Протестните настроения на търговците по „Граф Игнатиев“ дават надежда, че българският гражданин постепенно ще започне да забелязва как корупцията, този път през кражбата на качество на живот, го ограбва всекидневно.
Годишнината от ноември 1989 г. ни припомня в какво състояние беше българското общество тогава – частната стопанска инициатива беше екзотика, държавната икономика беше на практика на командно дишане, а самите граждани мислеха за жилищата си като за своите крепости.
„Навън“ всичко се разпадаше, но ако нямаше директно посегателство върху имота, „вътре“ поне можеше да се разчита, че материалните ценности, както и самият имот ще запазят стойността си на фона на хартийките, в които се превръщаха левчетата на народната република. Затова и хората нямаха много време и сили да мислят за ситуацията „навън“. Те бяха заети да спасяват нещата „вътре“ – да мислят за сигурността на имотите си, за здравето и сигурността на семействата си и за неприкосновеността на личната си материална собственост.
Междувременно много крадци се възползваха от слабостта и корумпираността на институциите, за да ограбват българските граждани – и заедно, и поотделно. Докато случаите на бандитска приватизация – на предприятия, общинска собственост и курортни имоти, бяха вбесяващо ясни, макар и юридически непоклатими, случаите на измами бяха възмутителни и довеждаха пострадалите до плач, а понякога и цялото общество до отчаяние, то кражбата на качество на живот стана една от най-ненаказаните и най-разпространени престъпления на прехода, които чак сега, 30 години по-късно, започват да изплуват с безочието и размерите си.
Какво е кражба на качество на живот? Например живеете в приятно озеленен квартал, с пейки и градинки, с алеи между сградите, с традиционния за София изглед към Витоша и с улици с романтични павета и още по-романтични тротоари с каменни плочи, наредени още по времето на царската династия. В един момент обаче неочаквано (Винаги неочаквано! Без съобщения и предупреждения) най-старите и най-малките къщи в квартала започват да изчезват и на тяхно място първо да се появяват грамадни трапове, по-големи от самите къщи, а на мястото на траповете да изникват нови сгради с причудлива архитектура, със сутеренни и тавански етажи, винаги по-масивни и по-високи от чувството за необходимост от естествено развитие на квартала. После жертви падат и по-големи сгради, после паметници на културата и така, докато се събори абсолютно всичко, което поддаде.
Кварталът започва да се се пълни с коли, повече отколкото улиците и тротоарите могат да поемат. Улиците, по които само допреди години децата са играли футбол и са карали велосипеди, вече са опасни дори за възрастни хора, които обаче са принудени да слизат и да вървят по платното, защото тротоарите са станали непроходими – с изкорубени плочки, извадени капаци на шахти, запречени от маси на заведения, от строителни тараби и т.н и тн.
Разказът може да продължи много дълго.
И въпреки че всичко това се случва уж извън жилищните имоти, уж навън, на улицата, извън дома, който е нашата крепост, всичко това се отразява и на него. Изгледа към Витоша вече го няма, запречен е от кооперация, която не е ясно на колко точно етажа е. Тротоарите са непроходими, улиците са претоварени, зеленината някоя нощ е загинала под звука на резачките. Има и още нещо, което се разбира години по-късно – стойността на този имот вече е друга. По-ниска. И това се разбира в момента, в който трябва да се напише обявата за продажба или наем. Защото няма изглед, няма място за паркиране, децата няма къде да играят, а и самата среда, особено зимно време, нито е красива, нито е безопасна.
След такава промяна има печеливши и губещи. Печелившите са ясни – първо, това са предприемачите с добри контакти в общината, които са си осигурили на ръба на закона или отвъд него възможности за строителство там, където такива няма или са силно ограничени. Печеливши са и тези служители в държавните и общинските структури, които са „прокарали“ проекта – дали на най-високо ниво, там, където се пишат законите и наредбите, или по-ниско – там, където се чертаят плановете, или най-ниско – там, където се дават разрешенията и се приемат готовите проекти. Всички са получили „своя“ дял.
Губещите са всички останали. Всички, които живеят в „престижни южни райони“ на София отпреди 1989 г., много добре разбират за какво става дума.
И така стигаме до конкретния случай на „Граф Игнатиев“. Скандално е, че срокът за подмяна на настилката на една от най-оживените търговски улици в София е толкова дълъг. Той е дълъг по конкретна причина – тези, които е „трябвало“ да спечелят проекта, нямат „свободни мощности“, защото са спечелили едновременно множество други обществени поръчки (как, интересно как, нали?) и за да им е комфортно, сроковете са удължени. Само че те и с тези комфортни срокове не могат да се справят. Защото в тези търгове не печелят работещите най-качествено или пък най-конкурентните на пазара. Странно защо и никога на тези търгове не се промъкват чуждестранни фирми, правели чудеса по европейските градове.
Печелят тези, които знаят какво да правят с отсипаните им „порции“. Случаят с нискокачествените павета и въобще с подмяната на настилки от такива, които издържат векове, с грозотии, които едвам го добутват до пет години трайност, също е кражба на качество. С не много малки суми, но редовно.
Добрата новина е, че на „Граф Игнатиев“ всичко е толкова нагледно, като по учебник. Лошата е, че ще трябва да се преборим с всичко това.
Ако още не е ясно – цакането с топла бира е типична кражба на качество.
