Денят е понеделник, 22.08.2016 г.
Мястото – домът на Боян Петров в кв. Княжево, София. Познаваме се отдавна. Съни е председател на алпийския клуб, в който членувам над 10 години. Седим на двора под тента и вали, силно, непрекъснато… Всъщност дъждът спира само за кратко, за да позволи на Тихича да направи няколко снимки…
Здравей, Съни, откога си обратно в София?
Вече двайсетина дни съм в София и след тази тежка експедиция първата седмица ми трябваше само за да свикна, че не трябва да стана на другия ден и да атакувам някаква височина. Такова вътрешно успокоение – всяка сутрин се събуждам и си казвам: „Ох, слава Богу, днес нищо не ми предстои, нямам някаква височина, трудност, лагер, които да преодолявам!”. След това смених времето – тези два часа разлика, с които живях последните месеци, но продължавам да се събуждам в шест часа сутринта, което е готино, защото денят ми започва тогава и към десет вечерта вече съм „трупиран”…
Постави ли си някакви други цели междувременно? Нови предизвикателства?
Исках два месеца да не мисля нито за върхове, нито за планини – за нищо, което ме свързва с височините. Просто да си почина от мисълта за трудностите по пътя към тия върхове. Обаче ето – с МОСВ подхванахме една инициатива „Покори върха с Боян Петров” и обещах, че на 11 септември ще качим всички желаещи на Мальовица, а на 2 октомври – всички, които искат да се качат до Райското пръскало. Те не че не могат сами, но ще използваме това, че на 1 и 2 октомври ще има празненства по случай 25-годишнината от създаването на парка „Централен Балкан”. С тази идея искам да дам смелост на хора, които искат да катерят, но някак си не могат да се измъкнат от черупката на ежедневието и да тръгнат към върховете без водач, а сега има организация – освен мен ще има рейнджъри, спасители от планинската служба… Миналата събота качихме сто човека от екипа на МОСВ на Черни връх като някаква генерална репетиция – да видя как протичат такива събития. Всички се качиха, всички бяха много доволни. И виждам, че има някаква празнина, която искат да запълнят. Накрая завършихме с един разговор в централата на ПСС в база „Алеко” и там дежурните ми казаха: „Има някакъв невероятен бум тази година на хора, които искат да идват тук”. Питах как си го обясняват и един от тях ми отговори: „Абе, имам чувството, че фейсбук постовете и снимките стигат до много хора и всеки почва да вижда някакви неща, които преди не е забелязвал”.
А не смяташ ли, че и ти носиш някаква отговорност за това? Твоите успехи бяха доста широко отразени и според мен ти самият си вдъхновение за хората.
Е, вероятно и аз съм допринесъл с нещо, обаче моите читатели, хората, които се интересуват от това, което правя, са друга категория – средата, в която си живея. Те със сигурност са вдъхновени – по пътя към Черни връх, хем се бях маскирал с очила, с шапка и не приличах на себе си, както се казва, пак ме разпознаваха и пак снимки, здрависвания, въпроси…
Да разбирам ли, че ти идва в повече?
Чувството, че си разпознаваем, почва да тежи. Никога не съм бил в тази част на публичната известност и сега това чувство почва да те ангажира и да те прави по-отговорен за това какво казваш, какво правиш, дори как се обличаш. Гледат ме, почват да ме питат – това какво е, онова откъде е…
Можеш ли да сравниш себе си в началото на този твой многогодишен поход по 8-хилядниците и сега? Промени ли те?
Промени ме с настървението – станах още по-настървен и обучен, и еволюиращ в знанията и опита как се изкачват тези върхове. Големите върхове. Това, което ми направи впечатление, е, че в началото съм имал моменти, в които мога да се откажа, мога да пропусна някой напън без да ми се отрази, а сега, колкото повече имам неуспехи – не ги изкачвам по някаква причина, толкова повече се надъхвам. Искам да ги преодолея по-бързо, т.е. неуспехите на тези върхове ме правят още по-желаещ да ги изкача.
К2 – едно, К2 – две?
Това, което забелязах, е, че повечето от върховете ги качвам по два пъти – правя по два опита. В рамките на една експедиция два пъти да се качиш на 8-хилядник – да се изкачиш и да оцелееш, много малко хора успяват. И затова последните шест години съм единственият, който успява по три върха в рамките на под 100 дни. Направих проверка в базите данни с изкачванията – този, който ги води, каза: „Ти си единственият, от 2009 година насам няма никой друг, който да прави такива тройки под 100 дни“. Казвам му: „Чудесно!“. Станахме 16-а нация с алпинист, успял да го направи. Щатите имат един, Англия има един, Италия – шест, Корея – и те шест, и всички останали само по един. Т.е. велики нации нямат по-добри постижения от нас. Това ми харесва – българския алпинизъм почнаха да го забелязват. Все повече ме търсят и по някакъв начин – признават. Поставя ни пак на картата, връща ни в играта. След 1984-та, успеха на Западния гребен, когато всички са говорили за нас, следват дълги години мълчание.
Има едно клише за покоряването. Дали ти покоряваш върховете, или върховете покоряват теб?
Чувствата са абсолютно взаимни. 50 на 50 е – и двете са верни. И аз ги изкачвам, покоряването е термин, който не обичам, защото да покориш природата не е нашият израз за това, което правим. Ние просто ги изкачваме, даже аз се моля по най-бързия начин да се махна от тази среда. Това е цел. Над 7000 метра планината е враждебна, гледаш да се разкараш по най-бързия начин, защото там е трудно да оцелееш физически, да съществуваш.
Това някакво пътуване към себе си ли е? Когато влезеш в тази смъртна зона, когато всяка една секунда умираш?
Вярно е, но какво установих за себе си – толкова дълго време прекарах последните години над 7000 метра, че сега, на последната експедиция на Нанга Парбат, живях 6 или 7 дни над 7000 метра, на 7400 бяха последните лагери, някак си не ми направи впечатление – спах си все едно съм в базов лагер, т.е. височината е космическа, но като я свикнеш, и си я живееш. Това е чиста физиология. Моят организъм по някакъв начин понася тези височини. Има хора, които на Черни връх имат нужда от кислород, дежурните на „Алеко“ ми казаха, че поне веднъж годишно им се случва, защото някой от туристите е заплашен от белодробен оток. Живеят някакви чужденци в равното, идват тук и изведнъж се оказва, че не могат да понесат тази височина.
Какви са качествата на този, който може да стигне до върха? Кое е по-важно – физическата или психическата подготовка?
Много ясно си го формулирах сега при последната експедиция – търпението е най-важното като психическо качество. Да изчакаш момента. Както в живота – нетърпелив си нещо да се случи, то все не идва, ти изгаряш отвътре. Последните върхове, всичките, ги качих с търпение – изчаках точния момент, точния час и направих такива атаки, при които нямаше начин да се проваля. Физиката е много важна, но командите идват от мозъка. За всяко преместване на крака трябва да ти дойде отгоре, затова често много добре физически подготвени атлети не са успешни по върховете, защото не могат да го докарат докрай. Да се мъчиш… и то – съзнателно! Защото всяка крачка нагоре винаги е едно мъчение. Дълго мъчение – 9, 10, 12, 15 часа атака, и то непрекъснато. Установих, че колкото по-трудно става, толкова по-интересно ми е и стъпвам с настървение нагоре. Това е хубаво. Интересни са ми трудните върхове – тези, които трябва да ги мислиш как се изкачват. Лесните места ги забравям много бързо. Затова сега Нанга Парбат ми е в топ класацията на трудните върхове, дори К2 не ми беше толкова труден. Дойчин [Боянов] ми каза същото – питам го: „Как ти беше там?“, той казва: „Човек, това го слагам на първо място от всички върхове, които съм правил, защото беше тегава работата…“.
Той го качи преди 10 години.
Точно 10 години.
Бях там тогава. Бяхме трекинг група 6 човека от нашия клуб „Вертикален свят“ и „Планинец“ на Николай Петков. Взехме ги от Нанга, малко аклиматизация в Скарду и ходихме до Конкордия, оставихме ги на Гашербрумите. Над 300 километра преход по ледници…
Значи си ги видял, Жоро? Браво!
Да, минаването на Гондохоро Ла [6000 м]…
Мина ли го?
Бях станал като плондер горе от ниското налягане…
Дойде ти нанагорно?
Не съм ти. Аз съм компютърният плъх, дето е изпълзял нагоре, пък и реката под прохода не беше замръзнала съвсем и в 3 през нощта я прегазихме… Но сега говорим за теб, не за мен. Продължава ли да те изненадва планината? Какво не знаят хората, които никога не са се качвали по-високо от 3000 метра просто защото в България няма къде да се качиш?
Само два часа път със самолет и вече си в играта с високите планини, така че можеш да си го позволиш, стига да го искаш. А за планините не знаем, че колкото по-високо става, толкова е по-интересно да го видиш, да го преживееш, да го почувстваш. И да го отметнеш в мозъка си – и тук бях, и това го видях. Вече планините са средата, в която се чувствам у дома си. Познати са ми много от ефектите и дефектите на планината, но там винаги намирам нещо като изследовател. Все пак съм зоолог и там съм в командировка. Всичките ми експедиции не са отпуска, директорът ми подписва „Командировам Боян Петров без право на пътни и дневни в Пакистан в срок от 3 месеца“.
Коя е най-голямата височина, на която си намирал живо същество, което живее постоянно там?
Горната граница на живота на сухоземната фауна на Земята е някъде около 6100 метра. Там съм намирал водни кончета и пеперуди, но те са донесени от вятъра, не живеят там. На 6100 на Броуд Пик живеят паяци – един вид високопланински паяк, който живее под камъните на лагер 2 към Броуд Пик. Това е най-високото място, на което съм намирал животно – засега. Догодина на Еверест ще търся в предния базов лагер – там е по-високо, 6300 метра.
А дали хората, алпинистите, създавайки тези лагери, придвижват тази граница нагоре?
Придвиждаме гарваните и алпийските гарги, които никога преди не са ходили толкова нагоре в планините. Сега, с експедициите и лагерите, те като интелигентни птици се научават, че горе в палатките има храна. Знаят, че палатката, като е натегната, е достатъчно да я ковне веднъж с клюна и платът ще се разцепи. Влизат вътре и почват да чоплят по торбите. Привличаме птиците толкова нависоко, когато сме там. След като свърши експедиционният сезон, те слизат надолу. Със сигурност променяме навиците на някои животни, които живеят високо, но се качват толкова нагоре заради хората, защото иначе там няма нищо – само лед и камъни.
Разбрахме какво не знаем за планината, а какво не знаем за теб?
…
Поне това, което би искал хората да знаят? Мога да помогна с въпроса за това, от което страдаш…
Диабетът. Това е вече публична моя тайна. Носиш си го със себе си, толкова много съм свикнал с това как се прави инсулин и как се дозира ядене, някак си си ги изчисляваш нещата… Аз си ги подреждам в главата – като последователност, като план, и те не ми тежат. Всичко, за което имаш план и не му се страхуваш, и си го изчислил, е преодолимо. Какво друго да знаят? Те всичко знаят – нищо не съм крил…
Кои са каузите, които подкрепяш?
О, как да няма?! Спасете Пирин! Това е една от каузите, които гоним… Тези изкачвания, които правя с МОСВ, си имат цел – могат да ми се смеят за това, но аз съм си направил плана, че една крепост, като не можем да я превземем с рогата, ще я превземе отвътре.
Създаваш поддръжници вътре в системата? Показваш им красотата и?
Красотата тях не ги вълнува толкова, колкото правните аспекти – фактологията, която облича един случай и го прави решим или неразрешим съответно. В системата, специално в МОСВ, работят много хора, които подкрепят това, което и аз изповядвам – че националните паркове са местата, които като изключителна държавна собственост трябва да си останат непокътнати. Всички опити да се разрешат там строителство, дърбодобив и т.н. трябва да се изпарят веднъж и завинаги! Вчера имахме разговор с министър Василева. Тя каза: „Разбира се, как, ще направим всичко, което е по нашите сили…“. Но някак си не оставам с впечатлението, че зависи от нея – сякаш дори нея я управляват отнякъде. Тя самата ми се струва, че искрено го казва, обаче все едно друг решава… Така се получава – в тая система ни управлява някой отзад…
А дали само в тази система? Дали не е в цялата държава така?
В цялата държава се доказва, че мафията си има държава… Виждаш в това министерство, у самия министър желание да се свърши работа, да станат както трябва нещата, но когато се стигне до взимане на решения… На финала нещо се случва, което обръща буквално мнението на цялата служба (Националната служба за Защита на природата), която е отговорна за плановете за управление, и в един момент там самите експерти понякога ги е срам от това, което излиза уж като тяхно мнение на финала. Хората в системата не са опорочени, искат да е по друг начин, но финалът е друг…
В тази връзка кои са най-големите предизвикателства пред цялото ни общество, пред държавата, пред хората?
Това всички да показваме висока нетърпимост и да не са единици хората, да не е само „Протестна мрежа“, да не сме само една шепа хора, които се виждаме навсякъде. Цялото общество не трябва да търпи. Виждам, че все пак имаме възход на гражданската съвест, но и отлив – хората се уморяват и престават да бъдат с такава висока нетърпимост. Така спират да увличат и други след тях… Аз работя в природозащитата – всяка година подавам редица сигнали за нарушения, писмени, устни, гоня различни процедури, участвам в съдебни дела като вещо лице или експерт, да защитим някаква територия, да купим нещо с такава цел. Това си е активна моя позиция, която няма да спра, даже ставам все по-агресивен в някои борби. Очевидно става с агресивност, не става само с писма.
В това ли виждаш надеждата? Къде е тя?
В активността на хората. Не само във фейсбук протестирането, а в уличното, дори в експертно-документалното. Като проследиш една процедура как се развива, да я докараш докрай.
Отгоре, от върха, вижда ли се надежда, по-ясно ли се виждат нещата?
Това, което ми се случва в душата на върха, е, че като се върна тук, ми се струва, че това са напълно преодолими и правяеми неща. Повдигат ми се нивото и летвата – като ми кажат, че нещо е невъзможно, почвам да мисля точно обратното: „Чакай, аз съм оцелял на такива места, та с това ли няма да се справя…“. Всичко ми се струва реализируемо. Това, като ти се промени като психология в теб, те прави още по-успешен.
Имаме един въпрос, който задаваме на всяка личност, която интервюираме. Какво е за теб патриотизмът?
Да се грижиш за собствената си държава по такъв начин, че да е видимо, от една страна, да не е показно – да е видимо, показното е друго… И да имаш принос в успехите на обществото. Защото успехите си се трупат и ти – с твоя успех, с твоята мисия, с твоята история, да станеш участник в просперитета на тази държава.
Това, че ти през последните години си единственият, който качва по три 8-хилядника в рамките на 100 дни, е и патриотично действие за теб освен лично постижение?
Естествено. Както вече ти казах, почна пак да се говори за българския алпинизъм, забелязват ме, знамето на България е вече навсякъде. Между другото, оказа се, че вече на върховете много малко алпинисти развяват държавни знамена. И аз нося и развявам и спонсорски знамена на върха, но това, което публикувам, е винаги само с националното знаме. Сега и на олимпиадата ги гледах – завиват се със знамето и хората се надъхват някак. Ама трябва да имаш и постижения все пак… Щото развяването на знаме на Черни връх не го разбирам… Зад патриотизма трябва да има реален резултат, и то значим.
Разбрах, че пишеш книга?
Още преди години си мислех да напиша книга, защото се натрупват много неща, които искам да ги кажа, да ги споделя, за да улесня и другите. Сега, по време на паузите в изчакване на добро време, почнах да пиша книга – казва се „Първите седем“. И в пряк, и в преносен смисъл ще разкажа за пътя си към тези първи седем 8-хиляндици, които направих, как се стига… Искам да вдъхна увереност, да предам това ноу-хау, което съм натрупал за тези години, и хората да си кажат: „Чакай, бе, това не е толкова трудно – виж как го е описал тук всичко, то си има логика и последователност!“.
Звучиш ми като математик с този подход към решаване на проблемите – систематично, а не ад хок…
Не е точно математика. Това е чисто научен подход. Всеки, който се занимава с наука, знае, че резултатите идват след точно програмиране. Колкото по-добре си го програмирал, толкова по-малко грешки по пътя, толкова по-малко мъчения и толкова по-бързи резултати.
Говорейки за подходи, ще ни споделиш ли нещо за „Княжевския подход“ – нещо, което в нашия клуб си го знаем, но извън него е малко известно?
С Дойчин [и двамата живеят в кв. Княжево на София] създадохме „Княжевския подход“ към върховете – за върховете се тренира с върхове. Копитото е нашият тренировъчен полигон. Изкачвайки го десетки, даже стотици пъти на сезон, придобиваш тренировка точно на тези мускулни групи, които ти трябват за изкачване на върховете. Аз не карам колело за тренировка, не плувам за тренировка, не тичам на равно, не ходя във фитнес зали, въобще не извършвам дейности, които нямат пряко отношение към катеренето на върхове. Така се оказа, че с този подход двамата с Дойчин, тренирайки по него, имаме заедно вече десет 8-хилядника.
Дай малко подробности за системата на подхода.
Тренировката, която правим, е: три пъти в седмицата изкачваме Копитото. Тръгваме от минералната вода в Княжево, изкачваме до Копитото и после надолу тичаме, защото се натоварват различни мускулни групи. Усложнихме тренировката с разнасянето на туба с 10 литра минерална вода в раницата. Тренираш с „пълно бойно снаражение“ – със същите обувки, с тежка раница… Е, не толкова тежка, колкото към 8-хилядника – там е 15 кг. С толкова тръгвам от базов лагер, но всеки ден се намалява с около 1 кг – каквото изяждам и изпивам, и се връщам с 12, максимум 13 кг. Колкото е по-трудна тренировката, толкова по-леко е към върха, важи лафът „Повече пот в учението, по-малко кръв в боя“. Още по-интересно ми е, когато падне сняг, щото тогава е най-трудно. Сега на Нанга Парбат с французина и испанеца, с които катерех, аз разбивах два дни – върховия и предишния, те се учудиха на издръжливостта ми. Даже признаха, че като падне сняг на Шамони, обуват ските и пантят [ски ходене], а аз им казах, че точно тогава отивам да газя в най-големите снегове. С пантенето се развиват други мускули – аз лично много заякнах на корем, защото се налага да вдигаш краката много високо и като буташ и с ръцете, и те се оформят…
Какво ти е личното постижение до Копитото?
41 минути без и 44 – с 10-литрова туба, но маратонци, които тичат нагоре, ми се похвалиха, че са го правили и за 38… Чакай да ти донеса една кутия, която поставихме по средата на пътя, с дневник вътре, в който изкачващите пишат. Свалихме я, за да запушим дупката отпред, защото беше влязъл сънливец и е ял тетрадката. И по това работим с МОСВ – искам да се поставят такива кутии по маршрутите към върховете и после дневниците да слизат долу в туристическите центрове и да надъхват хората да катерят…
Прави ми впечатление, че всички писали, дори и тези с нецензурните бележки, са доста грамотни.
Виж, това е на втори стълб. Там не могат да се качат келешите – хем е далеч от Копитото, хем от пътя долу, за да стигнеш дотам, трябва да се изпотиш. Но Копитото стана вече много популярна точка и за съжаление трудно вече мога да съм сам там, дори и в ранна сутрин…
Благодаря за откровеността! Има ли нещо друго, което би искал да кажеш?
Активизирането на хората ми е най-важно. Това, за което бих искал да работим – да събуждаме хората… Повечето са изпаднали в нещо, не точно летаргия, по-скоро пасивност… Поддържат ни, обаче някак пасивно. Ежедневието те потиска, но върховете са тази свобода, която те откъсва, правиш ги и като се върнеш, си по-силен да се справяш с него. Трябва да си активен и с подкрепата! Само с харесване във фейсбук не става, трябва да се изпотиш. Искам, като се обърнат назад, да виждат върхове, да виждат постижения, мъки, пот, сълзи, ако трябва, но тези неща остават.
* Снимка: Тихомира Методиева – Тихича
