Бойко Борисов получи шанса да присъства на собственото си премиерско погребение и да прочете надгробното си слово. Онези, които решават съдбата му са се произнесли. Ще се опитат да “спасят ситуацията” с ново правителство в рамките на този парламент, но без него. Нашите предвиждания са, че това ще бъде обявено най-късно до средата на следващата седмица. Междувременно ще “отиграят” коалиционна среща, ред сълзи и ред сополи за това какво Борисов е постигнал за България и докато му обясняват колко е незаменим, да го заменят.
“България не ме обича, а аз съм е*ати пича”, както пеят Ъпсурт.
Мероприятието, на което бяха събрани активистите на ГЕРБ от цялата страна приличаше на обикновено мутренско сборище много повече, отколкото на форум на управляваща партия. Не, не са прави тези, които го сравняват с конгресите на БКП. Там поне хората бяха с костюми и не посягаха на журналистите. Защото на този партиен събор и това се случи. Не само посегнаха на журналист, но това е журналист от една от малкото независими от Пеевски медии в страната, нещо повече – журналист от Свободна Европа. Полина Паунова загуби два телефона в неравна битка с ГЕРБ като се стигна и до физическо стълкновение.
Прави са онези, които реагираха, че след това безобразие ОСТАВКА-та е неизбежна.
Отлагането във времето на неизбежното решение всъщност носи негативи за ГЕРБ. Те продължават да упорстват по няколко причини.
На първо място е егото на Борисов. Той не желае да си отиде за трети път преди да завърши мандата. Поддържането на балона зависи от легендата не само за непобедимия лидер – защото той не е губил избори досега през последните 10 години, но и за успешният. Тук Борисов се проваля. Няма как да не приемем, че формулата на успеха зависи от това да завършиш поне един пълен мандат. Не ли? И така не е сигурно с кое ще остане в историята той всъщност? И ако е възможно да се появи някой и някога, който да печели подред избори. То ще се появи ли такъв, който да не завърши нито един свой мандат?
На второ място е злоупотребата с власт сама по себе си. През 2013 г. сър Алистър Кембъл на лекция в София описа този синдром така: “Те толкова много са свикнали да злоупотребяват с властта, че не знаят как да престанат.” Да, така е. Това е една върхушка, която употребява държавата, всеки един от вас и целия ресурс, който вие осигурявате от първо лице единствено число. Трудно е да се проумее, че това не е редно. Не им е дадено и не им се полага. Всъщност разбирането, че властта е вечна и за собствена употреба, а не е даден от народа временен мандат на доверие прави разликата между диктатурата и демокрацията.
На трето и не на последно място идва болезненото осъзнаване, че никога повече няма да е същото. Самозабравата от злоупотребата с власт доведе чувството за безнаказаност до абсолютни норми. Причините да се стигне до тази ситуация и нейната развръзка са много и ще имаме повод да ги анализираме в исторически контекст задълбочено тепърва. Трябва да се признае, че нямаше никакви очаквания, че някой, някога ще може да ескалира напрежението до онези масови протести от 2013-а година. Това даде на статуквото самочувствието ескалирало до безмерна наглост. Няма обществени поръчки, които да не се разпределят, няма европейски фондове, които да не се определят, няма бизнеси, които са пожелани и да не са обладани по най-грубият възможен начин – чрез насилственото им отнемане и дори въдворяването на собствениците им в затвора.
“Държавата свършва там, където свършва върховенството на закона.” Да развием тази макнима – злоупотребата с власт свършва там, където започва върховенството на закона.
Да се върнем там, откъдето започнахме – добилият всеобща популярност инстикт на Бойко Борисов, който го превръщаше в харизматичният вечен първи, му изневери. Нищо не трае вечно, но Борисов явно не го знае. Вероятно не знае и че днес консумира максимума от това, че е похарчен. Похарчиха го онези, на които той заложи срещу интереса на държавата и гражданите. Евтин залог. Води към бунището на историята.
