Роден във Венецуела и израснал в Дорлацуела, Алфредо Рамирез е основател на With Venezuela, проект, който следи случващото се в страната и нейните политически, социален и икономически кризи. За Huffington Post той пише за авторитарния терор на Уго Чавес и неговия наследник, Никола Мадуро. Това е разказ за това как една държава се разпада и как процесите зад нейното падение се случват много преди настоящите протести, които дори не са започнали, когато тази статия е написана. Оттогава следва единствено задълбочаване на кризата, чиито причини са далеч по-стари.
Ужасяващо е да гледаш родината си бавно да разкъсва самата себе си в непоколебим погребален марш. Мястото, което e приветствало моите полуотворени детски очи, вече не е онова, което познавах, нито мястото от историите, които съм слушал.
Не говоря за страданието в Сирия или тежкото положение в Украйна, макар историите им да са трагични. Болката и мъчението, които засягат мен и десетки милиони други, се случват в южноамериканската държава Венецуела, която затегна примката около врата си през последните две години с поредица от лоши политики.
Нарастващото международно внимание към огромната криза, засягаща Венецуела, доведе до въпроси от много от тези, които знаят за наследството ми и търсят вътрешен поглед над страданието в страната.
Може би заради близките връзки – баба ми и дядо ми, които ми бяха на гости и се прибраха днес, или фактът, че имам още много приятели и роднини, които живеят там – но отговорът ми към тези, които се опитват да започнат разговор, бе универсален: “Ще говоря за всичко останало, но не и за това. Просто ме натъжава прекалено.”
Чувството е споделяно от много други, които познавам. Много семейни приятели установиха “10-минутно правило”, щом се повдигне въпрос за Венецуела, Уго Чавес или Никола Мадуро, което отрази техния отказ да посветят повече от 10 минути в разговор за такива депресиращи събития.
Наруших тишината си преди седмица. Близък мой приятел ме попита как вървят нещата там. Успях да обясня всичко, което мога, като същевременно преглъщах буцата в гърлото си и се борих със сълзи.
Всеки един приятел и роднина, когото познавам или който в някакъв момент е живял във Венецуела, е бил обиран, тормозен, отвличан или убит. Дядо ми бе удрян в гърдите с цевта на пистолет за златната си верижка. Новата кола на чичо ми бе открадната в деня, в който бе купена, докато влизаше в заградения паркинг на блока си. Бившата жена на кръстника ми е отвличана три пъти, като по време на последната атака стреляха по колата ѝ.
iPhone или всякакъв аксесоар, по-луксозен от часовник с Мики Маус, е покана за грабеж. Бандити на мотори се надпреварват в трафика, за да разбиват прозорците на автомобилите за всякаква електроника или ценни вещи. Понякога ще те убият просто защото нямаш какво да дадеш.
Проблемите не се изчерпват с престъпността. Отвъд постоянната заплаха за живота ти в цялата страна има склонност към циклично спиране на тока, недостиг на основни стоки от първа необходимост, невероятно дълги опашки, за да се закупи нещо, и очевидно непреодолим политически блокаж. За 2016 г. се предвижда БВП на страната да спадне до -8% (данните от 2016 г. сочат спад от -18.6% – бел. прев.), инфлацията нараства стремително на около 500% (инфлацията за 2016 г. е 800% – бел. прев.), а минималната заплата бе повишена преди няколко дни на около 13,50 щатски долара месечно.
Същият този дядо, който бе нападнат, претърпя три операции, за да се подменят дефектни или неработещи пейсмейкъри, последната от които отне месеци чакане, преди да бъде намерен пейсмейкър в страната. Преди два месеца той трябваше да чака на опашка от 2 часа сутринта до 3 часа следобед, за да купи акумулатор. Когато акумулаторът се развали след месец, му се наложи да се върне обратно и да повтори същото.
По време на последното им посещение тук някои роднини си закупиха най-обикновени неща, за да могат да издържат кризата. Сред тях бяха тоалетна хартия, консерви с храна, суров боб, ориз и лекарства без рецепта като аспирин.
Бирата е свършила в най-голямата пивоварна компания в страната, улиците са празни през нощта, докато банди от colectivos кръстосват улиците, насилват и убиват без всякакви препятствия или дискретност, а шестима войници бяха арестувани за кражба на кози, защото нямали ядене в казармите.
Просто казано – страната се разпада.
Най-лошото е, че милиони други венецуелци нямат късмета на онези, които аз познавам. Те са подложени на много по-ужасяващо отношение без право на спасение. Много от тях не получават помощ или не печелят достатъчно, за да платят за определени неща, и се хранят с мизерни порции храна веднъж дневно, докато работят за жалка заплата. Това е една от най-болезнените страни на това бедствие.
Винаги съм се чувствал достатъчно близо, за да изпитам болката и тъгата на сънародниците ми, докато съм бил достатъчно изолиран, за да нямам право да говоря по този въпрос. Дори в момента пиша това от климатизирания комфорт на дома ми в САЩ. Но отказвам да бъда наблюдател.
Двете години, множеството лета и безбройните ваканции, които съм прекарал във Венецуела, са превърнали кръвта, която тече във вените ми, в червена, жълта и синя точно толкова, колкото е червена, бяла и синя. Все още помня ездата през обширната степ на Акаригуа, сандвичите със свинско в планинското селце Галипан и възхитата от красотата на тропическите острови Маргарита.
Оставам оптимист, колкото и да е трудно. Няколко победи бяха извоювани в Националната асамблея, референдум за оттеглянето на правителството е на път, а течението се обръща срещу правителството. Но 15 години на авторитаризъм и репресия не могат да бъдат премахнати за една нощ.
Това, което може да бъде направено от всеки един от нас, е да се информира. Да се публикува в социалните медии, да се говори с приятели, да станем активисти, независимо дали вкъщи или отвъд. Ако не знаете – задавайте въпроси. Докато посланието на венецуелци се разпръсва в света, надеждата става по-осезаема и хватката на правителството над властта отслабва.
Направих грешката да откажа да говоря за този критичен и дълбоко личен проблем. Призовавам ви да не правите същата грешка.
В края на миналата година референдумът за оттегляне на правителството, предложен от опозицията, беше отменен от президента Никола Мадуро, който заяви, че са открити нарушения в процеса на набирането на гласове за осъществяването му. На лидерите на опозицията бе забранено да напускат страната.
Преди три дни Никола Мадуро създаде нов парламент, който поставя за цел да пренапише конституцията на Венецуела, по-малко от година преди президентските избори в страната. Протестите продължават.
