят дневния ред в българската политика и икономика поне за няколко години напред.
След срещата не бе спасена банката, но последва друго знаменателно събитие – да се върви към предсрочни избори, които трябва да изчистят политическите сметки и всеки политически субект да понесе отговорността си, този път пред своите избиратели.
Решението, що се отнася до КТБ, или по-точно липсата на такова, е израз на страх, нерешителност и бягство от политическа отговорност, отколкото на зрялост и отговорност. Политиците, предпочели да се подложат на избори, но да не сърбат попарата на КТБ (кръв повръщам, пари не връщам!) дават друг, непоискан, но интересен отговор на въпроса – а все пак имаше ли ефект от протестите, от това гигантско усилие на българското гражданско общество да отхвърли зависимостите, тайните схеми и тайните сделки и да започне трансформацията си в европейско общество, адекватно на предизвикателствата от първата половина на XXI век.
Имаше, да, казва стенограмата и въпреки че ни струваше една година търкане на павета и 4 милиарда лева, в дългосрочен план българското общество получи две много скъпоплатени неща – първата стъпка в промяната и надеждата за по-добро, но за съжаление и по-отдалечено бъдеще.
Протестите от лятото на 2013 година остават като жалон, който ще бележи началото на българския XXI век и, надявам се, завършването на българския преход към демокрация.
Ако гледаме състава на българския парламент и на българското правителство днес, няма поводи за оптимизъм. Измежду хората, директно решаващи съдбата на отечеството ни, едва ли има някой, който да иска нещо повече от това да запази властовата си позиция и ако може, да оближе пръстите си, след като бръкне в меда с тях.
С какво можем да сравним нашата 2013 година? Сравняваме я често с 1990-а поради това, че и в двата исторически момента обществото ни започна да си задава фундаменталните въпроси за общественото устройство, за морала, за функционирането на демокрацията, за свободата, за справедливостта и достойнството. И докато 1997 г. изглежда като финален акорд, като завършване на исторически цикъл, започнал през 1990 г. (и масови протести нямаше дълги години след това), то лятото на 2013 г. заедно с предхождащите трусове от януари 2009 и юни 2012 г. изглеждат като началото на нов етап, на нов цикъл трусове и намествания на обществената мозайка, която трябва да завърши (ако бъдем оптимисти) при ново ниво на развитие на българското общество, което в следващия по-спокоен период трябва да стане по-отворено, по-справедливо, по-състрадателно, с по-човешки измерения, по-ефективно и в крайна сметка по-богато.
Ако трябва да оприличим периода 2013-2017 г. на някой от периодите в развитието на свободните западни общества, то бурните 1968-1969 г. като че ли най си приличат с нашите дни, още повече че през 1969 г. се навършват точно 25 години след 1944 г. и тогава се отбелязва пълнокръвното навлизане на първото истинско следвоенно поколение в живота. У нас 25 години след 1989 г. се паднаха през 2014 г., а вече наред за изява са поколения, родени след 1990, дори след 1997 г.
И въпреки че аналогиите са опасна работа, можем с любопитство да се ослушваме – ако аналогията е поне приблизително сполучлива, ще се появи ли българска контракултура, ще има ли взрив на нови социални, икономически и философски експерименти, на литература, музика и кино и какъв точно ще е приносът на хората от България към промените в целия свят.
България не е остров, въпреки че от взиране в пъпа си понякога не забелязваме, че не сме сами с проблемите си на тази планета. Българското протестно движение от 2013 г. до голяма степен повтори тежненията и дилемите на протестната вълна, заляла целия свят по това време, и се опита да даде свой отговор на въпроса „как да си върнем държавата“, въпрос, който си задаваха протестиращите по целия свят – по време на Арабската пролет, в Испания, в Исландия, в Турция, в Украйна, и въпреки разликите в разцветките на идеологическите дрехи, с които бяха облечени протестите в отделните страни.
Общото беше, че традиционните политически партии, които владееха до този момент политическия пейзаж (и традиционно делящи се на леви и на десни), останаха извън ядрото на протестната вълна, не я водеха и масово протестиращите не се самоидентифицираха с никоя от традиционните идеологии, характерни за XX век.
Усещаше се като че ли беше прехвърлен някакъв праг, отвъд който старите идеологии изглеждаха демоде, но новите все още не бяха се оформили и дори не е ясно в този нов свят дали въобще ще има кохерентни и цялостни политически идеологии или нещо друго – фрагментирано, еклектично и дори вътрешно противоречиво като интернет мем.
Дали закономерно или като грешка, българското общество произведе като отговор на (излъганите) протестни очаквания от 2009 г. и 2013 г. две правителства на Бойко Борисов. Отговор, който прилича повече на обезболяващо, отколкото на истинско лекарство за обществените недъзи. Възможна причина за това е, че доста гласоподаватели обичат да играят „на сигурно“ . Възможно е и отровната медийна среда да изигра своята роля. Борисов, който обича властта, е готов да каже всичко, за да я спечели и запази, но не е готов да направи нищо в обществена полза, дори ако има и най-малък риск да я загуби. Затова той в момента категорично е част от проблема. Той е една от големите канари, които запушват належащите промени.
Освен възстановяването на справедливостта чрез установяване на справедливо правосъдие българското общество има да се справи с още множество проблеми – с проблемите на съвместното съжителство и урбанизацията (и съответно с презастрояването и благоустройството на населените места и курортите), със спирането на кражбите (и съответно със спирането на строежите в защитени природни територии, с оздравяване на банките и пенсионните фондове, със завършването на здравната и пенсионната реформа и т.н.), с ликвидиране на изключването и на дискриминацията на малцинствата, с връщането на истината в обществото (чрез освобождаването на медиите, отварянето на досиетата и разчистването на историческата митология, напр. чрез написването на истинската история на тоталитарния период и т.н.), с използването на новите технологии в обществена полза и дори (о, смея ли да мечтая!) да стигне до разбирането, че излагацията пред себе си е много по-важна от тази пред “чужденците”, както и до още много други неща.
Това не е работа за една година или дори за едно десетилетие. Но ако се подходи сериозно, ако се положат здрави основи, ако общественият интерес и общественият ангажимент към всяка една от горните теми са ясни и силни, то няма да се наложи (или поне няма да се наложи скоро) да преживяваме отново и отново и отново лятото на 2013 г., а да се движим напред заедно с другите свободни народи.
Четири години минаха, но работата остана!
Снимка: Tihomira Metodieva Tihich
