SHARE

„Ако свободата въобще значи нещо, то тя е правото да казваш на хората онова, което те не желаят да чуят“, казва Джордж Оруел.„Свободата е свободата да кажеш, че две плюс две прави четири.“ 

В това отношение неговият български съименник, писателят Георги Марков, е кошмарът на всяка една тоталитарна власт: искрено, остро перо, интелигентен и проникновен, уважаван от съвременниците си и силно склонен да заклеймява несправедливостта; зареден с желание да описва истинския живот, който вижда около себе си в разгара на тоталитарното си настояще в родината. Да разкаже какво всъщност се крие зад маската на „човешкото лице“ на комунизма.

Марков е интелектуалец и творец в опасна епоха. Епоха, в която цензорът е основният артист в изкуствата, а светът около него се предава чрез редица осакатени произведения. Защото, както сам пише Марков, „хората добре знаеха, че пишещите събратя бяха официално упълномощените фалшификатори на режима„.

Роден през 1929 г. в София, Георги Марков съзрява в разгара на превратностите, случили се в края на и непосредствено след Втората световна война. През септември 1944 г. СССР окупира Царство България, а съюзът обявява война на страната. Малко по-късно България ще се превърне в сателит на Москва, а в своето „Ехо от студентските години“ Георги Марков ще си припомни как от „жители на един свят“ в началото на 50-те години България се променя и се превръща в задочната пустиня от репортажите.

„НАШИ“ и „ВРАГОВЕ“ — това бяха двете най-важни понятия, които заеха централно място в живота ни през тези години. Започна безмилостно деление на хората, което надвишаваше жестокостта на расистките деления, защото обричаше хора на страдания не за периода на една война, а за цял живот. […] В страна като България, където никога не е имало изразени класи, нито класови борби, нито пък крещящо социално неравенство, Сталиновата теория доведе до изкуствено раздухване на класов конфликт, който ще си остане един от абсурдите на времето. „Всеки българин ще намери на тавана цървулите на дядо си“ е популярната фраза, която най-точно отразяваше безкласовия характер на нашата страна от онова време. Отначало това дивашко деление на хората се извършваше с онази категоричност, с която се маркира добитъкът за клане. Но ако при добитъка са прилага известен критерий, то при маркирането на хората произволът бе невероятен. Огромен брой невинни хора, дамгосани като врагове, трябваше да платят скъпо и прескъпо. Но ако тогава смятах, че ставаше въпрос за отделни грешки, години по-късно ми стана ясно, че всъщност справедливостта или несправедливостта нямаше никакво значение. Важното беше да се проведе процес на деление, който да всее пълен страх и объркване във всяко живо същество. Толкова повече че понятието „НАШ“ се оказа силно относително. И за да може човек да остане „НАШ“, трябваше да дава доказателства за това всеки ден.

„НАШИ“ И „ВРАГОВЕ“ беше повод за подлагане на жестоко изтезание на цял народ, за разбиване и унищожаване на естествени човешки връзки, за насъскване на всеки срещу всеки. Години по-късно щях да видя документално как съветската държавна сигурност и българската й агентура бяха организирали и поставили на българска сцена тази адска пиеса, написана лично от Йосиф Висарионович Сталин, в която трябваше да играе цял народ.

И когато през 1948–49 година се развихри безогледната вълна на студентските чистки, когато пред вратите на университетите чакаха камионетките на Държавна сигурност, за да приберат току-що изключени студенти, на всички ни стана ясно каква наука бяха изучавали през цялото време нашите мрачни колеги. Внезапно и абсурдно се оказа, че най-способните, най-талантливите, най-изявените студенти трябваше да напуснат науките, за които бяха призвани. […]

Успява да се дипломира като инженер-химик и започва да работи в държавни предприятия, а след това преподава в Техникума по керамика и стъкло. Дълги години боледува от белодробна туберкулоза, като дългите седмици по санаториуми ще дадат началото на писателската му кариера.

Още първите му опити са критикувани като „идеологически некоректни“. От печат е спрян първият му роман „Покривът“, публикуван у нас повече от десетилетие след т.нар. „промяна“. След по-приемливи за властта опити, описвани от самия Марков като ужасяващи компромиси със съвестта и собствената ценностна система, огъване на личността пред партийния апарат и производство на казионна, плоска литература за нуждите на партията,  той е приет в Съюз на българските писатели и започва да се ползва с привилегиите на Класата в равнопоставеното социалистическо общество.

Две са главните полета на обществената неправда и общественото безчестие у нас: привилегията и връзкаджийството. По-образно казано, те са двете ръце на негово величество „Моя човек“. Но ако привилегията се отнася само до известен брой хора, то в мътните вълни на връзкаджийството плува всяко живо същество у нас, което притежава инстинкт за самосъхранение. Жестока истина е, че без връзки в съвременна България вие сте обречената жертва на всекиго.“

Към края на 50-те и през 60-те Георги Марков трупа популярност като писател. Той става толкова популярен, че разговаря свободно с Първия в държавата, които разговори също описва в своите „Срещи с Тодор Живков“. Изгражда контакти и връзки във властта, ала за разлика от голяма част от комунистическата интелигенция благата не успяват да разрушат съвестта, а желанието за описване на драмата на обикновения човек расте. Марков описва срещи с читатели, в които се чувства унизен от позицията си на „комунистически“ творец и усеща презрението на хората. В хода на разказите му често разбираме какви са били личните му мотиви да бъде част от партийното изкуство:

„Твърде популярна беше идеята, че човек по необходимост трябва да участвува в жабешкия хор, за да може след това тайно да се присъедини към красноречивото мълчание на рибите, т.е. да се опита да пише като себе си. Но това, както ще видим по-нататък, беше такава ясна самоизмама, в която някои колеги вярваха, тъй като тя им даваше двойно оправдание: за пред хората и за пред тях самите. Конфликтът между обществената, в случая партийната поръчка и собствената поръчка разтърсва всеки, който се опитва да съчетае литературното си призвание с партийното звание.

Но за ония, които нямаха призвание, работите се опростяваха — нямаше творческа драма, нямаше угризение, нямаше никакъв конфликт и цялата им литературна дейност, съвсем буквално и точно казано, беше да изразят своето ПРИЗНАНИЕ за даденото им ЗВАНИЕ. Но не само литературната им дейност, но и цялото им гражданско поведение, всичките им взаимоотношения с врагове и приятели, семейните им отношения, любовните им истории, всичко, което вършеха, трябваше по някакъв начин да декларира това признание, защото, както казах, те бяха тези, за които неумолимо важеше декларацията „Ние те направихме писател“.

С времето успява да разграничи в себе си усещането за комунистическия идеал, зародил се в началото на века, и кървавата тоталитарна репресия осъществявана от българските и съветските комунисти.

Именно това е причината за спирането на пиесата му „Комунисти“, поръчана по повод 25-годишнината от 9 септември 1944 г. Тя е изградена върху секретни архивни материали, но реалните исторически личности и партизани вече не се вписват в партийната пропаганда и идеологически калъп.

Дисонансът между Марков и реалността расте все повече, а спирането на пиесата „Аз бях той“ е точката на кипене. Следвайки съвет на запознати със ситуацията в един юнски ден през 1969 г., Георги Марков напуска България завинаги. Останалото е история: в Лондон той работи в българската секция на Би Би Си, както и „Свободна Европа“, където всяка седмица се излъчват неговите „Репортажи“, чиято острота и критика, изговарянето на грозната истина за българския тоталитарен строй и Тодор Живков, стават причина за смъртта му.

Днес се навършват 40 години от инсценирания инцидент, по време на който писателят бива прострелян с миниатюрна отровна сачма и умира на 11 септември 1978 г., т.нар. „български чадър“. Това се случва на самия рожден ден на Първия, Тодор Живков – 7 септември.

Журналистът Христо Христов създава документално обобщение на случая Марков, който разтърсва Западна Европа и изобличава жестокото лице на комунистическата диктатура. През януари 2007 г. Христов публикува мащабното си шестгодишно проучване, което проследява линията на смъртта на Марков. Българското следствие мълчи до днес.

Паметта за Георги Марков чезне, тя е съзнателно, планомерно, систематично затривана от процъфтяващата у нас демократура„, пише същата година починалият наскоро Вихрен Чернокожев в „Убийството на Георги Марков продължава“. 

Възвръща ли се тази памет и защо тя е важна днес?

„Задочните репортажи“, вероятно най-популярното му издание, са публикувани едва след 10 ноември 1989 г. и моментално стават основополагащи за разбирането на механизмите на социалистическата диктатура в България. Марков навлиза в тази България с безпрекословна акуратност и хирургически прецизно рязане на слоевете лъжи, премахвайки ги от тъканта на истината. В този процес той не пропуска да припознае и себе си като част от злокачествените натрупвания, да анализира личните си дилеми, морални и етични, както и тези на неговите колеги и хората във властта, и на обикновения човек по това време.

Макар и социализмът да влезе в учебниците по история със скромен дебют, един от най-ценните исторически извори за тоталитарното ни близко минало –  „Репортажите“, не присъстват в нито един учебен цикъл в средното или висше образование, с изключение на този по българска филология в НБУ* (*след справка с налични програми и препоръчана литература).

И макар и малкото, които го познават, да го припознават като есеист, Марков се завръща на своето заслужено място в пантеона на българската литература. През ноември 2016 г. издателство „Сиела“ преиздаде двата тома на „Задочни репортажи за задочна България“, а оттогава насам авторът се завръща на българската библиотека: „Жените на Варшава“, събираща в себе си едноименния роман и разкази, излезе през декември 2017 г. Сборникът с пиеси на Марков „Пиеси” съдържа негови творби спрени от комунистическата власт, сред които и „Комунисти”. През септември т.г. излиза в ново издание на „Портретът на моя двойник“.

Георги Марков е неделима част от българската действителност. И вероятно поради това толкова ревностно крита от масовия читател.

Защото той дава отговори на въпроси, които разстърсват обществото ни и днес: за разделенията помежду ни; за масовата манипулация и масовата халюцинация; за скриването на тиранията в красивата опаковка на утопията и лъжата; за празните думи и вързаните ръце; за задочното ни присъствие в собственото ни битие; и за същността ни – като човешки същества, като наследници на своята история, като българи.

Прочетете другите материали от поредицата ни #Будителите:

Филип СтаниславовСтроителите на следосвобожденска БългарияДимитър ДимовПетър БеронПанчо ВладигеровАлександър ЕкзархРайна КнягиняДими Паница, Гоце ДелчевЗахарий Стоянов, Уилям Гладстон и Лиляна Паница.

SHARE
Завършва френска гимназия "Антоан дьо Сент Екзюпери" в Пловдив, след което заминава за САЩ, където живее и работи в продължение на две години. В момента следва хуманитарни науки в Париж, Франция, където е и част от екипа на американската библиотека. (Не обича да пише дълги автобиографии, затова се надява тези три реда да стигнат. )