Предприемчивостта и уменията, нужни за развиването ѝ, бяха старателно заличени от комунистическата власт. Предприемачът Георги Пламенов разказва тази истинска история, в която синовете му Иван и Пламен задават въпроси за парите и доверието, а той им отговаря.
Публикуваме този текст, тъй като намираме, че доверието е в корена на всеки успех.
Разговор с близнаците Иван и Пламен на 7 и половина години.
– Можем ли да си създадем наши пари? – попитаха близнаците, сякаш се бяха наговорили.
– Можете, парите в съвременния свят са само обещания. Важното е хората да ти имат доверие, да вярват, че ще си изпълниш обещанието.
– Как така? – питат и двамата.
– Обещавате на някого, че срещу хартийката, която си му дали, ще може да си купи нещо, което му трябва или иска да има.
– Обясни! – в един глас ми наредиха близнаците.
– Парите са разплащателно средство. Всеки, който ги има, може да си купи с тях, това, което иска. Дори не е нужно да създавате нова валута…
– Какво е „валута“? – пита Пламен.
– Паричните средства на една държава или общност от държави. Ето, еврото е валутата на много европейски държави, които са се отказали да ползват самостоятелни (само техни си) валути и са направили валутен съюз, в който да се разплащат с него. Знаете ли колко лева е едно евро?
– Два. – отговаря Пламен.
– Не точно. Едно евро е 1 лев, 95 стотинки и 583 хилядни от стотинката.
– Как така? – пита Иван.
– Всеки ден милиони евро се обменят в левове и обратно и затова е важно колко точно е курсът, по който се обменят. 1000 евро са 1955 лева и 83 стотинки. Но ако имате 1000 евро и искате да ги смените, ще ви дадат най-много 1955 лева, а ако искате да ги купите, ще трябва да дадете най-малко 1956 лева. Тази разлика е печалбата, от която се хранят обменните бюра и, от части, банките. Парите са понякога и стока, която се купува и продава, защото са нужни в друга държава за купуването на това, което искате.
– Значи, ако си имаме територия, ще ни трябва и банка, за да си имаме наши пари. – заключава Иван.
– Да, но процесът е обратен – изчезват валути, за да се улесни икономиката. Преди еврото имаше германски марки, френски франкове, гръцки драхми, испански песос, италиански лири… Затова не е нужно да създавате нова валута, а да печелите доверие. То е по-ценно от парите и лесно се превръща в тях.
– Как?
– Например, аз съм банка. Пиша обещание на хартия, че ще дам 1000 лева на всеки, който ми я донесе след 10 години. Това се нарича „облигация“, което значи „задължение“, т.е. длъжен съм след 10 години да изплатя на приносителя 1000 лева. След като я напиша, я предлагам на всички хора да я купят и в зависимост от това колко доверие ми имат, ще взема толкова левове сега. Правя нещо като търг с наддаване и продавам това ми обещание срещу максимума реални пари в момента, които някой иска да ми даде. Да кажем, че търгът почва от 500 лева и го печели Пламен, който ми дава 750, защото ми вярва, че след 10 години ще му дам 1000. Тогава идва Иван и иска да му дам 750 лева, за да започне бизнес – да си купи машина сладолед и да продава. Аз му вярвам, че ще прави хубав сладолед и ще продава достатъчно, така че 10 години да ми дава всеки месец по 10 лева. Колко прави това?
– 120 месеца по 10 – 1200 лева. – отговаря Иван.
– Да. И като минат, аз ще мога да дам на Пламен обещаните 1000 лева и ще съм спечелил 200. А той колко ще е спечелил, след като ми е дал 750 за обещанието?
– 1000 – 750 = 250 лева. – веднага пресмята Пламен.
– Точно. Той ще е спечелил 50 лева повече от мен.
– Ама най-много, ще е спечелил Иван, щото ще си има бизнес! – казва Пламен.
– Да, но не трябва да се завижда. Иван ще е рискувал, ще е създал работни места и ще е развил икономиката ни. Ти, Плами, също ще си спечелил, макар по-малко от Вани, но с по-малък риск и пак ще си доволен, аз също ще съм. Това е основното – и тримата да сме доволни, а и икономиката да се движи.
– Как?
– Продавачите на сладолед, които работят при Иван, ще могат да си купуват нещата, които прави Пламен, а ако спестяват при мен – да ми дават още пари, които да давам пак на него или на други предприемачи.
– Да, така ще мога да си купувам още машини и да продавам сладолед на много места! – възкликва изненадан Иван.
– Разбира се! Най-важното, обаче, е да правиш най-хубавия сладолед на света. Така със сигурност всички ще искат да го купуват и ще можеш да продаваш навсякъде.
– И ще имам 10 000 магазина за сладолед по целия свят! (Иван)
– Да, защото хората ще искат твоя сладолед. Но, независимо колко голям е бизнесът ти, не трябва да забравяш кой е най-важният в него!
– Не е ли Вани? – пита Пламен.
– Не. Най-важният е клиентът. Тези хора, които дават парите си, за да купят сладоледа на Вани. Те са важните и трябва винаги да се знае какво искат. Иван може да е собственикът и да решава какъв сладолед да прави и къде да го продава, но е необходимо да говори и с продавачите. Те са неговата връзка с клиентите и ако някой продавач му каже: „Тука често ме питат дали нямаме черешов сладолед.“, да пита и други продавачи дали и техните клиенти търсят такъв. И ако се окаже, че има такова търсене – да почне ново производство и да разшири още повече бизнеса си.
– А какво трябва да дам на този – първия продавач? – пита Иван.
– Мда, може да го преместш в отдела за управление на връзките с клиенти, какъвто всяка голяма компания има, но, според мен, трябва да му повишиш заплатата и да го оставиш да продава там или да го преместиш в друга дъражва (ако продавачът иска), защото е доказал, че може да осъществява ценната връзка между клиент и бизнес.
– А аз какво произвеждам? пита на свой ред Пламен.
– Каквото искаш. Може и да не произвеждаш. Може да си музикант, писател, учител или един от продавачите на Иван. Всеки е важен и си има роля и задача в обществото. Вашата сега е да спите, че утре ще ставаме рано и ни чака дълъг път. Лека нощ!
– Лека, тати! – казват близнаците.
